|
|
Отговор на статията на Александър Кьосев “За
войната и бъдещия световен ред”, публикувата в
Капитал на 5 април
Войната в Ирак е едно от тези
събития в историята, за които не е възможно да останеш неутрален.
Имаш само две възможности за избор: (1) да бъдеш българска
“интелектуалка,” която протестира против войната, но не е наясно
всъщност кой срещу кого воюва и за какво; и (2) да бъдеш
информиран защитник на личната и обществената свобода и да
подкрепяш свалянето на диктатора Садам. Няма неутрална страна.
Неутралността означава запазване на съществуващото положение в
Ирак, тоест подкрепа за тиранията. Твърдението “Ние не сме за
Садам, но сме против войната,” е щуротия; то само означава: “Страх
ни е да си признаем кого точно подкрепяме” или “Всъщност не ни
интересуват нито войната, нито моралните ценности, само купон да
става.”
Господин Александър Кьосев разбира,
че има ограничен избор. Той е достатъчно интелигентен, за да не се
отъждествява с малоумни “български интелектуалки,” които не знаят
за какво става въпрос. В същото време някак не иска да приеме
идеята, че свободата – индивидуална и политическа – е кауза, за
която си струва човек да се бори. Още повече, когато за тази
свобода воюват американците. Да беше някой друг, а то американците
– а както е всеизвестно, няма друго племе така омразно на
левичарските интелектуалци, както американците.
Затова г-н Кьосев се опитва да
намери някакъв “умен” и “начетен” подход, с който да оправдае
своята враждебност към действията на САЩ в Ирак. Подходът на
скептичния, съмняващ се интелигент. Интелигент, който не знае
точно какво трябва да стане и как да се направи, но пък е напълно
уверен, че не трябва да става точно това, и не трябва да се прави
точно по този начин, както го правят американците.
И г-н Кьосев е намерил “умния”
начин да изрази своята подкрепа за тиранията и диктатурата на
Садам Хюсеин: Като поставя под въпрос трите основи на
американската външна политика – решителността на действието,
християнската ценностна система и историческия оптимизъм.
Ако тези трите бъдат подложени на успешна критика, тогава изчезва
всяка морална основа за справяне с диктаторите. Остава само
безпринципността – юридическа, морална и историческа. А
безпринципността на интелектуалците е главното оръжие на
диктаторите.
Моралната решителност срещу
юридическата безпринципност
Левичарската пристрастеност на г-н
Кьосев може да се види веднага от терминологията, взета от някоя
комунистическа агитационна брошурка от началото на 50-те:
С един “ковбойски” замах мирните
институционални процеси, течащи вече пет десетилетия, се спират, и
някой обявява, че е необходим по-добър световен ред, според нови
принципи.
Забележително. Откакто през 30-те
години киното направи американските каубои любими герои за много
американци, левичарите от всички БКП-та по всички земни кълбета
намразиха невинните американски говедари. Чудно защо. Те не са им
направили нищо. Няма каубои, които да са нападали Европа. Нито пък
каубои предизвикаха двете световни войни. Няма каубои, които да са
установили някаква диктатура някъде по света. Каубоите не са
строили затвори, килии за мъчения, данъчни бюра; даже един свестен
ГУЛАГ не са направили, ей така, като принос към световната
цивилизация. Каубоите са просто хора, които страстно обичат
свободата и са готови да я защитават.
Ето тук е проблемът на г-н Кьосев с
каубоите. Левичарите мразят свободата. И мразят хората, които
обичат свободата. А най-голямата вина на каубоите, според г-н
Кьосев, е, че те дори имат силата и решителността да я защитават.
Това не са ти безволевите източноевропейци, които гледат как
комунистите им вземат имота и не смеят един спусък да натиснат.
Това са безумно смели типове, които наистина пускат кръв на
всякакви диктатори и грабители. Това е кошмарът на левичарските
интелектуалци: свободни хора, които имат силата и решимостта да
защитават свободата.
