|
През декември 1989 година искрено
вярвах, че някъде около 1995 г. България ще процъфтява и ще
прилича на нормалните европейски държави. Наивност или глупост,
така беше и далеч не бях единствен с подобна представа за
бъдещето. Журналистическата ми работа ме беше сблъсквала с хора
като Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Стоян Марков и др., които
изиграха роля за вътрешнопартийния преврат срещу Тодор Живков на
10 ноември 1989. Струваше ми се, че дори някои от тях да останат
в държавното управление, няма да е трагедия, защото са достатъчно
умни да прозрат накъде върви света. За последното се оказах прав –
умни бяха. Но бях пропуснал най-същественото – когато един
интелигентен човек посвети качествата си на мракобесна кауза, той
е многократно по-опасен от простака или некадърника, и може да
навреди на държавата и народа си повече от всеки друг. Днес, като
се връщам във времето на т. нар. Български преход, виждам, че
стана точно така. През 1995, вместо да сме просперираща държава,
ни управляваше злополучният Жан Виденов.
Сенките на миналото
Няма съвременен български политик,
който в един или друг момент да не е изтъквал, че рухването на
Берлинската стена е заварило неподготвени политическите лидери и
на Изток и на Запад. Груба грешка! Времето показа, че в повечето
страни от бившия социалистически лагер част от комунистическите
лидери отдавна са си плели кошниците за да превърнат политическата
си власт до 1989 г. в икономическа. Да се превърнат, ако не те, то
поне децата им, в истински капиталисти, които рано или късно ще
възвърнат отново и политическата си власт. Наистина, в държави
като Полша, Чехия и Унгария това не можеше да се случи в такава
степен, както у нас, защото там антикомунистическата традиция беше
далеч по-силна и чувствителността на обществото далеч
по-изострена. В България беше различно.
Подготовката беше започнала още
преди идването на Михаил Горбачов на власт в Кремъл. Между 1983 и
1989, когато България натрупа 11 милиарда долара външен дълг, в
голямата си част никога невлезли в страната, бяха създадени
анонимните външни дружества. Анонимни, защото в повечето случаи
държавата не стоеше официално зад тях. Доверени на най-висшите
партийни кръгове лица бяха натоварени със задачата да ги развият,
бяха им дадени необходимите за целта средства и на повечето беше
гарантирана анонимност, която се пази и до днес. Целите бяха три:
трансфер на високи технологии към СССР, за да бъдат избегнати
ембарговите правила на КОКОМ, откровено пране на пари и
осигуряване на топли местенца зад граница, когато му дойде
времето. Първото демократично правителство в България, на Филип
Димитров, създаде работна група, която трябваше да разследва
въпросните фирми и да подготви “бяла книга” за тях. Шеф беше
министър Румен Биков, с него работиха Димитър Луджев и Асен
Мичковски. И тримата могат да разкажат много интересни неща по
темата, защото до ден днешен, никой не е събрал по-точна и
надеждна информация. За меродавни се приемат числата 311 до 395
задгранични дружества, с 350 млн. долара държавни инвестиции. Днес
се споменава единствено, че около 50 от тях са приватизирани, за
другите яснота няма – действат ли или са фалирали, източени ли са
или просперират, най-малко се знае къде и в кого са парите. Но
това, както би рекъл дядо ми, са бели кахъри. Операцията,
замислена от бившите комунисти, беше далеч по-мащабна и тя беше
закодирана като начало под името “Нов икономически механизъм”, а
по късно под знака на “Указ 56” за развитие на стопанската
инициатива, с който започна фактическото разграбване на България.
Потресаваща е алчността, която проявиха другарите в начинанието
си. Те плячкосаха не само финансовите ресурси на държавата, но
посегнаха и на спестяванията на редовите български граждани,
включително и на членовете на собствената им партия. Схемата беше
осъществена чрез създаването, източването и фалирането на
търговските банки, чрез напомпването на инфлацията и безбожната
игра с валутните курсове. Така един хубав ден българинът се събуди
по-беден отвсякога, но няколко хиляди висши комунистически
функционери, ченгета от Държавна сигурност и откровени мафиоти се
оказаха баснословно богати и на практика – недосегаеми. Отделен
въпрос е, че започнаха да се самоизбиват и както по всичко личи,
скоро няма да спрат да го правят.
Любопитно е човек да си направи
труда и да надникне в регистрите, за да провери на какви места са
днес някогашните величия и потомците им. Първото, което прави
впечатление е, че няма безработни “бивши”. Мине не мине време и
имената от мрачния паноптикум изплуват като серни мехури от блато.
