”...и малко
на законо дъската му клопа,
ама инат
чиним на цела Европа.”
Елин Пелин
Вече три години,
след договора от Ница за разширявянето на ЕС, в България се пее
една и съща песен за конституционни промени. Пее се и никой не
чува.
Вече три години
една крехка жена, нагърбила се с функциите на министър на
евроинтеграцията, се опитва да обясни на останалите министри и
маститите депутати, че балканските им тарикатлъци няма да стигнат
по-далеч от Калотина, защото в Брюксел освен брюкселско зеле има и
брюкселска дантела, а европейската политика е още по-фино плетена.
От векове.
Вече три години
еврокомисарят по разширяването на ЕС Гюнтер Ферхойген се прави на
маймуна, за да схванат дълбокомислените ни парламентаристи и
политици, че когато искаш да станеш член на елитен клуб ти трябва
да приемеш условията му, а не той твоите. Вътре не пускат с кални
обувки, пък били те и правосъдни – такава е истината.
В крайна сметка
се оказахме в положението на ония добичета, пред носа на които
периодично се поклаща морков, за да вървят напред, а когато
морковът не върши работа, идва ред на тоягата отзад. И
единственото логично обяснение за инатлъка на народните
избранници, на който сме свидетели, след като пътят е ясно
очертан, е печеленето на време. Време, за довършване на
далаверките, независимо от цветовата им окраска. Само така може да
се тълкува поредното, почти единодушно, отхвърляне на
предложенията за конституционни промени в сферата на съдебната
система.
Кризата
около евроконституцията
Тя е
прекалено сериозна, за да стигне до ушите на българските
парламентаристи. Човек остава с усещането, че те изобщо не си
дават сметка, колко близка е 2007 година. Тогава, ако въжделенията
ни за членство в ЕС се сбъднат, България ще е приела доброволно
частичен отказ от суверенитет и българското законодателство ще
бъде в голяма степен подчинено на европейското. Но преди това да
се случи е необходимо да съобразим собствената си конституция с
основния закон на ЕС. А той сега се съгражда.
Споровете, които
вече втора година водят Полша и Испания с останалите членове на ЕС
за принципите, по които се стига до мнозинство в различните
институции на съюза, са от такава важност, че нито една от
големите държави не си позволява да удари с юмрук по масата. Търси
се консенсус. Нещо повече – след като бяха намерени поне основните
допирни точки по тази най-спорна тема, отново беше поставен
въпросът за мястото на религията, в частност за християнските
основи на ЕС. А това е тема, която би трябвало да предизвика още
сега широка дискусия и у нас, с оглед на новия прочит на т.нар.
български етнически модел. Ако някой си мисли, че като си седне на
ушите днес, ще избяга от проблема утре, горчиво се лъже. В такива
случаи, ако си почтен пред собствения си народ, е по-добре да имаш
дори грешна позиция, но позиция, отколкото с шопски инат да
твърдиш, че “ такова животно нема”.
По същото време
в българския парламент, простете ми, се занимават с дивотии, които
устройват едни или други корпоративни интереси, но по никакъв
начин не са свързани със стратегическите цели на обществото и
държавата. Вече на няколко пъти споменатият комисар Ферхойген беше
принуден от специфичното българско дебелоглавие да излиза от
добрия дипломатически тон, в резултат на което депутатите ни
демонстрираха завидна пъргавост при гласуването на промени в един
или друг закон. Оказва се, че са имали достатъчно парламентарно
време, а и предварителната им подготовка е била на необходимото
равнище. Обзалагам се, че следващото евро-балканско шоу е на
прага.
Безсмисленото противопоставяне
Човек трябва
да е идиот за да не разбере, че България няма да стане член на ЕС
без фундаментални промени в Конституцията. Но има и друг вариант –
същият човек може да има много сериозни интереси за да се прави,
че не разбира неизбежността от належащите промени. И така стигаме
до основополагащия въпрос – кой и защо има интерес статуквото да
се запази максимално дълго? Отговорът е безпощадно ясен –
недосегаемитеот закона и ония, които виреят в мътното. Интересното
в случая е, че вторите са по-малкия проблем. Щом се създадат
правила, те ще изчезнат. Но недосегаемите са тези, които трябва да
създадат правилата, а те, логично, не щат.
От край време,
основните забележки на европейските институции към България са
свързани с корупцията и порочния начин на работа на съдебната
система. Няма доклад на ЕС или на американските правителствени и
граждански организации за човешки права, в който да не се повтарят
истини, които всеки що-годе интелигентен българин знае – съдебната
система у нас е калпава. Нещо повече, българското законодателство
е такова, че лошо работещата съдебна система често изземва
функциите на изпълнителната власт. Неслучайно наскоро проф. Михаил
Константинов оприличи България на “съдебна”, а не на парламентарна
република. И ако намесата на съда при провалянето на крупни сделки
на пръв поглед ангажира малък брой хора, то гаврата с прилагането
на законите при гражданските процеси влиза във всеки дом. Точно
затова управляващите, независимо кои са, нямат интерес не само от
промените, но дори и от стимулиране на правното, или по-общо
казано, на гражданското ограмотяване на населението.
Само преди
седмица депутати от всички политически сили отхвърлиха поредните
предложения за промени в Конституцията, свързани със съдебната
власт. Явно така им е изгодно. Но целокупният български народ
тръпне в очакване да види изхода от сблъсъка между европейския и
балканския манталитет. Голямо шоу ще бъде! На този подсказващ
вълнения фон главният прокурор Филчев се чеше по темето, Доган
кротко си клати феса, Софиянски жали за София, а БСП се кипри да
управлява. Надежда и Костов са десни.
Време е да дойде
горският, пардон… еврокомисарят. |