|
|
Финансовият министър Милен Велчев
отказа на общините 100 милиона лева за погасяване на техните
дългове. И правилно. Общините се нуждаят от финансова дисциплина.
А българската практика през последните 13 години показва, че
нашите кметове винаги харчат като за световно. Някакси всеки
успешен кандидат за кмет влиза в кметския кабинет с твърдото
убеждение, че е получил наследство от Рокфелер, което както и да
го прахосваш, все няма свършване. Например, от десетина години
наблюдавам отстрани развитието на община Варна, чиято сграда е
по-голяма от сградите на Законодателното събрание и Губернаторския
дворец на Арканзас, взети заедно (Арканзас е щат с около 2,5
милиона население; община Варна има население около 350 000). С
всяка изминала година четиринадесетте етажа на общината се пълнят
с все повече служители на средна чиновническа заплата и следващият
кмет май ще трябва да загражда с картонени прегради коридорите, за
да направи нови офиси за новоназначените. По мои приблизителни
оценки, ако продължава същата тенденция и броят на общинските
служители расте все така геометрично, след десетина години към
половината от работоспособното население на Варна ще е на трудов
договор в общината. Разбира се, по добрите стари закони на
Паркинсън, това нарастване на бюрокрацията няма никаква връзка с
работата, която трябва и е възможно да се свърши.
Всички тези хора ядат от парите на
данъкоплатците. Към това трябва да прибавим различни недъгави
програми за заетост, местни тържества, поддръжка на неефективни
местни гордости като библиотеки, младежки домове, благотворителен
градски транспорт и т.н. А освен това и всякакви скъпи автомобили
и други луксозни нещица, с които кметовете се опитват да си
погъделичкат селяшкото самочувствие.
Наистина, тези хора се нуждаят от
финансова дисциплина. Иначе, ако ги оставим да харчат
безконтролно, цялата европейска икономика няма да ни стигне да ги
изхраним.
Не само кметовете се нуждаят от
финансова дисциплина
И така, няма никакъв проблем в
това, че Милен Велчев изисква от кметовете финансова дисциплина.
Но извратеността на неговото твърдение идва оттам, че докато
изисква от другите дисциплина, неговото собствено правителство се
държи като Рокфелерово внуче, което може да харчи безконтролно и
безразборно. Докато Велчев отказа на кметовете 100 милиона,
другите министри обещаха пет пъти по 100 милиона за какви ли не
глупости, с които държавата просто не трябва да се занимава.
Мехмед Дикме обеща на тютюнопроизводителите, че ще ги обогати със
100 милиона за сметка на другите данъкоплатци. Преди няколко
месеца пък Велчев раздаде ей така други стотина милиона на
пенсионерите. Самият министър председател обеща пак някакви сто
милиона за оправяне на земеделието в Родопите.
(Знаете ли какво означава 100
милиона за земеделие в Родопите? Това е нещо като 100
милиона за създаване на пигмейски баскетболен отбор.) И какво ли
не друго. Докато министър Велчев отказваше на кметовете сто
милиона, той и неговите колеги раздадоха поне половин милиард лева
в налудничави проекти или чисто и просто за купуване на
политически гласове за следващите избори.
(Нямаше да ме боли никак, ако тези,
които раздават парите, ги вадят от собствените си джобове. Но те
не го правят. Те ги вадят от джобовете на онези един милион
трудоспособни българи, които все още са толкова наивни да останат
в България и да плащат за чиновническите безумия.)
Да беше само този половин милиард,
с мед да го мажеш. Но централната администрация непрекъснато
увеличава броя на своите служители. А тези “служители” определено
не “служат” за една средна заплата. Заплатите на тези хора са поне
два пъти по-високи от средните за страната. (За кражбите и
корупцията няма да говорим тук. Те определено са на ниво средна
европейска заплата, че и повече.) Е, ще каже някой, какво от това?
Става въпрос за някакви си 60,000 души. Но това е само официално
признатият брой на хората. Той не включва огромен брой държавни
организации, фондации, агенции и други глупости, които не се водят
официално за държавна администрация. (Например, фонд “Земеделие”.
Идете и вижте колко стаи заема фонд Земеделие и колко хора работят
там.) Като сметнете всички тези паразитни организации, броят на
централната държавна администрация май ще достигне до около 200
000 души. На минимум заплата 400 лева – без кражбите, подкупите и
прахосничеството. Ето ви 80 милиона лева на месец разходи. Или
близо един милиард за година.
Прибавете персонала на държавните
монополи и издържаните от данъци организации – Булгаргаз, НЕК,
БТА, БТК, БНТ, БНР, БТР. . . . (Уупс, грешка! Без БТР. Рокаджиите
са честни хора и не си изкарват хляба от бюджетни пари.) Те са
държавни чиновнически организации, защитавани от конкуренция чрез
полицейската сила на държавата или издържани с пари, отнети от
данъкоплатците.
