Наистина износът на работна ръка носи приходи на нацията. Много семейства оцеляват именно благодарение на пари, изработени извън България. Но анализът ще е непълен, ако не се отчете един фактор от съществено значение за “емигрантските пари”: Намесата на българските данъчни власти. От 1998 година насам всички данъчни управления в България получават тайни инструкции да следят и контролират внимателно завръщащите се от чужбина български граждани. Тайни инструкции, защото става въпрос за капан. Капаните винаги са тайни.

Птичката (т.е. емигрантът) трябва да влезе в капана (т.е. да внесе парите си в България) и тогава капанът се затваря (т.е., човекът получава покана да декларира парите и да плати “дължимите данъци”). Системата има много етапи и действува по много начини. Ако човекът е достатъчно наивен да декларира парите си при влизане в България, информацията от митницата отива право в местното данъчно поделение,и на основата на митническата декларация човекът трябва да декларира тези пари като приходи. Ако не ги декларира на границата, той бива следен за покупка на някакъв значителен имот, други притежания (автомобил, акции на компании, отваряне на бизнес) или просто биват следени личните му банкови сметки. Ако пък реши да не носи със себе си пари в брой, а ги преведе по банков път на своя сметка или на сметка на своите близки, банката е задължена да докладва на БНБ и на финансова полиция за по-значителни лични преводи и това отново води до призовка в местното данъчно управление. Ако пък все пак преводът от чужбина убегне от зоркото око на финансовите власти, има ограничение за изнасяне на пари – в брой или чрез банкови преводи – така че парите не могат да напуснат България.

Известни са ми много такива индивидуални примери. Млада жена на 25 години работи като спортен инструктор някъде по света. Спестява пари, за да купи в България апартамент за болната си майка и да се грижи за нея. След повече от година работа се връща в България и на границата декларира, че внася 7 000 долара. След една седмица получава призовка от местното данъчно подразделение да се яви за деклариране на парите и определяне на данъците. Тя обаче реагира бързо и изнася парите от България преди да е станало късно.

По-нещастно завършва един друг случай. Инженер отива в Германия и започва да работи тежка и опасна, но добре платена работа: почистване и затваряне на остарели ядрени реактори. В България остават жена му и двете му деца. След две години се връща и със спечелените пари купува апартамент в София за 46 000 лева. Малко след това получава данъчната призовка. Тъй като апартаментът вече е купен, човекът не е в състояние да избегне плащането, както е станало в първия случай. Определената “дължима” сума е близо 18 000 лева. Тъй като заплахата от насилствено отнемане на имота е реална, човекът е принуден да взема пари назаем, а след това да работи още една година навън, за да върне заемите.

Знам и много други такива случаи, но едва ли е нужно да изброявам всичките. (Скорошният пример с данъчната призовка към Христо Стоичков е много показателен.) Във всички тях има едно забележително нещо: парите са изработени с честен труд, не са откраднати, нито са пари от незаконни дейности. Нещо повече, сумите са толкова малки, че е смешно да се говори за някакво престъпление. Но най-отвратителното е, че същата тази държава, която с многобройните препятствия за бизнес и работа (например, последната идиотска щуротия за централен регистър на трудовите договори) създава безработица в България, след това си присвоява пари от хората, която тя самата е изгонила да работят навън. Ако искате потресаващ пример за морално извращение, ето го.

Има нещо показателно в целия този “лов на пари,” организиран от данъчните служби. Човекът, който излиза в чужбина, за да работи, го прави заради своето семейство. Той изпраща пари на своите родители, на жена си и на децата си. Стандартните пазарни взаимоотношения – пари за услуга – не действуват в семейството. Парите, които бащата отделя за своето семейство, не са пари за конкретни услуги – готвене, пране или отлични оценки в училище. Човекът има задължения към своето семейство, които не се измерват с пазарните механизми. Вътрешните отношения в семейството са далеч над всякаква рационална статистика и определено са основани върху морални задължения, а не толкова рационален стремеж към облагодетелствуване. Себеотрицанието е водещият принцип на семейните взаимоотношения. Когато човек дава пари на външни хора, той го прави рационално, за да получи някаква услуга; когато се грижи материално за жена си и за децата си, той го прави емоционално, заради самите тях.

Със своите искания чиновникът се натрапва за член на семейството. Той е външен човек. По всички закони би трябвало да му се плаща за услуга. Но той не е извършил никаква услуга; нещо повече, със своята намеса на пазара е създал безработица в България, която гони хората да работят в чужбина. (На точен икономически език, той е извършил действие с отрицателна икономическа стойност.) Въпреки това той изисква част от парите на работещите в чужбина. На раменете на емигранта ляга издръжката на старите родители, съпругата, децата... и държавната бюрокрация. Всички те са пазарно безполезни; те нямат рационална пазарна стойност; вложените в тях пари нямат видима възвръщаемост. Но родителите, съпругата и децата са близки. Те са семейство. Човекът ги обича и затова ги издържа. А чиновникът се опитва да се натрапи като член на семейството, да седне на трапезата заедно със съпругата и децата и чрез закон изисква същата себеотрицателна любов, каквато човек има към своите близки.

