Не съм любител на големите публични чествания. Не празнувам нито 3 март, нито 6 септември, нито някой друг от така наречените “национални празници.” Не виждам някаква особена привлекателност в това да стоя прав на площада с часове, да гледам “песни и пляски” и някой корумпиран политик или чиновник да ми чете за “славното ни минало.” Тази помпозна тържественост ми изглежда куха и фалшива, нещастен опит за успокояване на съвестта, опит за психическо бягство от съзнанието за всекидневните грижи.

Но нека все пак да си представим, че съм “патриот” по съвременните стандарти. Нека да предположим, че държа да присъствувам на всяко “патриотично” празнуване на всеки национален празник; нещо повече, държа да вземам децата си, за да се “научат на историческа памет" както наскоро се изрази един активист на ВМРО. И нека предположим, че искам да ги заведа на връх Шипка, за да присъствуваме с други такива кухи “патриоти” като мен на тържествата по случай 3 март, Деня на Освобождението.

години. Да не говорим, че пътят до върха е само завои, което ни гарантира поне едно повръщане на поне едно от децата, а както знаем, “обществените” шофьори не се вълнуват от такива дребни неща.

Не ни остава нищо друго, освен да закусим в Габрово и да поемем пътя обратно към Варна. Заради “сигурността” на някакъв си президент и на друг още-по-някакъв си президент моите деца пропускат своя “урок по историческа памет.”

Това е само измислена история. Но тя можеше да бъде реална. Всъщност, тя със сигурност е реална за много хора, които биха искали да присъствуват на тържествата, но заради щуротията със “сигурността” не са присъствували. Уверен съм, че тази година присъствуващите на Шипка не са били и една трета от множеството в други години.

“Идоли за погибел”

В своята превъзходна книга, Идоли за погибел (Herbert Schlossberg, Idols for Destruction, Wheaton, Ill.: Crossway Books, 1990), Хърбърт Шлосберг показва как съвременното демократично общество, което претендира, че е наследило рационализма на Просвещението, всъщност е дълбоко ирационално и търси своето спасение и духовно отъждествяване в ирационални, недоказани и недоказуеми аксиоми. Но “аксиоми” не е точната дума. Аксиомите са само помощни понятия. Хората рядко отъждествяват себе си с аксиоми. Затова Шлосберг ги нарича с правилното им име: идоли. Дори когато хората официално прогласяват себе си за атеисти и рационалисти, те тайно си издигат богове по свой образ и подобие, на които да служат и в тях търсят своето спасение.

По думите на Райнхолд Нибур, светското, атеистично, рационалистично общество е всъщност институционализирано идолопоклоничество.

Шлосберг разделя идолите на съвременното общество на шест групи: идоли на историята, идоли на човешкото естество, на Мамон (парите), на природата, на властта и на религията. Но сега ще разгледам само два от тези идоли: на историята и на властта.

Идолът на историята

Не е задължително един човек открито да обожествява историята, за да бъде идолопоклонник. Достатъчно е той да търси своето спасение в историята. Историята изглежда нещо сигурно, установено, непроменимо. Като че ли няма начин тя да бъде субективна – в края на краищата, историята се състои от обективни факти, които не зависят от субективната нагласа на наблюдателя. Накратко, историята изглежда една много стабилна основа, на която човек може да се облегне. Като че ли е нужно само да опознаем историята и винаги да си я припомняме, за да извадим от нея тайното послание за нашата собствена идентичност, за правилните морални стандарти и за нашата реализация в бъдещето.

Нещо повече, историята изглежда почти божествено неумолима и детерминирана. Какво може да направи обикновеният човек против валяка на “историческите сили” или “историческата неизбежност”? Нищо. Историята върви напред – каквото и да означава това “напред” – и единственото нещо, което можем да направим, за да се спасим, е да “влезем в крак с времето,” по думите на йезуита Пиер Тейлар дьо Шарден. Но за да влезем в крак с времето, трябва да съзерцаваме историята и да открием в нея тайното познание на посветените.

Едва ли има нужда да показвам къде и как се проявява този идол на историята в съвременното българско общество: изобилието от исторически книги – било академични, било откровени интелектуални недоразумения – за миналото на българите; активностите и ентусиазмът на инфантилни организации като ВМРО; далекоизточният обичай на поклонение пред мъртвите предци в различни чествувания, национални празници, заря-проверки и т.н.; хилядите некролози на видни места по улиците; ирационалното преклонение пред отдавна дискредитираната институция на православната църква и много други.

