|
Всичко, което наблюдаваме през
последните дни в милата ни татковина, граничи с откровената
лудост.
Реформираната БСП се подготвя да
чества тържествено най-мрачната дата в новата ни история -
деветосептемврийския преврат, когато на върха на съветските щикове
властта беше поднесена на шайка престъпници. Резултатът - десетки
хиляди убити и стотици хиляди репресирани. Вместо ден на траур
левицата ни гласи "празник".
Инициативен комитет контрира с
поредно искане за преместване на паметника на окупаторите. Там
няма тленни останки. Нарекоха членовете му ненормалници. Задавам
въпроса - кое тогава е нормалното.
Прокуратурата се вживя в ролята на
избирател - атаката срещу народния вот в лицето на сините кметове
е прецедент в световната практика. Ако тя не застрашаваше устоите
на демокрацията, можеше да мине за треторазряден цирков спектакъл.
Всъщност иде реч за нещо страшно, което може да се нарече съдебен
преврат.
И понеже на някои наполеончовци и
това им се видя малко, дойде безобразното развитие на конфликта с
църковния разкол. Влизането на полиция и командоси в православните
храмове е връх на безумието и последно доказателство, че България
не е нормална държава. Такова нещо не си беше позволявал и Тодор
Живков при цялата перфидност в действията на силовите структури по
негово време. Не си го позволи и Жан Виденов въпреки фанатичното
си безбожие и омраза към различномислещите. Сега стрелите на
обществената реакция се насочват към главния прокурор. Грешка!
Формално той изпълнява закона. В дъното на лудостта са ония
хубостници, които гласуваха кривите постулати в парламента, и
правителството, което ги прилага. Не бих искал да съм на мястото
на полицая, застанал в черквата срещу експремиера Филип Димитров.
Но зад този мъж в униформа всъщност се скри безграничният цинизъм
на недосегаемите днес.
Ужасна, но неизбежна се оказа
аналогията, че точно преди две години на същата дата, на която
сега бяха запечатани църковните двери, беше зверски убит отец
Камберов. Какво последва? Нищо! При същия състав на прокуратурата,
при същото държавно управление. Явно аршинът не мери равно, само
че тук не става дума за сукно, а за човешки съдби, за национално
достойнство и за потъпкване на мъчително постигнати и изстрадани
ценности.
Парадоксът е, че всичко се случва в
момент, когато и държавата, и народът са пред тежкото изпитание от
заплахите на световния тероризъм. Момент, в който единството и
солидарността са не просто задължителни, но и съдбовни. |