Това с “новия световен ред” и
“новите принципи” е любима мантра на съвременните левичари. Няма
нов световен ред, има старите, вечни морални принципи за лична
и обществена свобода. По същите принципи Хитлер трябваше да
бъде свален от власт със сила, за да бъде дадена свобода на
Германия и на Европа. По същите принципи Роналд Рейгън започна
икономическата, военна и психологическа надпревара с “Империята на
злото”, за да ускори идването на свободата в Източна Европа. И ако
г-н Кьосев сега може свободно да пише каквото му падне, то е
защото същите стари морални принципи остават валидни. И ако г-н
Кьосев може да се възползва в своята си страна от победата на тези
стари морални принципи, иракските журналисти и историци също искат
да се възползват от тях в тяхната си страна. И затова подкрепят
свалянето на Садам Хюсеин от власт. Не защото очакват нов световен
ред, а защото вярват в добрите стари американски принципи.
Тук е очевиден скритият расизъм
на г-н Кьосев и на всички “пацифисти” като него. Когато
говорим за Втората световна война, всички вярват, че е трябвало
един изверг като Хитлер да бъде свален от власт чрез сила. Европа
заслужава това, дори с цената на много жертви, нали? (Или може би
не е така? Може би като историк г-н Кьосев вярва, че Хитлер е
трябвало да бъде оставен на мира?) Но когато стане въпрос за
арабите, те не го заслужават. Европа да бъде свободна, арабите да
бъдат под диктатура, това ли искате, г-н Кьосев? Защото ние
европейците сме нещо по-висши, а онези диваци нека да ги избиват и
изтезават, така ли да го приемем? Защо не кажете, че американците
е трябвало да си останат у дома и да не участвуват в европейската
война, нито с парите си, нито с “ковбойския” си замах? Хитлер така
или иначе беше установил траен мир навсякъде в Европа. Такъв мир,
че някои още ги боли от него.
Духът или буквата на закона?
Г-н Кьосев го боли повече за
“мирните институционални процеси”, които вече си течали пет
десетилетия, а лошите “ковбои” ги прекратили.
Само че вече три десетилетия
обикновените иракчани ги боли от Садам Хюсеин, а “мирните
институционални процеси” така и не ги освобождават от него. Защото
първоначалната идея за Обединените нации – да бъдат спирачка за
политически изверги и садисти – вече е опорочена. И тя е опорочена
не от американските каубои, а от пресметливите “пацифисти”; едни,
като Шрьодер и Ширак, които печелят от продажбата на оръжия и
уреди за изтезания, и други, като Мугабе, Ким Чен Ир или Кастро,
които знаят, че ако един диктатор бъде премахнат, и на другите
скоро им идва времето. И затова тези “пацифисти” използват
буквата – легалистичните юридически правила на Хартата на ООН
– за да унищожат и заглушат духа на морала, залегнал в
основата на тази харта – никаква диктатура и защита на личната и
обществена свобода. Защото юридическите правила на Съвета за
сигурност са следните: една страна – един глас. И когато
мнозинството от представителите са извратени и корумпирани, тогава
имаме много гласове в полза на извратеността и корупцията.
А омразните на г-н Кьосев каубои не
признават такива бюрократични игрички. Моралът си е морал,
независимо от мнението на мнозинството. И когато мнозинството
използва юридическата буква за да наложи жестокостта и
неморалността като обществен принцип, самотният каубой използва
своя “Колт” в името на морала, справедливостта и свободата.
Докато бюрократите си чешат езиците в удобните кресла в
комфортната климатизирана зала на Съвета за сигурност, някъде по
света хора умират – от куршум, от мъчения, от глад. Ако това е
старият световен ред, за който г-н Кьосев мечтае, ясно е какви са
неговите лични морални ценности.
Ставало било “преустройване на
света чрез сила,” с “ковбойски замах”. Ами ние не знаем друг начин
за сваляне на диктатори, освен с “ковбойски замах.” Не сме и
чували някой диктатор да е бил свалян с “френска любов,” с
“шведска маса,” с “немска бира” или с “руска водка.” Даже и
“номерът на китайката” е безсилен в родната си страна вече 60
години. (Е, вярно, един диктатор умря от сифилис – Ленин – но едва
ли г-н Кьосев ще е доброволец да изпробва същия метод върху Садам
Хюсеин.) И хиляда резолюции на ООН не могат да свършат никаква
работа против диктатори. Диктатори се свалят със сила. Силата е
неизбежна реалност: Ако не се използва сила против диктатора,
той я използва против своя народ и други народи. Безспорен
исторически факт. Потвърден чрез 100-процентова историческа
статистическа извадка.