Тази плачевна картина едва ли
говори за голяма финансова дисциплина в самото правителство. Така
че когато Милен Велчев говори за дисциплина, можем да му отговорим
с думите, “присмял се хърбел на щърбел.” Щърбела са кметовете. А
Милен Велчев е хърбел.
Да се дисциплинираме заедно!
Аз никога не съм бил държавен
чиновник. Никога не съм работил за държавата. Това означава две
неща. Първо, мозъкът ми не е покварен и извратен от работа
на държавна служба. Второ, което следва от първото, мога да
гледам нещата отстрани и да давам обективни, рационални,
нестандартни решения на държавните проблеми. Тъй като вече сме в
ХХІ век, обективността и рационалността са на мода. А също и
нестандартните решения.
Та ето какво е моето обективно,
рационално, нестандартно предложение за финансовата дисциплина:
Да се дисциплинираме заедно! Всички - от най-бедния ломски
циганин до заместник министрите. (Ще попитате, защо не и министър
председателят? Защото на него скоро му идва времето.)
Та как ще стане това?
Аз съм забелязал, че има едно
явление, което изключително много спомага за финансовата
дисциплина. (Не само аз съм го забелязал. Забелязал го е всеки с
коефициент на интелигентност поне една трета от средния за
Мавритания.) Това явление се нарича пазарна конкуренция.
Забелязал съм, че фирми, които работят на свободния пазар, когато
имат конкуренция, обикновено се стремят да снижат разходите си до
минимум. Това някак си е свързано с цената и с решенията на
потребителите. Потребителите винаги избират по-ниската цена при
равно качество. Това принуждава фирмите да вършат невероятни
финансови чудеса, като един-двама фирмени служители вършат толкова
работа, колкото 200 държавни чиновници, че и повече.
Аз предлагам да поставим общините в
условията на такава конкуренция. Нека всяка община да има правото
сама да определя размера на данъците си и така да се конкурира
срещу другите общини. Допълнителен стимул за всяка община ще бъдат
и стандартните демократични процедури на избори, с които
гражданите на всяка община ще могат ефективно да възпират
ентусиазираното харчене на своите кметове. Нека община Варна да се
конкурира срещу община Бургас. И когато спедитори, търговци,
превозвачи, производители и други частни предприемачи започнат да
избират евтината община, кметът на скъпата община ще види как му
намаляват приходите, и много бързо ще бъде принуден да оптимизира
работата на общината си.
Моите прогнози са, че при една
такава уредба целият персонал на община Варна ще се събира в един
четиристаен апартамент. Хайде, ще добавя и едно мазе - за
счетоводството. И пак ще се върши толкова работа, колкото и сега.
На много по-ниска цена.
Ами финансовата дисциплина на
централната власт?
Много просто. Държавата няма да има
право да събира данъци от гражданите. Тя ще взема определен
процент от приходите на общините. Например 10%. Община Варна
събира 200 милиона лева от данъци. Държавата си взема 20 милиона и
нито стотинка повече. Столична община събира един милиард лева. За
държавата отиват 100 милиона.
В никакъв случай не трябва да се
дава право на правителството предварително да определя размера на
приходите си, както е сегашната практика. Това винаги води до
изкушения - когато приходите се окажат по-малко от прогнозираните,
правителството използва физическа сила да изтупа брашнения чувал,
или, по жаргона на чиновниците, да “изравни бюджета.” А това е
всичко друго, но не и финансова дисциплина.
И така, моето предложение е съвсем
просто. То се нарича децентрализация и конкуренция на свободния
пазар. Тези две прости неща винаги водят до финансова
дисциплина. Без изключение. Политическите фискални механизми,
колкото и сложни и хитроумни да са, никога не успяват.
Едно уточнение
И тук очаквам някой инфантилен
левичар да възрази: Ами какво да правим с пенсиите? Кой ще плаща
пенсиите?
Моят отговор: Това е смешен плач.
Който наистина е загрижен за пенсиите, нека още сега да изисква
правителството да уволни онези 200,000 свои служители, които
вземат пари за никаква работа. Тяхното уволнение ще освободи
огромни средства, както за бизнеса, така и за пенсионерите. А
тяхното навлизане на свободния пазар ще генерира допълнителен
национален продукт, който ще реши още множество финансови
проблеми.
Но инфантилните левичари не искат
това. И аз знам защо не го искат.
Защото всъщност не ги е грижа за
пенсионерите, а за собствените им държавни служби и заплати. |
