Винаги когато чуя думите “сива икономика,” се сещам за онзи симпатичен герой от филма Опасен чар, другаря Седларов. Имаше едни такива реални хора в годините на развития социализъм, които, скрити някъде в селските си къщи, произвеждаха “куче-касичка,” “автомобил-касичка,” “футболна топка-касичка”; все дребни, но полезни неща. През това време гигантската социалистическа индустрия произвеждаше гигантски безполезни неща: например, завод за сярна киселина в Девня, или петролна рафинерия насред плевенските ниви, или огромни бетонни боклуци, наречени “паметници.” Малките реални хора имаха някакви малки, но реални умения и ги прилагаха, като доставяха на пазара едни такива малки, но реални неща, от които всички ние се нуждаехме и които гигантската социалистическа индустрия беше забравила да произведе. (Ясно е защо беше забравила – някак си не върви на партиен конгрес да докладваш, че за последната петилетка социалистическото стопанство е изпълнило плана за производство на 386 525 “кучета-касички.”)

Тогава беше комунизъм, всичко беше държавно и частната собственост не само не беше свещена, но и беше гонен престъпник. Имаше специален отдел в полицията, който се занимаваше с разните му там дребнобуржоазни елементи, които нахално под носа на Партията излизаха на пазара и задоволяваха пазарното търсене за дребни, но полезни неща. Опасността беше много голяма в случай на разкриване – полицията в България никога не е била особено цивилизована, а тогавашната милиция още повече. И все пак такива като другаря Седларов съществуваха и не само съществуваха, но и преуспяваха. Къде с подкупи, къде с полулегални регистрации, къде с рискове на черния пазар, те продължаваха да вършат героичното дело да заобикалят държавно-партийния монопол върху пазарното търсене и предлагане.

Това беше тогавашната сива икономика. В условията на най-строг контрол тя продължаваше да съществува. Под заплахата от съдебно преследване и без надежда за позоваване към съда в Страсбург, и сред всеобщото неодобрение на “трудещите се,” сивата икономика преуспяваше.

Сивата икономика успяваше да съществува по някакъв начин дори под здравата ръка на Брежневския социализъм в Съветския Съюз. Традиция на московските пазари беше и продължава да е всякакви “субекти от кавказка националност” да предлагат такива плодове и зеленчуци, които за индустриалните колхози и совхози бяха също толкова екзотични, колкото са мангото или ананаса. Например, домати, краставици, ябълки. Населението на Москва определено обича доматите и ябълките. Колхозите и совхозите определено забравяха да ги включат в петилетните си планове. “Субектите от кавказка националност” не забравяха. Московската милиция се впускаше в зверски изстъпления през 60-те и 70-те, но кавказките “планинци” по пазарите оставаха безсмъртни като шотландски планинци.

В началото на 80-те новият генерален секретар Андропов най-после призна историческото поражение на държавните колхози и совхози и позволи на частни стопани да вземат изоставената земя. (Например, знам за едно семейство в Орловска област, което е използвало това позволение и е взело около 800 хектара изоставена от местния колхоз земя.) Шестдесет години след разгрома на “кулаците” съветската власт се предаде пред “историческата необходимост” и възстанови “кулашката класа.” Но нямаше как да се обясни тази необходимост на езика на партийната линия. Затова новите частни земевладелци останаха нещо неясно, което не влизаше в никакви нормативни документи, нито партийни, нито държавни. Сивата икономика остана сива икономика, но спечели войната срещу най-жестокия си враг – марксистката идеология.

Безсмъртието на сивото

Ако сивата икономика издържа тежката ръка на развития социализъм, няма причини да смятаме, че съвременната демократична бюрокрация, независимо от политическите, фискалните или полицейските “механизми,” които се опитва да наложи, ще успее да се справи с нея. Героите на сивата икономика вършеха своята дейност дори под опасността да бъдат бити в милицията или изпратени на заточение. Защо някой си мисли, че сега, когато държавата все пак има някакви ограничения – “човешки права,” съда в Страсбург, Хелзинкския комитет – тя ще успее да се наложи над тези смелчаци? Не знам. Това е някаква държавническа лудост.