Накратко, на моралната решимост на
американската външна политика г-н Кьосев противопоставя
безпринципност. Безпринципност, подкрепена от легалистичните
юридически правила на Съвета за сигурност. Ако ще цялото население
на Земята да измре от глад и мъчения, буквата на закона
трябва да се спазва. А каубоят Буш е на друго мнение: Ако духът
на закона изисква запазването на живота, свободата и
собствеността на хората, буквата на закона може и трябва да
бъде нарушена.
Християнските ценности срещу
моралната безпринципност
Разбира се, трябва да дойде ред и на християнската
ценностна система. Всеки левичар мрази християнството. По-точно
мрази активното, обществено ангажирано, целенасочено, практическо
християнство. Християнство, което понастоящем е останало
единствено в две нации по света – САЩ и Швейцария. Но швейцарците
от край време са си затворена планинска нация и някак можеш да ги
пренебрегнеш. Но Щатите са друго. Още през 1892 Върховният Съд на
САЩ заявява, че всички юридически и исторически свидетелства
показват, че “тази нация е християнска нация” (Church
of
the
Holy
Trinity
v.
United
States,
143 U.S.
226, 1892). Хайде, ако си бяха останали християни само в личния
живот, добре, но от своето навлизане на световната сцена
американците настояват, че християнските ценности са валидни и в
политическите, и в междудържавните отношения. Ето това левичарите
не могат да допуснат. Защото християнството и диктатурата са
несъвместими едно с друго. А левичарите, както е известно, обичат
диктатурата повече от всичко на света.
Затова г-н Кьосев прави странни и
необмислени изявления като следното:
Най-агресивно-консервативните от
тях не са далеч от това да кажат, че бъдещият световен ред ще се
гради на вечните божии, т.е. християнски ценности. Но дали не
трябва да питаме нехристияните на тази планета дали искат това?
Готово бе, г-н Кьосев? Да ги
питаме, щом искате. Кои нехристияни ще заповядате да попитаме?
Ленин? Сталин? Мао? Иди Амин? Император Бокаса? Садам Хюсеин?
Китайските комунисти, които умъртвяват всяко второ дете във всяко
семейство? Индийците с тяхната кастова система? Или японците,
които въпреки цялото си благосъстояние, все още смятат за ценност
мъжът да бие жена си по улицата, пред погледите на минувачите? На
г-жа Кьосева тази морална ценност вероятно много ще й хареса.
Вероятно ще й хареса също да ходи забулена като животно като
афганистанките, преди да дойдат “каубоите” там. Или какво ще
кажете за изконната ескимоска ценност да предлагате жена си като
сексуална играчка на всеки гост в знак на гостоприемство? О,
разбира се, не трябва да пропускаме западноафриканския обичай на
продаване на дъщерите в унизително робство.
Аха, сетих се. Г-н Кьосев е историк
и даже говори за конквистадорите. Вероятно му се искат моралните
ценности на ацтеките с техните ритуални човешки жертвоприношения
на всеки кръгъл час. (Да започнем от семейството на г-н Кьосев,
какво ще кажете?) Или военният комунизъм на инките. Или
класическата предхристиянска Аристотелова концепция за робите като
животинска собственост.
Накратко, кои са тези морални
ценности, които вие харесвате и които християнството някак си е
пропуснало, та трябва да се учи от нехристиянските религии и
цивилизации на тях?
Г-н Кьосев не ни казва. Той само ни
уведомява, че трябва да питаме и нехристияните, които били повече
от две трети от земното население.
Само че ние и без да ги питаме, те вече от пет
десетилетия ни отговарят на този въпрос.
Отговарят със стотици милиони емигранти, които са
готови да рискуват да бъдат задушени в контейнери и камиони или да
се удавят с гумени лодки в морето, само да успеят да се доберат до
някоя християнска страна. И колкото по-християнска е нацията,
толкова повече емигранти се стремят към нея. Дори България, в
която от християнството е останала само бледа далечна идея, пак
изглежда по-привлекателна от Китай или Виетнам или Ирак или Судан.