Поредните бяха на бившия първи секретар на ЦК на ДКМС и любимка на
“Първия” Станка Шопова, която е закупила с руски пари имоти край
морето, които ще управлява и на сърцатия фаворит на вожда Петко
Данчев, който ще аерира обществото с климатици. Бизнес, само
бизнес и това е . За по-видните, като Евгения Живкова, Славков и
отрочетата на цялото бивше политбюро е излишно да говорим. Те
отдавна са граждани на планетата, а някои очакват висши държавни
постове след година. Затова, когато хора, като Андрей Райчев или
Кънчо Стойчев, които може да са всичко друго, но не и глупави,
заговорят за края на прехода, не бъдете изненадани. За тях е
оптимално процесът на трансформация наистина да завърши, защото са
получили своето и статуквото ги устройва напълно. Поне външно
демокрация има, те са си на върха на обществената палма и нямат
никакъв интерес някой да клати дървото, защото покрай орехите
могат да изпопадат много червенодупести маймуни. Напълно логично!
Можеше ли да бъде различно
Най-лесният отговор естествено е
“да”. Но и той е дълбоко погрешен. Защото истината сочи, че при
създаването на многобройните партии, които формираха онова СДС от
1989 г., в тях бяха внедрени стотици ченгета и откровени мерзавци,
които свършиха перфектно работата си. Спомнете си, че първите
изборни листи на “Раковски 134” бяха редени от Стефан Гайтанджиев,
че водеща фигура сред десните беше Румен Воденичаров, за главен
редактор на “Демокрация” беше спряган Стефан Продев, а за назначен
лидер на СДС е било обсъждано името на Андрей Луканов. Чудо е, че
въпреки всичко СДС оцеля през годините, че спечели на два пъти
парламентарни и още два пъти президентски избори, че първото
правителство на Филип Димитров издържа почти година под обсада,
докато накрая беше предадено от свои, че Иван Костов изпълни цял
успешен четиригодишен мандат, насочи България необратимо към ЕС и
САЩ, и ако не бяха себичността и чепатия му характер, щеше да
изкара и втори. Но пак повтарям – всички разцепления и сътресения
в дясното бяха генетично заложени. Ако превъртим кадрите на
времето неминуемо ще видим, че грешките се коренят още в
прословутата “Кръгла маса”, в цялата дивотия и похабена обществена
енергия за “Мирния преход”, в ненавременното приемане на калпавата
Конституция, над която и до днес БСП бди като над свещена крава,
защото напълно я задоволява. Ще разберем, че митингът на 14
декември 1989 имаше своето величие и трайно влияние върху
процесите, макар, че на д-р Желев и компания не им достигна
смелостта, а и комунистите наистина са подготвяли танковете. Ще си
припомним ужаса и паниката в очите на червените бонзи след оня
юнски митинг на 1990, когато един милион души ги нарекоха боклуци
и престъпници и заявиха волята си каква да бъде България и накъде
трябва да се движи. Тогава се уплашиха истински, страхът им беше
искрен и неприкрит, но бяха все още твърде силни. Затова седмица
по-късно, без срам и скрупули, комунистите нагледно показаха как
се манипулират, фалшифицират и печелят избори. И те не им
помогнаха, но така 15 години, до ден днешен, се люшкаме от едната
крайност в другата, едни се опитват градят и да ни вкарват в
Европата, другите рушат и опъват вратни жили в североизточна
посока. И пак се гласят да управляват.
Затова след двете Луканови зими,
след Беровото безвремие и разрухата на Виденов, след мафиотската и
мутренска диктатура, след царския експеримент на Кобурга и
политическите му пируети, е лудост да допуснем отново БСП във
властта. Те надали ще предизвикат нов крах на държавата, но са в
състояние да ни компрометират тежко пред съюзниците от НАТО,
заради заиграванията си с Русия и всякакви диктаторски режими,
както и да забавят членството ни в ЕС поне с година, за да запазят
по-дълго позициите си в областта на специалните служби и
правораздаването. А досегашната практика подсказва и още нещо –
колкото и да е несъвършена, системата на държавната администрация
ще бъде изцяло разрушена, защото след осем години в опозиция
натискът “отдолу” в БСП за заемане на съответни постове на високо
и средно равнище ще бъде неистов. Затова без да приемам буквално
възгласът, че в БСП всички са “гадни, гладни и продажни”, самият
факт, че непрекъснато мимикриращите социалисти забавиха с пет
години приобщаването на страната ни към обединена Европа
подсказва, че БСП не трябва да бъде допусната отново до властта.
България се нуждае от поне още два пълни мандата дясно управление.
Време, необходимо и за БСП да се реформира реално. |