Разбира се, днес сивата икономика изглежда различна от онази при социализма... но не е. При социализма държавата играеше като феодален “баща-господар” – един собственик на всичко, бащата-основател на клана и всички от рода са само наемни работници при него. Той определя търсенето, той определя и предлагането. Сегашната социалистическа държава е повече в ролята на мафиот-рекетьор – за да работиш и да печелиш, трябва да си плащаш рекета: данъци, такси, осигуровки, разрешителни, лицензи и т.н. Тогава сивата икономика заобикаляше монополното предлагане. Сега сивата икономика се стреми да избегне узаконения рекет; по-точно узаконения монопол на феодална повинност. Тогава другарят Седларов произвеждаше малки полезни неща, които хората търсеха, но не намираха; сега Седларов има законовото право да ги произвежда и той търси начин да ги даде на хората на достъпна цена, освободена от тежестта на чиновническата алчност.

“Проблемът” на сивата икономика – макар че за мен това не е никакъв проблем, а неизбежна реалност – беше забелязан за първи път от правителството на Жан Виденов, който се опита да хвърли върху “сивия сектор” вината за своята комсомолска некомпетентност. Иван Костов пое щафетата от него и се опита да измисли всякакви мерки, за да заглуши “сивото.” (Той го наричаше “сенчесто.”) Не успя. (Разбира се, няма да успее.) Сивият сектор остана в рамките между 25 и 40%; невъзможно е да се определи точно колко е. За 4 години правителството на СДС се опитваше да натрупва закон върху закон, постановление върху постановление, наредба върху наредба. Но хората винаги се оказват по-умни от правителството – те винаги намират начин да излъжат държавата. Трябваше да се очаква – умните и кадърни хора не стават държавни чиновници. Преди още чиновникът да е измислил някакво ограничение, частният предприемач вече е измислил как да го заобиколи – той затова е станал частен предприемач, защото може да мисли; ако не можеше да мисли, щеше да е на държавна заплата.

Сега царските юпита се напъват да измислят нови мерки и правила, с които да ограничат сивата икономика. Някои от тях направо ни връщат в епохата на средновековния гилдиен социализъм на някои европейски градове – минимални прагове за различни професии, централен регистър на трудовите договори и всякакви други нелепости.

Мога да предвидя отсега: тези мерки и правила ще се провалят. Сивата икономика е безсмъртна. Защо?

Има четири фактора, които правят СИВОТО безсмъртно. Тези фактори са биологически, икономически, етичен и хазартен.

Биологическият фактор

Дълбоко, много дълбоко в основата на сивата икономика стои най-могъщият импулс на човечеството: инстинктът за самосъхранение. Преди да предприеме дадено действие, всеки човек първо разглежда вероятността от смъртен изход или от трайно нараняване. Едва след това са всички останали съображения. (Разбира се, има случаи, в които хората предпочитат да жертвуват живота си за дадена идея или кауза. Обаче, заплатите на държавните чиновници едва ли могат да са такава идея или кауза.) Когато възможността да спечели богатство е свързана със сигурна смърт, обикновено човек предпочита да остане без богатството. Има причина за това: животът на човека е по-важен от богатството. А когато става въпрос за живота и оцеляването на семейството на човека, нещата стават и още по-сложни: човек би жертвувал някои неща, би рискувал някои неща, за да съхрани семейството си.

Преди няколко месеца Стоян Александров, директор на Централна кооперативна банка, изрази това ясно и недвусмислено: “Няма как да пробиеш на пазара, ако си плащаш данъците и осигуровките. Докарахме я дотам . . . с единия крак да си в сенчестата икономика, за да оцелееш” (интервю пред в. Сега, курсивът е мой).