Да не говорим за Съединените щати, където християнството е
всекидневна реалност, не само в личния живот, но и в политическата
и обществената област. Там просто няма как да преброим
емигрантите.
Това достатъчен отговор ли е на
въпроса ви, г-н Кьосев, или ви трябва нещо по-така, завоалирано?
Религиозните основи на свободата
Г-н Кьосев се опитва да “говори
като историк,” но в своите тиради относно “ценностите и димните
завеси” умело спуска димна завеса и пропуска да ни каже откъде
идват именно тези ценности, на които днес той самият се радва.
Пропуска да ни каже, че идеите за личната свобода, достойнството
на индивида, за равенството пред закона, за обществената
справедливост, за закрилата на семейството и собствеността и т.н.
са формирани именно в християнския свят – в Константинопол, Никея
и Халкедон, в Рим, Париж и Севиля, във Витенберг, Женева и
Уестминстър, в Бостън, Принстън и Филаделфия. Досега не съм чул
някой да цитира “Хартата на свободите от Теночтитлан,” или
“Декларацията за правата на човека от Мека и Медина,” или
“Пекинско международно право,” или “Зулуски демократични
ценности.” Всички тези нехристиянски общества сами по себе си са
стигнали до криза или застой и единствено благотворното влияние на
християнските ценности ги е избавило от самоубийствения ход на
тяхната езическа история. Днес г-н Кьосев има на разположение
всички постижения на християнската цивилизация – научни,
технологични, идеологически, обществени, институционални,
политически – и ги използва за да рита срещу цивилизацията и
религията, която му ги е дала.
Това се нарича морална
безпринципност.
Вярно е, че християнството и
християнската цивилизация не винаги са били идеални и не винаги са
показвали най-доброто си лице в историята. Но също е вярно, че
в своя възход към личната и обществена свобода християнството не
се е учило от другите цивилизации, а е изследвало, развивало и
прилагало на практика своите собствени ценности. Няма на какво
да се научим от нехристиянските цивилизации, освен ако искаме да
унищожим нашата собствена цивилизация. Точно обратното, ако не
искаме онези цивилизации да се самоубият, трябва да ги научим на
нашите ценности. Това се нарича морална загриженост.
Именно това правят американците в
Ирак точно сега. Опитват се да предотвратят ритуалното
самоубийство на една нация; самоубийство, което върви със скорост
20 хиляди души на година. Самите иракчани го разбират много добре.
Левичарите като г-н Кьосев също го разбират, но отказват да го
признаят. Затова се прикриват зад димни завеси.
Оптимизмът срещу историческата
безпринципност
И разбира се, трябва да бъде
атакуван оптимизмът на американците. Американците са просто
нетърпими с техния оптимизъм. Според г-н Кьосев, “оптимизмът е
смайващо наивен и лесен” и дори се бил превърнал в “замъгляваща
фразеология на съвременни комсомолци.” С една дума, какви канзаски
селяци са тези американци с техния исторически оптимизъм! Ей така
вярват, че нещата вървят към по-добре, особено ако самите
американци ги вземат в свои ръце.
В едно съм съгласен с г-н Кьосев:
Оптимизмът е смайващо наивен. Той вярва, че всички хора са
рационални, че смятат личната свобода за ценност, че приемат
живота, свободата и собствеността за неотнимаеми лични права на
всеки човек. Вярата на оптимиста в бъдещето е основана именно
върху тази презумпция.
Но тя просто не е вярна. Повечето
хора не са американци. Повечето хора са “кьосевци”: мразят
свободата и предприемчивостта и обичат “силната ръка” да ги мачка,
изтезава и убива. Нужни са огромни усилия и много време, за да
може едно племе от “кьосевци” да се превърне в свободна, зряла и
осъзната нация.
