|
|
България е страната
на художествената самодейност. Така венцеславеше държавата
си Правешкият сатроп и зад гърлестото му хихикане се таеше онази
скрита прокоба, която и до ден днешен не ни изпуска от просташките
си прегръдки. Самата художествена самодейност в държавицата ни бе
издигната до ниво официална политическа доктрина, а засукалите
билето от тази лъжовна националистическа драка и до днес не могат
да излязат под опеката на т. нар. си художествени ръководители,
които някога много се котираха на борсата на българския
интелектуален живот.
Бившите самодейци,
днес биологично зрели мъже и жени, с претеции за национално
присъствие и също такова самосъзнание, продължават по
най–жоржганчевски начин да се изявяват във всички сфери на иначе
замрелия обществен живот в страничката ни. За тях многото, но
еднакви средства за масово осведомяване са винаги отворени. Те се
гримират в няколкото ни кебеларки и произвеждат нелепи новини.
Пишат в двадесетината вестника с еднаква боя и най–вече се
интересуват какъв портрет им е публикуван. Обличат си новия кат
дрехи в петък и задават причудливи въпроси в залата на Народното
събрание на още по–причудливи управленци, защото в този седмичен
празник на художествената самойденост могат да ги видят роднините
им, а най–вече спонсорите им, чиито луксозни коли пришпорват и с
чиито клетъчни телефони се конущистват по между си. Този ден се
нарича Ден за Парламентарен Контрол и знаеш, че скъпоструващото
ТВ-време по националния екран ще те направи за пет минути
известен в съседното на парламента кафене. И разбира се, нищо не
се променя, освен асортиментът на поръчката във вече споменатия
локал. Това е положението…
Нерядко тези
неостаряващи самодейци се събират в агитки и организират масови
спявки, като внасят безмислени документи в деловодството на НС със
закана, че ей на, до седмица ще избуи нова парламентарна група и
тогава! Ох, тогава дупе да им е яко на останалите марганинали,
които все още не са прозряли някоя “титанична истина“, с която да
стреснат и света, и България, и такъв прилив на благодат да
настъпи по земята ни, че само да имаш очи да гледаш и уста в която
да тече меда и маслото. И после?
После юнаците се
прегръщат, пушките гърмят и въобще“ въздухът трепери“, както би се
изразил поета. После идват двата почивни дни, разкаялите се
посипват теме с пепелак и всичко е забравено до следващата
самодейна експанзия на поредното самодейно котило. И жална ни
майка, че ние, наистина прелъстени от самодейщината си, не можем
веднъж и завинаги да смъкнем от естрадите подобни славолюбци и
да речем, че тая работа вече е безвъзвратно остаряла и никой, ама
никой не я приема на сериозно. Най–вече пък онези, към които е
насочена: европейските сладури, които биха дали някоя пара за
поредна формация, която галиба би се докоснала до техните
изисквания, критерии или поне до буквичка от познато понятие.
Защото в
безвъзвратно продуханата от логика и политическо мислене държава
всеки митоман може да си сложи инициалите около някакво сдружение
и с помоща на ялов избирателен закон плюс няколко сладкарски,
мародерски или кръчмарски лева да се намести в парламента и там да
провежда репетиции на бездарния си самодеен състав, а както се
видя - и даже да вземе властта, че и да сътвори такъв хаос,
какъвто и в най–смелите мечти на латиноамерикански полковници не
може да се прокрадне.
Та част от
самодейците на управляващото мнозинство решиха да направят
парауправляваща формация от десетина души и да ни обяснят, че
най–сетне им дошъл акъл в главата и те сега ще оправят нещата.
Защото, видите ли, лидерът им бил оглупял, говорел нелепи
измислици и не си бил на мястото. Качвал аероплана и поемал към
Швейцария. Добре бе, скъпи самодейци, кога разбрахте това? Чак
сега ли?! Ами къде ви беше акълът на онази сакрална за НДСВ дата 6
април преди две години, когато същите тези непремерени измислици
се говореха с адски сериозен тон и целокупното журналистическо
войнство ги тиражираше като панацея към дългогодишния ни преход и
още като край на бедността и недоимъка. Значи, от седмия ден на
априлий трябваше да започнат такива щастливи мигове, че чак капите
да ни изпопадат.Това разбира се не се случи.
Сладурите–отцепници
не издържаха да бъдат вечно във шеста глуха линия и решиха да
направят своя самоубийствен скок под купола на царският цирк. И
кво? Нищо и половина. Веднага древнобългарският синдром за
предателство изпълзя и един от тях си заби химикалката в гърба на
така лелеяната свободна парламентарна завера, като отрече
всякакво съпричастие към нея. Така си е: преклонената главица и
прочее и други поговорки.
Ние, нормалните и уж
трезви българчета, приехме тази и последващите новини като
четиво от някой читалищен стенвестник. Защото самият факт, че
никому неизвестни субекти, депутати трета категория, са вдигнали
глас за свобода, изглежда априори несериозна работа.
Нима може нормален
човек да се запише във формация, която се казва Национално
движение Симеон Втори?
Нима не се знае, че
само един смешник с китара и шпага бе кръстил на свое име
агитката си: Блокът на Жорж Ганчев. Е само заради тази успоредица,
човек би трябвало да се замисли дали да членува в подобна котерия,
камо ли да се продаде заради 1000 инфлационни лева, че и да
гласува за объркани политически постулати, които вече две години и
самите вносители не ги разбират. Остави това, но унижението всеки
ден да се бълва глупост след глупост, после да я поправят, а
когато съвсем засерат работата, да пледират, лобират и дебатират
за промяна на направения само преди време закон? А?
Преведено на
републикански, български език, това ще изкристализира в циганска
приказка:
Манго много искал
русо момченче и понеже Трендафила пръквала все черни момета, той я
помпал до тогава, докато не се появил цял октет от мургави Айшета.
Но Манго пак обещал да пробва и в чест на 70-годишният си юбилей.
Лошото е, че малко преди това го ритнал кон и работата се
провалила. Момичетата обаче се оправили в Европата. Били все едно
стюардеси по самолетите за екстрадиция. Това е положението.
А какво мисли
опозицията? Тя в момента летаргува. Тя в момента е във вътрешна
емиграция. Тя в момента гледа пъпът си и като че ли няма кой да и
каже, че колкото повече наблюдава този феномен на порочно зачатие,
толкова повече хора ще решат, че този тип индуистика не е
много–много за нашите географски ширини, защото също се явява не
автентика, а някакъв заместител, тип художествена самодейност. Кои
са тези личности, които най-ефектно от името на целокупния
български народ решават какво точно мисли този народ? Кои са тези
великомудри бонзи, които знаят кога едни избори могат да се
“разкажат“ като загуба и кои като победа? И те собствено знаят ли,
че ако на слушащите им писне, няма да има нужда от разказвачи.
Но у нас пак и все
се разчита на феномена всеядност. Ако тук не ме искат да
обяснявам, ще ида да обяснявам зад ъгъла. Важното е да ми платят
хляба, тока, салама. Останалото било мълчание, като у Шекспира…
Не е, защото ако не
накараш след тежък инфаркт сърцето да заработи, даже и с масаж то
спира. Безвъзвратно. И кел файда са заморските докторски дипломи
на медиците? Всичко ще стане като в онази холанска картина: “Урок
по анатомия“. Ама не ви ли се струва уважаеми, че
много посмъртни уроци станаха и то все върху това, полуразлагащо
се тяло на България. И разбира се, все под звуците на агитките от
същата оная художествена самодейност. Само дето вече не е и
художествена. От словосъчетанието остана само втората думичка. |