Идеите имат последствия. Идолът на историята оставя своя отпечатък върху мисленето и практическите действия на хората, които му се покланят. Вместо да даде очакваният резултат на “влизане в крак с времето,” той създава в тях отвлечен ескейпистки идеализъм, лишен от досег със съвременната реалност. Вместо да даде оптимизъм относно бъдещето, той вкарва своите поклонници в някакъв свят на сенките, в който единственото усещане е на историческа обреченост, че “вече ги няма славните стари времена.”

Идолът на властта

Свещената книга на религията на властта в България е Конституцията. Върховният Закон на републиката ясно и недвусмислено заявява, че на територията на България съществува само една институция: Държавата. Всички останали институции – семейство, църква, училище, частна собственост и т.н. – са само придатък за целите на политическата власт. Държавата може за своите цели да се намесва в живота, свободата и собствеността на всеки човек, без да се интересува от някакъв морал. Държавата има силата. А силата е всичко, което има значение на идола на властта. Този, който е по-силен – политиците и чиновниците – има върховното право да господарува над по-слабите – обикновените граждани, които нямат контрол над полицейската сила.

Разбира се, има и обратна страна в тази религия. Обикновените хора желаят да бъдат управлявани от могъщи и властни политици. Някак си изглежда сигурно да си под закрилата на “силната ръка.” Някак си силният владетел може да реши личните и обществени проблеми, без да се налага всеки човек да поема отговорност за себе си и за семейството си. Идолът на властта не би могъл да се наложи, ако няма покорни роби. А в България те са в изобилие.

Обратното на идола на историята, идолът на властта създава цинизъм. Тъй като не е основан върху конкретна морална основа, той пренебрегва всякакви морални правила. Неговият лозунг е: “Силата прави доброто.” Той презира всякакъв идеализъм, но това не му пречи да използва идеализма на мнозинството от хората за своя аморален прагматизъм.

Една от проявите на идола на властта е нарастващата параноя на политиците за тяхната собствена “сигурност.” Желю Желев често ходеше без охрана докато беше президент. Петър Стоянов обикаляше сергиите по площад Славейков само с един дискретен бодигард. Великият Страхопъзльо Първанов пък затвори цяла планина за своята “сигурност.” Логично е да очакваме следващият президент да евакуира цяла София в провинцията, винаги когато отваря прозореца на кабинета си. Да не говорим за параноичното поведение на разни местни губернаторчета и кметчета, които са превърнали сградите на общините в укрепени крепости срещу посетители (опитайте се да влезете в сградата на община Варна, да видите лесно ли е. Картончета, регистрации, досиета, въоръжена охрана на входа - Садам Хюсеин ряпа да яде).

А уж демокрацията била “власт на народа.”

Войната на идолите

На 3 март тези два идола влязоха в конфликт.

Всяка година на този ден поклонниците на “историческата памет” извършват своите ритуали на връх Шипка. На 3 март те принасят своите жертви на поклонение, надявайки се, че по някакъв чудодеен начин припомнянето на някакъв исторически факт ще им донесе спасение и избавление от трудностите на деня. Всяка година историческият мистицизъм изпълва сърцата на много хора с ирационална утеха.

Но тази година идолът на властта наложи своите ограничения. “Сигурността” на някакъв си президент и на друг още-по-някакъв си президент се оказа по-важна от мистичните ритуали на поклонение пред прадедите. Грижата за скъпоценната кожа на Великия Страхопъзльо Първанов надделя над личната религия на обикновените, влюбени в историята хора.

Не че това е нещо ново. Тези два идола отдавна са в конфликт. Това се вижда от споровете около православната църква, от лъкатушещата външна политика на България, от много други неща. Но 3 март не е просто обикновен ден за българските идолопоклонници. Не е обикновена работа да ограничиш достъпа на езичника до неговото капище. И това определено няма да остане без последствия.

Ще ми е интересно да наблюдавам развитието на този конфликт. 45 години идолът на политическата власт държеше здраво цялата нация в концентрационен лагер. За едно десетилетие – 90-те години – той като че ли отстъпи позициите си. Сега този идол отново се завръща. Но и другите идоли в обществото вече са укрепнали и изискват своя дял от умовете на хората. Войната се разгаря. Този 3 март може би е началото на нова военна кампания.

Въпросът е какво да чакаме от общество, което търси спасение в идоли?