Но не съм съгласен, че оптимизмът е
“лесен.” Няма нищо лесно в оптимизма. Оптимизмът налага
отговорности. Оптимизмът приковава върху себе си общественото
внимание; получава атаки от всякакви скептици, песимисти и
откровени мошеници. Оптимизмът означава определена нагласа,
определени решения за бъдещето, определена отговорност. Той
изисква смелост, мислене, и действие, дори в условия на съпротива.
Това може да се види в
икономическата област. Песимистът, дори най-интелигентният, не
прави бизнес, не създава работни места, не произвежда национален
продукт. Разбира се, за да вложи капитал, време и труд в някаква
дейност, човек трябва да вярва, че бъдещето ще е по-добро от
настоящето. Обратното би означавало шизофрения – да работиш за тоя
дето духа. Затова оптимистите са тези, които създават капитал,
работни места и национален продукт. Песимистите остават на
бюджетна издръжка – било като социално слаби, било като чиновници
или държавно платени историци.
В много по-голяма степен това важи
за междудържавните отношения и цивилизационния избор. Американците
вярват в по-доброто бъдеще. Затова и работят за него. Работят, и
то здраво. От сто години тяхната нация се занимава с ограмотяване,
окултуряване и цивилизоване на света. Огромни усилия, които засега
дават много малко резултат; все още “кьосевците” са мнозинство в
света извън Америка. Но пък без Америка сега светът би бил едно
много нещастно място – ад на Земята.
Обратното, песимизмът е
изключително лесен. Той не изисква друго, освен да седиш пасивно
отстрани и да обясняваш кое как не трябва да се прави. Не
знаеш какво трябва да се направи, но затова пък знаеш как да
критикуваш онези, които знаят. Толкова е лесно.
И даже изглежда някак си
“интелигентно.”
Но пък е напълно безпринципно.
Песимизмът е оръжие на диктаторите
“Историкът” Кьосев забравя да
спомене един важен исторически факт: Диктатурите никога не се
раждат в нации, които са оптимистични по отношение на бъдещето.
Като започнем от Александър Македонски, през Юлий Цезар, Ленин и
Иди Амин, и стигнем до Садам Хюсеин, всички диктатори използват
общия песимизъм на населението, за да постигнат своите цели.
Очевидно е: Когато хората са
изгубили своята вяра за бъдещето, те не вършат нищо за бъдещето.
Ако хората очакват техните усилия за по-добър живот да завършат с
провал, те не полагат никакви усилия. Те остават обществено и
политическо пасивни.
А диктаторите само това чакат. Те
обичат пасивните народи. Пасивният народ е като стадо; накъдето го
водиш, натам отива – на пасището, на водопой, в кланицата.
Най-вече в кланицата; диктаторите не си играят с пасища и водопои.
Ако сте се чудели защо не са се
появявали диктатори в Америка, Англия или Швейцария, отговорът е
именно в това: Тези народи вярват в положителния резултат от своя
труд и усилия. Накратко, те са оптимисти. А оптимизмът не го
хваща диктатура.
Ето затова г-н Кьосев така мрази
простия оптимизъм на канзаските селяндури. Този оптимизъм прави
тежък живота на диктаторите и техните съучастници – левичарските
интелектуалци.
Заключение
Като обобщение можем да кажем, че
опитът на Александър Кьосев да представи умна и интелигентна
съпротива срещу американските действия в Ирак се е провалил. Г-н
Кьосев се опитва да избяга от малоумието на протестите срещу
войната. Но в замяна ни предлага цялостна безпринципност –
юридическа, морална, историческа. Опитвайки се да подкопае
ценностите на външната политика на САЩ във войната срещу Садам
Хюсеин, г-н Кьосев само излага на показ своята липса на ценности и
липса на ясна позиция, освен някакъв първобитен антиамериканизъм,
роден някъде в прашасалите шкафове от кабинетите на пропагандните
отдели в някоя комунистическа партия.
Г-н Кьосев атакува трите основи на
американския политически морал – решимостта,
християнските ценности и оптимизма. И какво им
противопоставя? Просто безпринципност. Обикновена
безпринципност. Облечена в някакви интелектуални думи. Но все
пак безпринципност.
...........
Правата за
публикуване на седмичните коментари в
Bgrecon
са
предоставени от автора им специално за Още.инфо |