И наистина, въпросът е на оцеляване. Според данните на Националния статистически институт, отчетената средна заплата за страната е около 230 лв. Но като се прибавят осигуровките, за заплата от 230 лева работодателят всъщност плаща за работника 310 лева. От тези 310 лева държавата веднага прибира 150 лева, и за работника остават 160 лева. Като се сметне, че стоките и услугите, които той си купува, съдържат всякакви мита, ДДС-та, плащания за лицензи и разрешителни, се вижда, че с тези останали му 160 лева работникът всъщност си купува стоки и услуги на реална цена от 112 лева. Толкова всъщност получава работник, за който работодателят плаща 310 лева. 200 лева са изядени от държавата.

Погледнете тези цифри и от друга гледна точка: 150 лева струва електричеството за един среден апартамент през зимните месеци. А цената на електричеството се определя от същата тази държава, която преди това е взела всичките пари на същия този човек.

Затова не е чудно, че реалната заплата всъщност не е 230, а 350 лева, според изследванията на Института за пазарна икономика. Много е просто: когато отношенията между работодателя и работника излязат от държавния контрол и влязат в сивата икономика, и двамата могат да оцелеят; работодателят оцелява на конкурентния пазар, а работникът оцелява в затоплен апартамент и има пари за храна. Инстинктът за самосъхранение е по-силен от страха от държавното възмездие.

В този смисъл усилията на държавата да се справи със сивата икономика са като опит да бъдат убедени хората да си прережат сами гърлата. Това няма да стане. Не можа да стане насила при развития социализъм. Още по-малко ще стане сега, когато хората имат някаква свобода. Дори и заплахата от смъртно наказание няма да спре хората да крият доходите си от държавата, за да оцелеят. А когато нещата станат нетърпими, първите жертви са данъчните чиновници. Имайте го предвид.

Икономическият фактор

Политиците и бюрократите рядко осъзнават, че обикновените хора никога не оценяват политическите действия като политически. Много малко хора се интересуват от идеологическата или политическата страна на законите. Всички се интересуват от икономическата им страна. “Как ще се отрази това на моя джоб, на моята заплата, на моя бизнес и на моето бъдеще?” Това питат обикновените хора. Дори когато самите те не го осъзнават, в техния ум държавата е един от икономическите разходи, които те имат в своя живот. Те гледат на чиновниците като на ято скакалци, минаващи през зелените посеви. Скакалците носят икономически загуби. Скакалците и другите бедствия са допълнителен разход, който не носи никакъв приход за земеделеца.

Да го кажем по друг начин, данъците са разходите за живот и работа на територията на дадена държава. Данъците са цената, която плащаш, за да останеш жив и производителен. Когато живееш в пустинята, безводието е част от цената, която плащаш. Когато живееш в джунглата, маларията, насекомите и хищниците са част от цената, която плащаш. От собствен опит знам, че когато живееш в планините в западната част на Вирджиния, миризмата на скунк е цената, която плащаш за спокойния живот нашироко; а също и отровният бръшлян, който нанася големи поражения на хората и животните. Когато живееш в социалистическа страна, чиновниците са цената, която плащаш, за да живееш и работиш. (Те наистина са като скунковете – абсолютно безполезно, но досадно и смрадливо животно.) Тази цена включва две неща: пари и време. Парите са сумите, които държавата изисква. Времевата цена е онова време, което предприемачът губи с държавните чиновници за различни неща – данъчни проверки, чакане за разрешителни и лицензи, попълване на документи, та дори и безсмислените хайки на КАТ по пътищата за “проверка на документите.”

Но хората винаги се опитват да намалят тази цена. Никой не плаща с удоволствие никаква цена, особено ако може да я намали. Хората в пустинята се опитват да победят безводието чрез кладенци или канали от реките. Тези в джунглата за развили методи за справяне с болестите и хищниците. Американските фермери внимателно следят популацията на скунковете и ги избиват, за да предотвратят заселването им на тяхната територия.

