Това е новина, която отдавна очаквах. Един от най-известните българи през 90-те години на ХХ век, човекът, който с успехите си направи милиони българи да се чувствуват горди, принуди надменните европейци да обърнат внимание на онова парче на географската карта между Румъния и Турция и доведе европейски футболни магнати до унижението да се съобразяват с него, сега е подгонен от някой си безличен български бюрократ да плаща някакви данъци. Сивият чиновнически плъх специално окачил искането на видно място. Поканил и медиите. И разбира се, телевизиите, нали са социалистически и покорни на тоталната държава, веднага обърнаха внимание на този срамен акт. Подробно описаха случая. Дори имаше анкета с “обикновени граждани” на тема: “Трябва ли Христо Стоичков да си плаща данъците?” И разбира се, какво можем да очакваме от специално подбраните “обикновени” завистливи хора: “Да трябва да ги плати. Честно е всички да си плащаме данъците.”

Телевизията целенасочено премълча най-очевидния въпрос: Какво точно е получил Христо Стоичков от българската държава, че да й плаща?

В човешкия живот и дейност има такова нещо като справедливост. Справедливостта има приложения в много области. В областта на плащанията справедливостта изисква плащането да става за извършена услуга или продадена стока. Ако искаш да получиш плащане, трябва да предложиш някаква услуга или стока, от които купувачът има нужда. Трябва да послужиш, преди да си получил някакви облаги. “Пари за нищо” не е принцип на справедливостта. “Пари за свършена работа” е справедливо.

(Има само едно изключение от принципа “пари за свършена работа.” Това е когато законният собственик на парите доброволно реши да даде пари за нищо. Това се нарича благотворителност. Ударението е върху доброволно.)

Официалната пропаганда на тоталната “демократична” държава е, че парите от данъците отиват за “услугите,” които държавата извършва на данъкоплатците. Нещо повече, в официалната държавна пропаганда бюрократите биват наричани “служители.” Видиш ли, ние им плащаме, за да ни служат. Разбира се, това не е вярно. Това никога не е било вярно. Държавата никога не е служела на хората и тя никога няма да служи на хората. Държавната принуда винаги е използвана от банда политици и бюрократи, за да служат сами на себе си.

Но нашите ограничени цели нека да приемем, че държавата наистина служи на хората. Нека да приемем, че наистина данъците отиват за някакви услуги, които чиновниците, пардон, “служителите” извършват. Нека да приемем, че наистина сделката е честна: ние плащаме данъци, те ни служат.

Дори да е така, пак няма логика Стоичков да плаща данъци. Той повече от десет години не живее в България. Не ползва българското държавно образование. Не търка със скъпия си автомобил държавния асфалт и не спира на държавните светофари. Не е защитаван от българската полиция срещу разбойници. (Пази Боже! Да има някой да ни защити от полицията, от разбойниците сами ще се опазим.) Не се лекува в държавни болници. Нашата държава няма такава услуга да осигурява юридическа защита на български граждани по света – питайте медиците в Либия – пък и да има, едва ли Стоичков ще се възползва от нея. Даже въздухът да беше държавен, Стоичков и въздуха на България не диша вече повече от десет години.

Тогава за какви “услуги” да плаща данъци Стоичков? Нормално е човек да плаща за нещо, което е получил. Какво е получил Стоичков, че да си плаща за него? Че и сумата не е малка: около 70 000 лева! Трябва нещо наистина сериозно да са свършили чиновниците за Стоичков и семейството му, че да искат толкова много пари.

Къде е справедливостта? Чиновникът иска “пари за нищо.” И даже се гордее с това гнусно неморално действие.

Бийтълс подкрепят Стоичков

България имаше привилегията да има един много оригинален президент за около 5 години – Петър Стоянов. Той говореше умело по всички въпроси, знаеше как да завърти речта така, че да не обиди никого, но най-оригиналното беше, че обичаше Бийтълс и дори свиреше техните песни на китара. Да си призная, това ми беше много приятно; някак си добре изглежда един президент да не е просто поредният скучен бюрократичен мухльо в сиво-син костюм.

Но не ми беше приятно, че любителят на Бийтълс през целия си мандат пропусна да изпее най-добрата песен на Джордж Харисън, който според мен остана най-сериозният музикант от групата, макар да беше дълго време в сянката на Ленън и Макартни. Песента се казва Taxman (Данъчният). Понеже бившият президент Петър Стоянов пропусна да я изпее през своя президентски мандат, аз ще предложа поне текста на песента в този коментар. Песента е написана по повод жестоките социалистически данъци във Великобритания преди времето на баронеса Татчър, когато след едно особено успешно турне групата Бийтълс е обложена с 95% данъци върху доходите.

Горе главата, г-н Стоичков! Вие не сте единственият известен и уважаван човек, когото чиновниците се опитват да ограбят. Бийтълс са с вас. И не само те.