Да го кажем с езика на “Клуб НЛО”: “Едно кюфте за тате, едно за мама, едно за здравната каса.”

Феодализъм в действие

Християнската обществена етика разделя човешките взаимоотношения на заветни и доброволни. Заветните отношения са тези, които предполагат неотменими задължения на човека към другите хора. Всеки човек е длъжен да защитава и предпазва от нарушаване живота, свободата и собствеността на другите хора. Това е заветно задължение – то не зависи от никакви особени обстоятелства или лични пристрастия; това е неговото неотменимо задължение като член на обществото. Но икономическите задължения на човека към другите хора са доброволни. Никой човек не е длъжен да се грижи за икономическото благосъстояние на другите; това е въпрос на доброволно решение. Няма морален закон, който да изисква един човек да сключва икономически договори с този или онзи участник на пазара. Всеки трябва да е свободен да избере къде да пазарува – Метро, Била или Оазис. Всеки трябва да е свободен да избере чии услуги да ползва и на кого иска или не иска да плаща. (Единственото изключение е вече сключен доброволен договор.)

Има само едно изключение от това правило: семейството. Задълженията между членовете вътре в семейството са заветни, тоест те са неотменими и не са доброволни. Бащата не може да избира дали да се грижи за децата си. По същия начин децата не могат да избират дали да почитат баща си и дали да се грижат за старите си родители. Тези взаимоотношения не са по свободен избор. Брачният завет поставя неотменими задължения върху членовете, в които няма и не може да има доброволен избор. Аз издържам материално децата си, защото те са моите деца. Помагам и ще издържам материално родителите си, защото са моите родители.

Феодализмът в Европа възниква като обществено устройство тогава, когато тези заветни семейни взаимоотношения биват разширени да включват и отношенията между сюзерена и васала, между крепостния селянин и феодала. Петата от Десетте Заповеди – “Почитай баща си и майка си” – бива разширена така, че да означава, “Почитай всички по-висши власти в обществото така, както трябва да почиташ баща си и майка си.” Кметът, местният феодал, херцогът и кралят са всички свързани в едно голямо семейство, в което крепостният селянин е просто едно от децата, за което “бащата и по-големите братя” трябва да се грижат и да го закрилят. Служението на феодала става семейно задължение (в това можем да включим и правото на местния феодал на първата брачна нощ). Селянинът получава своето наследство не от родителите си, а от феодала и съответно го наследяват не неговите деца, а феодалът. Феодализмът е обществено устройство, в което обществените отношения са основани върху разширяването на семейната преданост извън семейството, не върху взаимна изгода и доброволно икономическо сътрудничество.

Именно това е основата на българското данъчно облагане. Българите, работещи в чужбина, само защото са родени в България по закон са закрепостени да издържат българските феодали – бюрокрацията – дори когато не получават нищо в замяна. Средновековният селянин е трябвало да остане привързан към земята си и да работи ангария като задължение. Съвременният българин трябва да остане закрепостен към българската бюрокрация дори когато не работи в България и е далеч от нея и трябва да се чувствува семейно задължен да се грижи за всички безполезни мързеливци в държавните учреждения - така, както е задължен към своето семейство: възрастни родители, съпруга и деца.

Ако не сте го разбрали досега, трябва вече да отворите очите си:

Българската демокрация е всъщност

държавен феодализъм с парламентарна форма управление.

Заключение

Накратко, чиновникът се натрапва за член на семейството, на когото дължим привързаност, себеотрицателна любов и най-вече финансова издръжка. Той създава съвременна форма на средновековен феодализъм, в която ние му дължим това, което дължим на нашите близки. Затова той с особено усърдие следи какво сме изработили в чужбина, за да ни го отнеме.

Но има един светъл лъч в този средновековен кошмар. Феодализмът по принуда остава локален; той не може да стане глобален. Само свободният пазар има способността да стига до глобални размери. Преди 500 години е била открита Америка. Много хора бягат от голямото “семейство” на европейското феодално общество, за да създадат общество на свободни, независими семейни единици – баща, майка и деца, без никакви феодали и чиновници. Те никога вече не се връщат на европейския континент. Това е един от факторите за края на феодалните отношения в Европа.

Границите на България вече са достатъчно отворени за много хора. Някои от тях все още връщат някакви пари в България. Но в скоро време всички те ще осъзнаят колко неразумно е това и ще престанат да хранят българската бюрокрация. И тогава България или ще трябва да стане истински свободна нация, или ще изчезне от картата на света. Няма трета възможност.