По същия начин, хората на територията на една социалистическа държава се стремят да намалят цената за живот и работа. Това става чрез сивата икономика. Никой не плаща доброволно високата цена, особено ако може да я избегне.

Нещо повече, когато мога да избирам от два еднакви продукта на различна цена, обикновено избирам по-евтиния. България не е единствената държава на света. Но тя определено има по-висока цена на живота – тоест данъци и държавно регулиране – от много други страни. Някои хора могат да избират. Обикновено по-умните, по-способните и по-дисциплинираните могат да избират. И те избират. Статистиката го показва: Те избират страни, където данъците са по-ниски. Естествено, там цената на живота е по-ниска. Колкото повече хора избират по-ниската цена, толкова по-малко остават онези, които да плащат данъци.

(Разбира се, някой ще каже, че те не избират страни с по-ниски данъци, а с по-високи доходи. Добре, съгласен съм. Сега остава да видите връзката между двете: ниските данъци и високите доходи.)

И така, от икономическа гледна точка стремежът на правителствата да намалят сивата икономика е като опит да накарат водата да тече нагоре. Хората винаги ще искат да платят по-ниската цена. Те ще го правят най-вече като крият данъци от държавата. Ако това стане прекалено рисковано, ще сменят държавата. Някога замисляли ли сте, че истинската сива икономика всъщност е извън границите на България? Онези умни и способни хора, които можеха да работят в България, ако държавата им беше предложила по-ниска цена на живота тук, но не го направи.

Етичният фактор

Далечната религиозна цел на научния социализъм беше да създаде нов човек, “социалистическия човек.” Този човек трябваше да е напълно посветен на благото на обществото и напълно да се е отрекъл от своето си. За него не трябваше да съществуват понятия като “мое” и “твое,” а само “общо.” Само ако бяха създали такъв човек, социалистическите плановици щяха да постигнат своята заветна цел.

Не успяха. След 70 години социализъм хората в Съветския съюз продължаваха да разсъждават на основата на “мое” и “твое.” Всеки имаше свои стремежи и цели и амбиции, и понякога тези стремежи, цели и амбиции влизаха в конфликт с обществото. И винаги обикновеният човек избираше “своето” пред “общественото.” За 70 години научният социализъм не напредна дори една стъпка по пътя на освобождаване на човека от неговата “частнособственическа страст.”

Това, което най-вече дава на човека разбиране за “мое,” е вложеният труд. Когато човек е изработил нещо, то става “лично негово.” Всяко отнемане на това “лично притежание” се смята за кражба от собственика. Няма лечение на тази “частнособственическа страст.” Всеки човек смята, че има върховно право на нещата, които е изработил, и всеки човек смята за кражба, за несправедливост, когато тези неща биват отнети.

Затова, когато погледне на данъците, средностатистическият гражданин ги смята за кражба. Никакви държавни закони не могат да променят това чувство. Никаква държавна агитация не може да го убеди, че той дължи нещо на държавата. Независимо дали има изградена идеология или не, етичното му чувство бива засегнато, когато чиновникът започне да изисква част от изработеното. “Дължимите към държавата суми” са празна пропаганда. Няма такива “дължими” суми, както няма “дължими суми” към крадеца.

(Разбира се, тук включвам онези хора, които наистина вършат някаква полезна работа, или, както казват икономистите, “създават национален продукт.” Трябва да изключим хората, които са само консуматори, без да произвеждат нищо: политици, чиновници на държавна и общинска заплата, получатели на социални помощи, служители и работници в държавно спонсорирани предприятия и в държавни монополи като НЕК, БТК, Булгаргаз, и други. Тъй като те са истинските крадци, тяхното етично чувство е закърняло.)

