|
"…Нашите нови членове, които бяха
свидетели на огромните престъпления от миналия век, внесоха в
целите на алианса морална яснота. Те разбират нашата кауза в
Афганистан и Ирак, защото все още пазят свежи спомените от
тиранията… Затова сега като членове на НАТО тези страни излизат
напред, за да защитят живота и свободата на другите"…
Това е цитат от словото на
президента на САЩ Джордж Буш, произнесено на 29 март 2004 на
поляната пред Белия дом по време на церемонията за
присъединяването на седемте нови страни членки към
Северноатлантическия договор. Започвам с тези негови думи, защото
те по най-синтезиран начин очертават не само общността на
ценностите, които изповядват съюзниците, но и приносът, който
младите източноевропейски демокрации дават за атлантическата
кауза. Приносът е в две посоки военнополитическа и морална.
Акцентът, който Буш прави върху "моралната яснота", може да сe
приеме и като реверанс към всички онези европейски страни, които
след Втората световна война не без участието на Великобритания и
САЩ останаха в съветската сфера на влияние и извън обхвата на
плана "Маршал". Които на практика бяха лишени от суверенитет и не
по своя вина изостанаха от достиженията на съвременната
цивилизация. Сега това е минало и трябва да се гледа напред. Но на
мен ми се иска да отворя дума не само за моралния, но и за
военнополитическия спект
с който непрекъснато се спекулира, в
смисъл че новите членки не представляват интерес за съюзниците
именно поради своята изостаналост. Безспорно в това твърдение има
известна истина, но ако трябва да бъдем обективни, изоставането
специално във военната област, е по-скоро общоевропейско спрямо
САЩ, отколкото източноевропейско спрямо Запада.
Като обобщени данни
новоприсъединилите се страни дават на пакта около 200 хиляди
военнослужещи със съответната техническа осигуреност и три пъти
повече резервисти. Справката показва, че най-голям дял имат
Румъния и България. Факт, който от своя страна доказва
неоснователността на приказките за българската военна немощ и на
възраженията срещу съкращаването на армията до 42 или 39 хиляди
души. Ето част от оповестените напоследък данни за седемте
новоприети страни:
Словения: 6400 професионални
военни, 18 000 резервисти, 55 танка Т-55, 10 хеликоптера, нито
един изтребител. Военни разходи в рамките на 1.8% от БВП.
България: 45 000 войници и офицери, около 100 000 резервисти,
много, но остаряла техника във всички родове войски, включително
изтребителна авиация, бюджет за отбрана 2.6% от БВП.
Румъния: 93 000 армия,
100 000 резервисти, в оръжейно-техническо отношение има същите
възможности и проблеми като България.
Естония: 4000 войници, военни разходи в рамките на 2% от БВП.
Литва: 12 000 военнослужещи, военен бюджет 2.01% от БВП.
Латвия: 6500 войници, разходи за отбрана 2% от БВП.
Словакия: 26 400 души армия, половината професионална, до 2007
се цели пълно професионализиране, военен бюджет 2%.
Въпреки непълнотата на данните и
различните критерии става ясно, че всички новоприети страни се
стремят на първо място към съкращаване на броя на военнослужещите,
преминаване към изцяло професионална армия, модерно и качествено
превъоръжаване за сметка на количественото натрупване. Като обща
тенденция се очертава специализацията на отделните армии с оглед
на намаляването на общите разходи в рамките на алианса. Ако
говорим конкретно за България, ясно се вижда, че и дума не може да
става за "бедния роднина".
Моралът и доверието
"Страните, които приветстваме днес,
бяха наши приятели, преди да станат наши съюзници. Те бяха
съюзници на дело, преди да станат съюзници и по договор", каза още
президентът Буш в речта си и маркира не по-малко важния въпрос за
доверието. За американците, които обичат да боравят с крайни
морални категории като "добро" и "зло", доверието е от особена
важност. На тях им е ясно, че от военна гледна точка голямата
тежест пада върху тях, че са отишли далеч напред в технологиите на
съвременната война и надали някой скоро ще ги достигне. Но когато
днес говорим за войната срещу глобалния тероризъм, лоялността и
доверието, пречупени през призмата на сътрудничеството между
специалните служби, на съвместните операции и не на последно място
на солидарността в политиката, придобиват значение като
първостепенен фактор за успеха.
Затова е редно, когато говорим за НАТО и неговата
военно-политическа мощ, да не забравяме, че то е призвано да
защитава и общата ценностна система, която неговите членове
изповядват. Защото тя е не по-малко важна от общите интереси. |
