|
На 15 април в Будапеща отвори врати първият в
Централна Европа Музей на Холокоста. Официалното му откриване е по
повод 60-годишнината от деня, в който пронацисткото унгарско
правителство е започнало да събира евреите в гето. Музеят е
издигнат на мястото, където някога е имало синагога, която е била
междинен лагер при депортирането на интернираните за германските
лагери на смъртта. Това ще е петият в света музей на Холокоста,
създаден с държавни средства след тези в Йерусалум, Вашингтон,
Лондон и Берлин.
Ясно е защо има музей на Холокоста в Йерусалим. Логично е да има и
в столиците на страните, допринесли най-много с военна сила и
стопанска подкрепа на антихитлеристката коалиция за победата над
нацизма – Вашингтон и Лондон. Израз на решимостта да не се
допуснат сенките на миналото в новия общ европейски дом е и
създаването на такива музеи в столиците на страни, които в
миналото са допуснали да бъдат преследвани и избивани евреи като
Берлин и Будапеща.
Но
ако германците и унгарците изпитват някакво историческо чувство за
вина, то нямаме ли ние българите достатъчно основания да изпитваме
близко по мащабите си, но реципрочно по смисъла си чуство за
собствено достойнство? Едно физическо лице е спасило няколко
десетки евреи и филмът за неговия прословут списък го направи
популярен по целия свят. А на Балканите има един цял народ от
шиндлеровци, за чиято доблест почти никой нищо не знае. Да се
откаже на Хитлер и на неговото националсоциалистическо
правителство сътрудничество по твърде чувствителния за Берлин за
времето си еврейски въпрос, си е било подвиг откъдето и да се
погледне. Този подвиг е неизвестен за съвременното човечество.
По
времето на комунизма темата беше малко или много табу, каквито и
усилия да бяха положени от партийните агитатори да ни уверят, че
спасяването на евреите е било дело на БКП и лично на другаря Тодор
Живков. Тази зле скроена легенда можеше да мине само за вътрешна
пропагндна употреба, защото над 40 000 свидетеля на онези събития
бяха извън обсега на българските репресивни служби. Те отнесоха
истината със себе си в Обетованата земя няколко години след
Втората световна война. Никой не беше в състояние да пробута тази
соцагит недомислица на някой международен форум, където присъстват
професионално подготвени историци или убедени правозащитници.
Сега у нас се мълчи за този български подвиг комай заради царя.
Посрещнат радушно от манипулираните и подкупни български медии
преди три години като Спасител от Лошото и Корумпирано
Правителство на Сините, днес той вече е никому ненужен и същите
медии се захласват да го атакуват и осмиват. Сега не е на мода да
се припомнят събития, в които по някакъв повод се споменава с
добро семейството на Кобурга. А фактът си е факт: бащата на
днешния български премиер подписва указа, с който се преустановява
депортацията и евреите биват интернирани в провинцията. Посрещнати
със съчувствие и съпричастност от местното население на повечето
места, те успяват някак да преживяват и да дочакат първите дни на
септември 1944 г., когато правителството на Муравиев скъсва
отношенията с нацистката коалиция и обявява война на Германия.
Просимеоновската пропаганда, подхваната още по Живково време от
соцтелевизионния екран чрез интервютата на Кеворк Кеворкян от
Мадрид, даже преувеличаваше ролята на Борис ІІІ. Истината е, че
преди да подпише указа за спиране на депортацията, вече е имало
правителствено решение за започване на депортацията и царят е
знаел за него. Българските евреи са спасени заради гражданския
натиск върху изпълнителната власт и монарха. В най-новата ни
история е трудно да бъде намерен близък аналог на това
забележително обществено дело, в което се включват депутати,
духовници, интелектуалци, индустриалци...
Тук ролята на Борис ІІІ по определен начин е противоречива. Според
привържениците му, той е имал нужда от индулгенцията на
гражданското общество, за да откаже депортацията, без пряко и
лично да се конфронтира с Берлин. Според републиканците, ако не е
бил натискът на обществените организации и гражданите, евреите са
щели да бъдат депортирани безпроблемно по време на някой
локомотивен воаяж на царя-машинист или негов ловен излет из Рила.
Но
участието или неучастието на едно лице в събитията е без особено
значение, даже когато става въпрос за държавен глава. По същия
начин обвързването на историческата памет с конкретната
политическа съдба на някакъв си премиер е проява на обикновен
цинизъм. Защото антисемитизмът, така дълбоко чужд на българина,
днес надига глава по сергиите с книги за “световния еврейски
заговор” на "Славейков" или в интернетските форуми.
“Аз
оби4ам евреите когато са на сапун”.
“Долно,
алчно, подло племе - ето това са чифутите.”
“Гадно нещо са
еврейте, но не толкова колкото турците и циганите, нали?”
Това може да се
прочете и днес във форума на вестник “Сега”. И когато двама други
участници в дискусията – Нели и Валентин Хаджийски от Ню Йорк – се
противопоставиха на яростния антисемитизъм, те бяха отстранени от
форума. Протестът им стигна до главната редакторка на вестника
Димитрана Александрова, която обеща да им върне достъпа, като се
извини на онези постоянни участници в него, които са “нехаресващи
Хаджийски”, тоест на антисемитите! Само че и досега двамата ни
задокеански сънародници не ги допускат във форума...
Скандалът се
вихри повече от месец. В подкрепа на Нели и Валентин, Даниела
Горчева инициира подписка, която среща получава подкрепата на
мнозина в интернет.
Можете да се присъедините към нея.
И
това се случва в страната, чиито народ е спасил от депортация в
лагерите на смъртта всички евреи, които са били поданици на
тогавашното ни царство!
Не
е ясно дали трябва в София непременно да бъде издигнат музей на
Холокоста, чрез което да дадем израз на гордостта си, че не сме
допуснали да бъдат избивани наши сънародници заради етническия си
произход. Понеже тутакси би следвало да направим и музей на
“възродителния процес” в Джебел, да речем, чрез което да дадем
израз на чувството си за вина заради онова, което допуснахме да
бъде сторено с други наши сънародници заради техния етнически
произход.
Важното е да пазим паметта за доброто и злото в собствената си
история и да дадем и на едното, и на другото еднозначна и
категорична оценка. В противен случай скоро ще видим как
виртуалното зло изпълзява от интернетските форуми и тръгва по
улиците – с кафяви или с инфрачервени ризи, униформата на омразата
е без значение. | 