Така, когато законодателите и чиновниците започнат кампания за ограничаване на сивата икономика, те всъщност започват война против чувството на всеки човек за справедливост. Тази война винаги е обречена на провал. Сивото отново ще възтържествува, защото е израз на стремежа на хората към справедливост.

Хазартният фактор

Хората обичат да рискуват. Има нещо в риска, което ги прави да се чувствуват значими. Някои хора стават алпинисти. Други правят бънджи скокове. Някои пък отиват на бинго, макар да знаят, че там рядко се печели. Неизвестното носи на хората усещания, които стандартният всекидневен живот не им носи. Когато са изправени пред опасност, много хора са готови да опитат “границите на вероятността.” Това е напълно ирационално чувство у хората, но то съществува и оказва голямо влияние върху тяхната всекидневна практика. Не всеки може да стане Колумб или да лети с космически кораб. Но пък и най-малкият човек може да намери някакви рисковани ситуации в живота, в които да “изпробва своя късмет.”

През последните 5-6 години различни правителства се опитват да внушат в ума на хората идеята, че всеки, който не си плаща данъците, заслужава общественото негодувание. Очакванията на държавните пропагандисти са, че ако много хора се хванат на тази въдица, те ще започнат да доносничат един срещу друг пред данъчните власти. Тогава всеки ще си плаща данъците, най-малкото защото ще се страхува да не бъде издаден от съседа си.

Все още няма данни тази пропаганда да е хванала корен. Повечето хора – независимо от своето обществено положение – с удоволствие крият данъци и се чувствуват значителни от това. Успешното криене на данъци е повод за гордост. И има защо. Това си е риск с реални последствия. Поемането на риск е уважавана професия. Дори рискът да бъдеш заловен от данъчните.

Нещо повече, с увеличаването на държавната регулация намаляват възможностите на държавата да следи паричните потоци. Има едно старо фискално правило, според което увеличаването на данъчните проценти не означава увеличаване на приходите в държавата. Увеличаването на товара означава, че рискът все повече си заслужава. Ако данъците са 3%, не си заслужава да ги криеш – рисковете са прекалено големи в сравнение с приходите. Ако данъците са 30%, рискът вече си струва. А при 60% данъчна тежест, както е в България, напълно си заслужава да играеш на “лотарията.”

В такъв случай опитите на правителството да затвори сивата икономика е като “сухия режим” в САЩ през 20-те години на 20 век. Хората обичат риска и са готови да го поемат, така както искат да пият алкохол и винаги ще намерят начин да си го купят. Криенето на данъци е интересен спорт, особено за онези, които имат какво да крият. Те обикновено имат и начини да печелят в този спорт. Държавата винаги ще губи в този спорт, особено ако нелепо настоява да вдига мизата.

Заключение

Сивата икономика е безсмъртна. Опитите на чиновниците да се справят с нея са обречени на провал, независимо от хитроумните механизми, които биха измислили. Тези опити трябва да се сблъскат с четири много силни психологически и социологически фактора.

Първо, държавата се опитва да унищожи инстинкта за самосъхранение на хората. Това никога няма да стане. Хората обичат да живеят и ще се борят за своето оцеляване.

Второ, държавата се опитва да принуди хората да платят по-висока цена за живот и работа, отколкото те са готови да платят. Това също няма да стане. Всеки търси най-евтиния начин да живее. Когато има избор, той избира по-евтиното. Държавата не може да забрани избора.

Трето, държавата се опитва да унищожи етичното чувство на хората – чувството им за справедливост. Това е безнадеждно усилие. Хората винаги ще смятат отнемането на тяхната собственост за кражба, дори да е подкрепено от Конституцията и от другите закони.

Четвърто, държавата се опитва да работи против ирационалния подтик на хората да поемат риск. Този подтик никога не е угасвал. На него се дължи напредъка на човечеството. Няма причини да смятаме, че точно сега всички хора ще се откажат от удоволствието да поиграят на криеница с държавата.

Седларов е безсмъртен. Помнете това.