|
|
"Ако изборите променяха нещо... щяха
да ги забранят." Стар анархистки лозунг. Колкото и да не ми се
иска да бъда анархист, аз, гражданинът, не мога да не се съглася с
тази истина. Изборите не променят нищо. За 14 години гласувах над
20 пъти. И нищо не се променя. Кварталният полицай е все
същият и по същия начин продължава да си пие кафето с
автоджамбазите. От него зависи сигурността на семейството ми, но
аз не мога да го избирам. Назначават ми го отгоре по неизвестни за
мен критерии и процедури. Прокурорът е все същият и от
години все си дружи с мутрите. От него зависи моята закрила и
закрилата на моя бизнес, но аз не мога да го избирам. Назначава го
някакъв бивш боксьор, временно работещ като прокурор, когото аз не
съм избирал и не знам кой го е избирал и по какви критерии.
Съдията все така от години бави делата и не наказва
престъпниците. От него зависи моят живот и животът на децата ми,
но аз не мога да го избирам. За него пък въобще ми е пълна мъгла
кой го назначава и как точно разбира кого точно да назначи. И така
нататък. Накратко, държавните служители, от които пряко
зависи моят и на семейството ми живот, свобода и собственост,
не са избирани пряко от мен. Назначавани са централно -
неизвестно от кого, по какви критерии и според какви морални
принципи. За сметка на това пряко си избирам президент.
Голям праз. От президента нищо не
зависи.
На това конституцията му казва
"демокрация." Аз, гражданинът, имам некои съмнения относно това.
Интересно, за американеца
"демокрация" означава нещо съвсем друго. Той пряко си избира
местния полицейски шеф, прокурора и съдията. А непряко избира
президента.
Очевидно американецът смята, че
онези държавни служители, от които пряко зависят неговият живот,
свобода и собственост, трябва да са под прекия контрол на
избирателите, а не назначавани неизвестно от кого и неизвестно
как. Аз, гражданинът, виждам съвършена логика в това. Но кой ли ме
пита. Да, ще каже някой, но сега идват местни избори, можеш пряко
да избираш кмета си. Мога, наистина. Но когато кметът седне в
кабинета си, чака парите не пряко от мен, а от някакъв финансов
министър. Аз не съм го избирал този финансов министър. Назначава
го някакъв министър-председател, който пък е назначаван от някакви
депутати. Аз не съм избирал лично нито един от тези депутати -
просто по конституция съм принуден да гласувам не лично за тях, а
за някаква партия, която пък ги назначава като депутати. И накрая
избраният от мен кмет се налага да се подмазва не на мен,
гражданина, а на финансовия министър, за да получи пари да свърши
работата, която аз очаквам от него. Накратко, избирам си кмет само
наужким. Веднага след изборите той става слуга на финансовия
министър.
"Който плаща парите, той поръчва
музиката." Аз, гражданинът, никога нямам пряк контрол върху
музиката. Американецът си избира кмет, който има собствен бюджет,
независим от централната власт. Американският кмет никога не се
подмазва на някой друг, освен своите избиратели, защото от тях
пряко му зависят парите. Ето на това аз, гражданинът, му викам
демокрация. Другото е "демократически централизъм." Взет направо
от учебника по научен комунизъм.
Ето затова изборите у нас нищо не са
променили. От 1949 насам. |
