08-06-2004

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

Живан Икономов

8 юни 2004 12:25

А премиерът си живее царски, като Симеончо

Иван Ибришимов в "Още инфо"

 

Само след седмица, между 10 и 13 юни, над 450 милиона граждани от 25-те държави на ЕС би трябвало да застанат пред избирателните урни и да  дадат гласовете си за 732 депутати от европейския парламент. Няма да стане точно така. Според последните изследвания на авторитения “Галъп” в предстоящите избори ще вземат участие малко над 50 на сто от потенциалните гласоподаватели. Най-висок процент се очаква в Белгия, където паралелно ще се проведат и местни избори. Най-нисък - в някои новоприсъединени страни като Чехия, където между избирателите преобладава песимистичното усещане за невъзможност да повлияят с гласовете си на общоевропейската политика. Може и да е “новобрански” комплекс. За Европа, като цяло, се очаква сериозен спад на гласовете, а да се постигнат ония красиви 65 процента активност от първите преки избори през 1979 г. е абсолютна утопия.

По нашенски

На пръв поглед проблемът изглежда далеч от нашия горещ дневен ред. Груба грешка, поне по две причини. Първо, следващите избори за европейски парламент са през 2009, а това ще рече в края на мандата на бъдещото българското народно събрание, което трябва да бъде селектирано догодина напролет и предизборната кампания за което де факто започна. Второ, все още не е осъзната тежестта на престъпно пропуснатите от правителствата на Любен Беров и Жан Виденов пет години на прехода, които ни изхвърлиха от вълната за присъединяване към ЕС на централноевропейските и балтийските републики. Умишленото премълчаване на срамния и злополучен за България факт, съчетан с перспективата отново БСП да ни води към “светло бъдеще”, вещае буреносна облачност и “интензивна гръмотевична дейност”, както би се изразила професионално г-жа Любка Кунчева. Проблемът е, че по темата не чуваме мнението нито на държавния глава, нито на премиера, камо ли на председателя на парламента. Така се поставяме сами в ролята на аутсайдери, и което е по-лошо, в ролята на сеирджии, които се интересуват единствено от предприсъединителните и присъединителните фондове, но хич, ама хич, не искат да се позаинтересуват, поне, от отговорностите, които ще трябва да поемат след време. Звучи меко казано некоректно, но е факт.

Защото в Европа ври и кипи. Не само заради предстоящите избори, но основно по темата за бъдещата европейска конституция. Да е чул някой смислена българска позиция по бъдещия основен закон на ЕС, с който ще трябва да бъде изцяло съобразена и родната ни конституция? Няма и да чуе. Защото за т.нар. политическа класа у нас е далеч по-важно да се измислят достатъчно популистки формули за привличане на народонаселението към конкретните бюлетини на следващите нашенски си избори. Защото й е много по-изгодно да дава за пример пословичният шляхтички инатлък, който се прояви светкавично след приемането на Полша за член на ЕС, отколкото да се анализират реалните причини за позицията на Варшава, с оглед на дългосрочните перспективи на държавата в рамките на обединена Европа. Или да се правят спекулации с промяната на испанската позиция след избора на социалиста Сапатеро за премиер на кралството, без да се вникне в компромиса, който той бе принуден да направи, след като изостави по никое време коалиционните си партньори в Ирак.

Неудобните въпроси

Питам се, какви са българските предпочитания за бъдещата конституция на ЕС? Не се ли интересуват управляващите ни днес, кои и какви ще бъдат депутатите в новия европейски парламент? Какви позиции ще заемат те, при наличието на представители на десет новоприети държави, за българската кандидатура, която поне до началото на 2007 година ще бъде висяща? В крайна сметка, имаме ли подготвено становище по най-щекотливия проблем – за двойното мнозинство? Той беше формулиран по един начин в Ница, преди три години, сега изглежда другояче. На пръв поглед е просто – решенията да се вземат с мнозинство в Комисията, но зад него да присъства и над 60 процента от населението на ЕС. При такава конфигурация големите страни, като Германия и Франция имат предимство, защото грежданите им са почти два пъти повече от тези на Полша и Испания. Но от друга страна големите са склонни на компромис по отношение на квотата за комисари в Европейската комисия и вероятно ще приемат и за в бъдеще да остане принципът “една държава – един глас”.

Да, в близко време никой няма да пита официално за тези неща  българската дипломация, защото още сме извън съюза, но въпросът за позицията ни неминуемо ще бъде задаван под една или друга форма.

И Германия, и Франция проявяват сдържаност и толерантност при обсъждането на проблема. Но и двете големи държави виждат срещу себе си, в лицето на полските и испанските политици, хора, които също се опитват да защитават гъвкаво и разумно интересите си. Всички декларират едно – процесът трябва да се развива. Никой не иска да бъде посочен за виновник, че пречи на голямото начинание.

А българските политици мълчат. Обсъждат рекламата на алкохол и еднократната “мека доза”. В края на ноември миналата година външният министър Соломон Паси бодро заяви, че България би искала също да подпише евроконституцията. Сигурен съм, че ще я подпише. Въпросът е кога - дали през 2007-ма, 2009-та, както се заговори напоследък, или в още по-неопределено бъдеще. Премиерът, който всъщност първи трябва да се произнесе по темата, мълчи и си живее царски.      

Публикувано в "Про&Анти"

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо