|
13
август, петък, малко преди десет
сутринта. Враца. Четирима мъже на възраст между 50 и 55 влизат
в Окръжния исторически музей и художествена галерия.
Служителката, която дава билетчета на входа, е шашната.
Двамата бодигардове нервно се изправят и приближават. Чудо на
чудесата! В музея влиза не холандска група, докарана с
туристически автобус, а четирима българи по къси гащи!
И искат да разгледат експонатите
от културата Градешница (тоест – знаят че има такава култура).
Пък после – и Рогозенското съкровище.
Четиримата сме предвождани от
българския Индиана Джоунс – физикът Любомир Цонев, и освен мен
в групичката са архитектът-поет Белчо Дончев и нашият безценен
водач Жоро, известен в столичния ж. к. „Младост 1А” като
Врачанеца. По време на експедицията той научава |
 |
|
Враца, центъра, средновековна
кула |
обаче, че е нещо много повече от
врачанец – той е родом от Градешница, център на най-древната
писмена човешка цивилизация. Впоследствие градището край
селото става столица на трибалите – едно от легендарните тракийски
царства. Тоест, Жоро не е никакъв прост врачанец, той е трибал.
Жоро Трибала.
Без него експедиция нямаше да има.
Този достоен трибалобългарин като ученик е участвал в разкопките
край родното си село. Ръководел ги археологът Богдан Николов от
врачанския Окръжен исторически музей. За находка раздавал течни
премии. „Бутилка коняк „Екстра” за счупен идол, две бутилки – за
цял” – спомня си Жоро.
Идолите и останалите артефакти,
изровени през първата половина на 60-те години от миналия век,
изпълват значителен процент от експозицията в раздел „Археология”
на врачанския музей. Още преди почти половин век било установено,
че става дума за цивилизация на 70-вековна възраст. Когато тя се е
развивала по тези земи, до Троянската война оставали 3700 години.
До построяването на първите пирамиди – 1500.
Има и снимки от разкопките. Виждат
се впечатляващи каменни зидове. Часове по-късно в Градешница
установяваме, че зидовете ги няма. Камъните били вложени в стената
на селския микроязовир... Все едно да демонтират Колизеума и от
строителния материал да иззидат градски кенеф.
Няма смислено обяснение на това
варварство, както няма смислено обяснение на факта, че под водата
на язовир „Георги Димитров”, сега „Копринка”, е бил потопен може
би най-значителният тракийски град: Севтополис. Някакъв
комунистически велможа тогава отсякъл: „По-важен е хлябът на
народа!” Хлябът на народа трябвало да бъде произвеждан от
рекордните добиви на пшеница в Загоре. А текезесарските ниви
трябвало да бъдат напоявани от язовира.
Трябвало.
Както отлично си спомням, до средата
на 60-те години хляба на народа го даваха срещу купони. Зелено
картонче, разграфено на квадратчета по дати, на всяко от които
пишеше: „Четиричленно семейство”. Хлебарят изрязваше с ножица
съответното квадратче и го прибираше в чекмеджето с парите. Веднъж
изгубих семейното картонче. Майка ми ме скъса от бой...
 |
Най-ценните експонати от Рогозенското съкровище се оказаха на
турне – в Бон. Но и това, което е останало в музея, е повече
от впечатляващо. В залата с античните сребърни съдове влизаме
заедно с бодигардовете. Екскурзоводката се опитва нещо да ни
съобщи. Оказва се, че Индиана Джоунс е доста по-подготвен по
въпроса. Изумителните съдове са създадени от предшествениците
на Жоро - трибалите. Намерени са на две купчини в селски двор
при градинско копане. В едната купчина кой знае защо е имало
по-малко съдове. Индиана Джоунс пояснява, че траките винаги са
заравяли съкровищата на два равни дяла – заради някакво
поверие може би, но най-важното – за да оцелее поне половината
от имуществото. Фактът, че в Рогозен дяловете са неравни, е
просто доказателство, че някой е приватизирал част от едната
половина, предполага Любо Цонев. |
|
Инди тъкмо си беше сменил филма
във фотоапарата, когато забеляза живописна сцена - две деца се
търкалят по фундамента на паметника на Софроний Врачански, а
майка им ги снима. Докато се надрънди и сцената се разпадна, а
кадърът излезе не на фокус. "Майката" ги снима и се отдалечи.
Видимо, нямаше нищо общо с тези деца - просто също като Инди
беше харесала сцената... |
Излизаме от музея навън, където вече
започва да става горещо. Сградата е в стил късен соцарх и е
последното нещо, за което на някой би му дошло на акъла да го
снима. Тръгваме да търсим хляб и месо – не е ясно дали в
Градешница ще можем да намерим тези два продукта. Както някои
знаят, на село хлябът се продава по предварителна заявка на
купувачите. Повече не карат – ще трябва да се хвърли. А дали има
месарница, даже и Жоро не знае – не е ходил в Градешница скоро.
Знаем със сигурност само, че зеленчуци и плодове има в изобилие –
в градината на родната му къща, където сега живее сестра му,
кметицата на Градешница Велика. Ние сме си наумили да печем вратни
пържоли на жар. Оказва се, че в центъра на Враца се разхождат
много хубави жени, но месарница няма.
|
В този ден бяхме орисани да
преживеем няколко изчезвания на хора. Пръв изчезна Белчо.
Влезе в една аптека за нещо си, Жоро остана да го изчака, а
ние с Инди ръшнахме да търсим филмче за фотоапарата му.
Връщаме се и Жоро същисан ни казва, че Белчо е изчезнал
безследно. Той го чакал, чакал, накрая влязъл в аптеката, а
там от архитекта-поет нямало и следа.
После се оказа, че хванал
обратния път. Осъзнал се класово, чак когато стигнал при
музея. Кръстосвахме |
 |
|
Църквата във възрожденския
комплекс |
градския център барем четвърт час,
докато се намерим. Решаваме да не се делим повече. Купуваме хляб и
в магазина ни посъветваха да идем за месо на пазара. Температурата
на въздуха продължаваше да се покачва. Спряхме да пием по бира.
 |
В същия момент изчезна Индиана
Джоунс.
Ходи и снима разни неща. В
процеса на снимане губи визуален контакт с групата. Групата
търси месарница. В процеса на търсене губи визуален контакт с
Инди.
Докато поръчаме трите бири и се
наложи веднага де поискаме четвърта. Любо Цонев се измъкна от
двора на етнографския музей – възрожденски комплекс почти с
мащабите на Етъра край Габрово. Някой да знае че има
|
|
Къщи във възрожденския комплекс |
такова нещо и във Враца? Е, вече го
знаете. Само че габровският му събрат е изкуствено творение –
построен е наново. Врачанският е автентичен и реставриран.
Колебаем се дали да не го отворим. Процедурата се оказва твърде
сложна – трябва да се отиде на оня му край, където да се плати,
после да се изчака екскурзовод... Решаваме, че нямаме време и за
това посещение. Отлагаме го за следващата експедиция.
|
На пазара намираме чудесни
пресни вратни пържоли и мигом поемаме към Градешница, към
центъра на най-древната писмена цивилизация на планетата.
Колата е почти зачервена от жега
– съвършено непредпазливо сме я оставили на слънце. Това
налага да се предприемат решителни действия и в Криводол
спираме, за да заредим хладилната чанта със студена бира. Инди
забива веднага една чудесна къща от 30-те години и я снима.
В предварителната програма имаме
набелязано посещение на малко известната природна
забележителност Божия мост край Лиляче. Наподобявала Скалните
мостове в Родопите. В селото питаме за пътя в първата кръчма
на главната улица. „О, много е красиво!” – съобщава един от
аборигените-трибали. „А пиене и мезе взехте ли?” – пита друг.
Видимо, местността е обичайно място за пикници. |
 |
|
Къща във възрожденския комплекс |
Указанията за местонахождението на
Божия мост, които получихме, се оказаха обаче доста смътни. Добре,
след гробищата завихме вляво. Добре, изминахме два километра. Само
че наоколо не забелязваме никакви скални образувания – кър с
бостани и царевичак. Черният път става трудно проходим и решаваме
да продължим пеша.
Виждам туфа с риган. Подминавам я.
Виждам втора туфа с риган. Подминавам я. На третата не издържах...
Когато обрах туфата и забързах да настигна групата, се оказа че тя
вече е двучленна. Жоро се е скрил от жегата в сянката на едно
дърво. Белчо се задава отнякъде с две гъби, за които е убеден, че
са бели мухоморки. Чудя се защо ги е откъснал тогава. Съобщавам
му, че са малки градински сърнели (растат най-често покрай
обработваеми земи). Той не вярва. Вечерта ги изядох.
Жив съм. Бяха много вкусни.
Но Индиана Джоунс изчезна за втори
път. Започнахме да го чакаме. Поради изключително интензивното
покачване на температурата бръкнахме в хладилната чанта и
заседнахме при Жоро под сянката. Мина може би час. Пресметнахме,
че ако са верни дадените ни напътствия от кръчмата в Лиляче, Инди
трябва да е стигнал два пъти до скалния мост, да го е снимал и да
се е върнал. Само че него никакъв го няма.
В 13:53 Белчо обяви седемминутна
стартова готовност за спасителна операция. В 13:57 най-бдителният
измежду нас – Жоро – забеляза главата на Инди на хоризонта. Тя
подскачаше! Постепенно той се показа в целия си ръст, за да
установим, че в четиридесетградусовата жега тича. Притеснил се, че
закъснява. Пристигна с мокра риза. Срещу риска от дехитратация
Белчо веднага му предписа бира.
Какво се е случвало, когато е бил
извън нашето полезрение – да го оставим сам да разкаже. Осмелявам
се да ви информирам предварително, че е стигнал до едно от
най-грандиозните природни образувания в родината ни, за което
надали знаят и пет процента от нейните жители. Останалото – от
Индиана Джоунс.
И така, най-накрая поехме за
Градешница.
Следва продължение
Паралелни репортажи, паралелни светове
>> |