Данъците като институционализирана завист

Историята на социалистическите държави през ХХ век показва, че известните хора са любима мишена на безличните данъчни чиновници. Освен Стоичков и Бийтълс, от такова преследване са страдали режисьорите Марчело Мастрояни и Ингрид Бергман, Ален Делон, известни тенисисти като Андре Агаси и Щефи Граф, солистът на “Ролинг Стоунс” Мик Джагър, Силвио Берлускони (преди да започне своята политическа кариера) и много други. Ако имаше съревнование за данъчни безумия, Ингрид Бергман и Мик Джагър са своеобразни “рекордьори”; двамата са обложени поне веднъж в кариерата си с данъци над 100% – съответно 114 и 106%!

Много често конкретният бирник не печели нищо за себе си от своята злобна война против някоя знаменитост. Обикновено знаменитостите не плащат подкупи, така че не е възможен такъв вариант на лично облагодетелствуване. Въпреки това едва ли има друга държавна дейност, която се извършва с такъв стахановски ентусиазъм, както преследването за данъци на онези хора, които с талант, упорит труд и дългосрочно мислене са се изкачили на върха в своята конкретна област. Защо един данъчен ще се старае толкова много, ако няма лична изгода за себе си?

Отговорът е даден от Макиавели: Поради властолюбие, боготворене на властта заради самата власт, поради чувство на опиянение от възможността да разполагаш с човешкия живот.

През 1939 румънският историк Валериу Марку, в своята книга, Макиавели: Доктрината на властта (Valeriu Marcu, Machiavelli: Die Schule der Macht), дава описание на това чувство у младия Макиавели, когато той постъпва на работа като чиновник във Флоренция:

"Положението на тези флорентински чиновници, колкото и ниско да е било, им е давало определено превъзходство. Защото те са имали своите бюра и са можели да доведат богатите до отчаяние чрез многократни проверки на техните данъчни декларации; можели са да принудят известни хора да чакат за разрешение и да откажат барут и заплата дори за най-популярните военачалници. Тези бюрократи са можели да предизвикат епидемия от злоба против всеки човек или против цялата маса от “неслужебни лица.” Те са били дребните, изцапани с мастило Светии-Пазители на светилището на Властта – неизбежен тор на политическата власт! Великият Съвет, Знаменосецът на Справедливостта, Осемте Стражи, Шестте Търговски Директори, Десетте Пазители на Свободата и многобройните други комисии и подкомисии са вземали своите решения и са извършвали своите промени. Но в крайна сметка и самите те са били зависими от леността, безразличието или злобата на безименния чиновник. Защото по онова време всеки човек във Флоренция вече е имал два живота, личен и по документи. И животът на хартия е можел да унищожи самия човек."

Искате да знаете защо човек става данъчен? Искате да знаете какви чувства изпитват хората зад стъклената преграда, когато подавате данъчната си декларация? Това е отговорът: извратено удоволствие от властта да разполагат с вашия живот. Когато животът е този на известен човек като Христо Стоичков, удоволствието е още по-пълно. Не е случайно, че Ленин специално препоръчва Макиавели и неговото властолюбие в своята книга Левичарството: Детската болест на комунизма. Солженицин ни дава сведения за садистичната психика на надзирателите и следователите в Сталинска Русия. Днес същите садисти са във всяко данъчно управление и в другите държавни учреждения. Те са там заради възможността да разполагат с вашия живот, свобода и собственост.

Нещо повече, когато жертвата е известен човек като Стоичков, чиновниците могат да задействуват скрития механизъм на завистта в мнозинството от хората. Завистта е онова чувство в хората, което ги кара да смятат, че вината за тяхната бедност е в богатството на другия. Хората извратено вярват, че ако “другият” бъде сведен до тяхното ниво на бедност, това автоматично ще ги направи богати. В тази схема на мислене “честност и справедливост” означава “всички да са еднакво бедни.” Именно на това разчита безименният чиновник, който е окачил призовката срещу Стоичков на видно място и е поканил журналисти и репортери. Затова и първата реакция на “обикновените” хора в анкетата беше: “Честно е всички да си плащат данъците.” Затова на никого не му дойде на ум да попита: “А какво точно е получил Стоичков, за което трябва да плаща?” Никой дори не засегна истинската честност и справедливост: “Честно е да се плаща за извършени услуги.”

Накратко, данъците са институционализирана завист. Завист, облечена в държавни закони, регулации и правила. Данъците са съзнателен опит от страна на държавата да подтиска личното преуспяване и растеж.

Но още по-зле е, че умовете на хората са промити от чиновническата пропаганда. Когато хората приемат за даденост, че “честност” означава всички да са под робството на държавата, тогава свободата е изгубена. Тогава нацията наистина няма бъдеще. Когато бирниците започнат да искат пари просто ей така, за нищо, краят на държавата е дошъл. И историята показва, че първите жертви в такъв момент стават именно данъчните чиновници.