|
Много обичам
стария виц за мечкопора. Преразказан, звучи така:
Лежал си царят
лъв на слънчева ливада и се радвал на почитта на животните. Те
минавали и го поздравявали, той се изтягал и им отвръщал по
достойнство – направо идилия. По едно време с непривичен шум се
появило нещо странно, остроносо и космато, дето се щурало ту
наляво – ту надясно, правело подскоци, кълба напред и назад, но
преди всичко не приличало на нищо. Лъвът се надигнал, тръснал
грива, огледал го и попитал кротко:
- Абе, какво си
ти, дето си нито рак, нито риба?
- Аз съм
мечкопор - отвърнало му също кротко нищото.
- Какво? -
издзверил се лъвът.
- Мечкопор -
повторило нищото и допълнило: Баща ми – порът, се залюбил с
мечката и… ей ме на… и аз душа нося…
Лъвът се
усмихнал великодушно, рекъл “аха, добре” и продължил нехайната си
дрямка.
Не щеш ли, чуло
се характерно жужене и нещо друго кацнало върху царствената
муцуна. Лъвът замахнал с лапа, нещото направило пак бръмчащо
кръгче и се изтипосало обратно върху господарствения нос. Направо
досадно! Очите на величието се събрали, но поради късото фокусно
разстояние не успели да идентифицират обекта.
- Ти пък какво
си - изръмжал вече царят на животните.
- Конска муха -
отвърнал летящият инсект.
- Ай’
стига бе – чак па толкоз - промърморил недоверчиво лъвът и отново
захъркал.
Не съм Езоп, ни
Лафонтен, Крилов или Михайловски, за да продължа заиграването, но
някои аналогии направо дращят окото.
Не се ли появи
като мутант - мечкопор царското НДСВ? Не подскача ли из цялото
политическо пространство, без да се идентифицира по
най-елементарен начин – ляво ли е – дясно ли е, криво ли гледа,
право ли, в Москва река ли му е пъпа хвърлен или жално тъжи по
Темза? Направо мистика от джунглата! Всичко живо му се чуди, а то
никак не се помайва – реституира поля, гори и небо, обзавежда се с
апартаменти, строи хотел до хотела, лапа комисиони и накрая се
сърди, че не било евронародно партийно идентифицирано.
Монархосюрреализъм.
Не се ли събуди
като конска муха от сън БСП? Не каца ли върху всяка фъшкия да
хвърли ларви и не досажда ли катадневно и претенциозно на цялата
българска популация? При това със социнтернационален патос и с
американски акцент напоследък? И ларви хвърля, и досажда. И го
прави с нарастващо самочувствие. Лети надясно, а атакува отляво и
жили лошо. Но лъвът затова е лъв – и като го ужилят – да не му
личи. Бълха го ухапала. Той гледа любопитно на мечкопора
маймунджулъците. На това пък, според модерната позитанска
естетическа мисъл, му се вика посткомунистически сюрреализъм.
През това време
Едвин Сугарев, който се беше оттеглил от политиката, сътвори
стихосбирката “Сюр”. Хубава е.
Но какво прави
българският лъв по туй дремаво пладне, какви ги върши народът,
суверен на властта в парламентарната ни република?
Как какви? –
стяга се за европейското по футбол. Стяга се и око му не мига.
Мамка им шведска, датска и изобщо скандинавска! Мамка им
италианска! Филип Македонски триумфира в Пловдив, ей го - Лисабон
е наш!
Произвеждаме ли
“Амстел” – произвеждаме. Ще произвеждаме ли “Туборг” – ще
произвеждаме. Ще строи ли “Шишеджам” завод за чудо и приказ на
Балканите и в Европа – ще строи. Значи и бира ще има, и шишета за
бирата, ако Ферхойген ни забрани металните опаковки. А язовирите
са пълни и, следователно, пивото ще е хладно. Е, защо тогава да се
занимаваме с политически дарвинизъм и да идентифицираме
мечкопороството на НДСВ или конския мухатлък на БСП? Ми те са си
част от пейзажа. Нали и Талев преди вече 60 години беше написал,
че когато и в Русия изчезнат последните комунисти, тук пак ще се
намерят няколко да мътят водата… Какво да се чудим – ще си ги
отглеждаме!
На този
екзотичен “бекраунд” си спомням, че големият Салватор Дали имаше
една картина наречена “Пламтящ жираф” или нещо подобно, която ме
беше впечатлила през пуберитета. В центъра на платното автентичен
африкански жираф пламтеше на пустинен фон и изглеждаше горд и
красив в процеса, наречен почти академично “горене”. Не личеше да
изпитва болка.
И затова се
питам, кога най-сетне дремещият балкански лъв ще престане да се
прави на жираф, ще усети и ще разбере, че докато се загълниква с
мечкопорове и конски мухи, опашката му вече е подпалена. Че няма
да погаси болката с бира, а възторжените крясъци пред
телевизионните екрани няма да имат ефекта на онзи яростен рев, с
който е будил света и след вековно заспение. Че трябва, в крайна
сметка, поне да удари с лапа и да разгони мутантите и досадниците,
които се стремят не да му се мержелеят пред очите, а да му
оформят кръгозора. И да го докарат до онова състояние на духа,
когато на хамлетовския въпрос “Ту би ор нот ту би” (“To
be or not to be”),
отговорът да бъде “Туборг”.
Е, поне няма да
е Жигульовское. Но няма да е и спасение. |
