|
"Не е лесно да си Индиана Джоунс" -
каза Индиана Джоунс, след като слезе на бегом от хълма, зад който
някъде из карстовите дебри край Лиляче се криеше грандиозният Божи
мост. Температурата наближаваше 40 градуса по Целзий и ние
напрегнато се подготвяхме за спасителна операция - Предводителят
беше изчезнал някъде от час и половина! Той я предотврати, като се
завърна три минути преди края на предстартовото броене. Съблече
ризата, изцеди литър-два пот от нея, компенсира частично загубата
на течности с една бира, облече суха тениска и потеглихме към
Градешница.
Като пристигнахме, температурата
вече беше барем илядо градуса, както веднъж прецени голямата жега
кварталният клошар от "Младост 1А" бай Мето. Но предвидливата
кметица на селото беше спуснала пердетата на всички прозорци още в
ранни зори и когато отвори вратата, за да ни посрещне, от
вътрешността на къщата ни полъхна приятен хлад. Хорово отказахме
да обядваме каквото и да било друго, освен сирене и домати. Велика
- така се казва сестрата на Жоро Трибала - извади шеметна салата
от люти чушлета, чесън, копър, оцет и олио. Домати бе набрала още
сутринта, но ние с Белчо не пропуснахме щастливата възможност да
си откъснем по един от корен и да ги ликвидираме на място.
Между градината и онази част от
двора, в която зад телената ограда се разхождат кокошките, имаше
неколкометрова ивица естествена ливада, в която из треволяка
стърчаха поне пет вида билки. А в самата градина забелязах
грижливо оформена леха с дива мента, което ме изненада - не
блатна, не градинска, а именно дива! Откъснах листо, смачках го и
го помирисах: оказа се градински джоджен! Не див (ментов), а
именно градински. Класическият мирис на агнешката курбан чорба и
бобената яхния - някакъв непопулярен сорт, какъвто до този момент
не бях срещал никъде в България.
Прихапнахме, побъбрихме си с Велика
и тя ни съобщи, че първоначалното й притеснение, когато разбрала,
че ще идваме, за да видим Градището край селото, било да не сме
иманяри. След продължителен разговор с Жоро се поуспокоила, но си
мисля, че подозрението май не я напусна до края на пребиваването
ни.
Поехме към Градището. Жоро
предварително ни беше описал местността - хълм, заобиколен от
трите страни с виещ се в подножието му каньон, свързан с тясна
ивица с прилежащото плато - умалено копие на Царевец. Долу в
ниското е манастирът "Св. Йоан Предтеча".
Сградите му са в удивително добро
състояние и това си имаше обяснение - комплексът е почивна база на
АЕЦ "Козлодуй". Вътре ни посрещна единственият обитател на
манастира в момента - нещо като домакинка. Пусна ни недоверчиво и
тръгна из двора заедно с нас. Любо Цонев естествено веднага
защрака с фотоапарата. Направих няколко кадъра и аз. Инди снима
манастира, аз снимам как Инди снима манастира. Няма да ги видите
скоро - забравих си фотоапарата в Градешница. Велика ще опита да
го изпрати по някой от селото, който пътува до София, но никой не
знае кога ще се случи това. А може би по-правилното решение е да
повторим пътешествието, без да се помайваме?
В отлично състояние е и
манастирската черква - зографисана преди само две години от проф.
Тома Върбанов. Фреските са великолепни, не мога да преценя колко
са канонични. Пред олтара имаше свещници, масичка със свещи и
всички други атрибути като в истински храм. Не стана ясно дали
поне отвреме-навреме там служи свещеник.
Черковният кръст се оказа каменорез
на Пиета - разпънатият Христос с Дева Мария и Мария Магдалена в
нозете му. Плочата е неголям квадрат със страна около 70-80 см и
изображенията са доста примитивни. Вкупом изказахме хипотезата, че
това е старинен паметник от ранното Средновековие, изкопан някъде
в околностите и вграден в черковната фасада. Домакинката не можа
да потвърди или отхвърли догадката ни. Не успяхме да го снимаме -
беше в абсолютен контражур.
Стори ми се странно някакво си
енергийно предприятие да стане стопанин на манастира. Преди това
тук са върлували мутри, разказва Жоро. Имало и престрелки с
жертви. Селото се успокоило, когато АЕЦ-ът започнал да се
разпорежда зад манастирските стени.
Домакинката ни показва пътят към
Градището. Жоро решава да остане при колата - да не мине
злосторник. Прескачаме малката рекичка в дъното на каньона и
търсим пътека. Склонът е гъсто обрасъл. Пръскаме се в три посоки.
Намирам нещо като тревясала пътека и правя опит да поема по нея.
Теренът се оказва изключително стръмен, а лявото ми коляно е с
травма и трудно го свивам и разгъвам. След не особено
продължително упорство се отказвам и се връщам при Жоро, като
пътем не пропускам да си набера блатна мента от брега на
рекичката.
От нашата позиция щурмуването на
Градището се разкрива като на длан. Белчо дърпа вляво, Инди
изчезва вдясно под дърветата. Чуваме подвикванията, с които си
комуникират. По някое време разбираме, че са вече горе, но там
вече нищо не се вижда от гората.
След около половин час ги
забелязваме да слизат обратно по пътя, който Белчо следваше, за да
се качи горе. Не след дълго идват при нас разочаровани.
Градището, дало името на село
Градешница, не съществува. Няма никакви зидове - както вече писах,
вечерта щяхме да научим, че са ги вложили в стената на селския
микроязовир през 60-те години. Теренът бил осеян с ровове от стари
и от съвсем пресни, несъмнено - иманярски разкопки. Всичко е
обрасло в храсталак и дръвчета.
Но пък ми носят личен подарък -
втори за деня. Преди това Белчо ми подари плик, на който е
изрисувана еднодоларова банкнота. "За долари е" - поясни той, -
"Но временно можеш да си слагаш в него билките."
Индиана изровил четири керамични
парчета от съдове с неустановима възраст. Между две от тях Белчо е
мушнал стрък риган и ми ги връчва. Отварям плочките и виждам до
дръжката да билката... еднодоларова банкнота!
Отваряме широко прозорците на
колата, белким се раздвижи въздухът в нея, и за Белчово облекчение
поемаме към Огоста за риба.
Следва продължение
Паралелни репортажи, паралелни светове
>> |
