|
Навършиха се 17
години от телевизионното излъчване на паметния десетоноемврийски
кадър с увисналото чене на Тодор Живков. 17 години, които според
някои хора затвориха една историческа елипса, според други
продължиха още малко спиралата на развитието. И едните и другите са
прави.
Сладко и горчиво
За да обясня позицията
на първите ще ви припомня оня виц, дето поредният член на бившето
политбюро на ЦК на БКП се възнесъл в небесните селения, срещнал
Живков и се разговорили. Разказал му той, че онуй, малкото съветско
момче на Дмитрий Станишев е министър председател, че синът на Боков
му е пръв съветник, че наследникът на Зайков – Пирински е
председател на парламента, че един млад съратник от Пернишко е
президент, че на Борис Велчев потомъкът е главен прокурор и
най-важното, че малката Жени, любимата осиновена внучка на бай Тодор
е депутат и първа бизнес-дама на републиката. Ченето на Живков
увиснало пак и проронило – “Че какво правя аз тук, я да взема да се
връщам...Ха, ха, ха!”
Тъжно е, но е факт. С
много малки изключения всички власти в държавата, включително
медийната, са в ръцете на БСП. Затова е гневът. А трябва да се гледа
напред, защото въпреки формалната реставрация, почти нищо в
държавата не е като едно време. Из корен са променени и
икономическата, и политическата система. България е член на НАТО,
коалиционен съюзник на САЩ в международни военни операции, броени
дни остават до приемането ни в ЕС. Това са събития, чиито измерения
ще бъдат оценени от историците след десетилетия. За нас остава
утехата, че бяхме участници и свидетели на процеси, които доведоха
до рухването на една мракобесна система и завръщането на България в
семейството на демократичните държави. Не е малко, както и да го
гледа човек. И точно това е спиралата, за която споменах в началото.
Но ако искаме да ускорим процесите и да променим отново нещата към
по-добро, първо трябва да си отговорим на въпросите как и защо се
стигна до парадокса мутирали в социалисти комунисти да ни водят към
обетованата земя.
Въпроси и отговори
Всъщност БСП осъществи
блестящо марксистката формула за капитала “пари – стока – пари прим”
, като я сведе до “политическа власт – икономическа власт –
политическа власт прим”. Т. е. до днешната реалност. С една
съществена разлика – до 1989, поне проформа, финансовите ресурси,
производствените мощности и работната сила, ако щете, бяха държавни.
Сега управляващите освен с политическата власт разполагат и с
огромен икономически ресурс, който укрепва постигнатото статукво.
Безспорно, от една страна това е дразнещо за всички честни хора,
които изнесоха реформите на плещите си, но от друга е гаранция, че
процесите са необратими и връщане назад няма да има. Просто
червените капиталисти вече сами имат интерес от пълната интеграция
на България в ЕС и световната икономика и приказките им за
социализъм остават в сферата на красивата за електоралните уши
фразеология.
Втората постановка,
която помогна на БСП да си върне позициите беше митологемата за
мирния преход и уникалния етнически модел. Спомнете си какви плашила
се размахваха през 1989 – 1991, как беше нагнетена обстановката през
1996-та, как едни и същи хора драскаха клечката, но после потушаваха
огъня преди да се разгори. И извличаха дивиденти. В началото с
ореола на герой и мъченик се окичи Андрей Луканов, след смъртта му
мантията наметнаха Николай Добрев и Георги Първанов. А през това
време драгият избирател манифестираше, стачкуваше, викаше, но не
посмя да прекрачи тънката граница – сакън да не стане някой сакатлък
и да не се скърши хатъра на братята турци. Резултатът е налице.
Провали ли се
десният проект
Защо десницата търпи
провал след провал след 2001 също е важен въпрос, който разделя
обществото, както всяка оценка на миналото, колкото и близко да е
то. Най-елементарният отговор би могъл да бъде “Защото с приемането
на страната в ЕС и НАТО десният проект от началото на прехода е
осъществен и изчерпан”. Твърде е елементарно поради простата
причина, че приемането е едно, а осъществяването на пълноценно
членство, съвсем друго. От което следва, че десният проект просто
трябва да се доразвие. Убеден съм, че това ще се случи дори
принудително, през следващите година – две. Но грешките на
демократичните партии бяха заложени в самото им създаване. Те
генетично не бяха реални партии, зад които стоят хиляди хора със
своите надежди, интереси и убеждения. Те бяха родени “ин витро”, за
да бъдат канализирани процесите на промяната. Връщането във времето
ще ни срещне с десетки и стотици лица на назначени опозиционери,
които се оттеглиха от политиката с натежали джобове и олекнала
съвест. Някои продължават да се въртят из партийните централи, но се
усеща, че го правят по-скоро от куртоазия или от някакво криво
разбрано приличие. Това позволи на част от тях да променят
убежденията си като хамелеони, да прескачат като жаби от едно
партийно блато в друго с пълното съзнание, че измяната им ще бъде
осребрена. Затова е логично, че никой до ден днешен не е дал сносен
отговор на въпроса, защо архивите на комунистическите специални
служби не бяха отворени по време на управлението на ОДС. Това е
отговорът! Защото при липса на реални каузи и партии интересите така
се умесиха, че манипулирането и купуването на политици и съвести се
превърна в практика. А манипулаторите останаха в сянка. И за
левицата вече не беше проблем да издърпа и да полети на
евроатлантическото килимче. Така отново идва ред на гнева.
Глътка въздух
Според последното
изследване на агенция “Афис”, направено непосредствено след
злополучните избори за президент, днес СДС може да разчита на 4,9 %
избирателна подкрепа, а ДСБ на 1,9 %. Тъжна, да не кажа трагична
гледка. И все пак надеждата, че нещата ще се променят остава, защото
за нея има обективни предпоставки. Самото членство на България в ЕС
ще принуди десницата да действа единно по стратегическите за
страната и за ЕС направления. Но още по-важното за нас самите е да
се погледне малко по-далеч в бъдещето, да се разработят партийни
програми насочени към истинските български теми на утрешния ден. Те
в общи линии вече се очертават – бързото повишаване на стандарта и
качеството на живота, интегрирането на малцинствата, изграждането на
нова транспортна и комуникационна инфраструктура. Работа, колкото
щете! И бъдете сигурни, че ще се намерят и хората, които да я
вършат.
10 ноември 2006 |
