|
|
С решението на
Еврокомисията и Европарламента България и Румъния да се присъединят
към ЕС на 1 януари 2007 двете балкански страни навлизат в качествено
нов етап от развитието си. Председателят на ЕК Жозе Мануел Дурао
Барозу нарече събитието “ново начало”.
Сам по себе си този
факт е много добра новина. Още по-добра новина за разумно мислещите
хора са “съпътстващите мерки”, които ни се налагат като условие да
не бъдат приложени предпазните клаузи за определени области, 6 за
България и 4 за Румъния, по които не сме си свършили работата.
Защото само глупак може да твърди, че двете държави изцяло отговарят
на условията за пълноправно членство.
Хитроумното решение на
Еврокомисията
Комисарите и
експертите на Брюксел разработиха специален, неприлаган до сега план
за приемането на България и Румъния, с което приключва петото
разширение на ЕС. С идеята Брюксел да спуска на двете страни
конкретни задачи и на всеки шест месеца те да се отчитат за
изпълнението им точка по точка, като мониторингът ще бъде
перманентен поне през следващите две – три години, евробюрократите
намериха ефектен начин да се справят с ината на балканбюрократите.
Реално погледнато, предвидените мерки представляват форма на
управленски борд. Показателно е, че валутният борд беше спасителен
пояс за България след управлението на социалистическото правителство
на Жан Виденов. Сега ни се налага управленски борд при управлението
на коалиционно правителство доминирано отново от социалистите и с
премиер председателят на БСП Сергей Станишев.
Историята обича да си
прави шеги, но историческите процеси са подчинени на железна логика.
В крайна сметка със соломоновското си решение ЕК постига
едновременно две важни цели – защитава интересите на ЕС като цяло,
без да накърнява достойнството на България и Румъния. Нещо повече –
така се гарантира продължаването на реформите в партньорство и с
помощта на политиците и експертите на съюза. Особено важно за нас ще
бъде, че българските политици и чиновници вече няма да могат да се
покриват зад колективната безотговорност и да прикриват често
користните цели, които преследват. Срещу всяка поставена от Брюксел
задача ще има конкретно име, което отговаря за изпълнението й. По
този начин могат да бъдат разкъсани връзките между политици и висша
администрация, от една страна и сенчестите и престъпните групировки
от друга. А добрата новина за опозицията, чиито критики към
управляващите са очаквани и оправдани, е че според експерти, Брюксел
се превръща в нейно острие във всички области, където позициите им
съвпадат.
Защо се стигна до
съпътстващите мерки
Тук отговорът “защото
не сме си написали домашното” не върши работа. Истината е, че ЕС
пази интересите на своите граждани, а страховете, които те изпитват
при всяко разширяване са реални и основателни. И ако искаме да ги
разберем, нека си отговорим простичко на един друг въпрос – нима
критиките, които се отправят към България са неоснователни? Нима
управляващите тук не знаеха къде ги стяга чепикът? Нима не се
снишаваха като правешкия тарикат навремето или не се
противопоставяха скрито на исканията на еврокомисарите, за да не
секнат златните кранчета на сенчестите и престъпните групировки?
Обществото знаеше, че
е така, но поне досега не намери сили да резсече гордиевия възел. Не
са ли публична тайна кризата в правораздаването, корупцията по
границите и в съдилищата, връзките на прокуратурата с подземния
свят, покровителството над наркотрафика, прането на пари, търговията
с жива плът и проституцията от високопоставени бивши и действащи
ченгета? Никой ли досега не се е питал защо се протака с години
създаването на национален кадастър на земеделските земи, защо
продължава съпротивата за изграждането на единна електронна система
между митниците, МВР и данъчните власти?
Не на последно място,
защо се бави изграждането на административните структури за
прозрачно управление на средствата от еврофондовете? Колко време е
необходимо още, за да се решат проблемите с ветеринарния контрол,
стандартите за селскостопанската продукция и санитарните норми за
хранителната промишленост? Естествено, всичко това се знае, както се
знае за корупционните практики в здравеопазването и образованието.
Но файда няма, защото
общото тук са парите, страшно многото пари които се движат навсякъде
и чиито потоци досега в голяма степен бяха управлявани и
разпределяни мафиотски. ЕС иска да бъде сигурен, че всяко евро и
всеки евроцент които влизат в България ще стигнат до онзи, за когото
са предназначени, а няма да се търкалят под формата на джипове или
да стърчат като мутробарокови замъци под покровителствените погледи
на корумпирани политици. За целта европейският натиск е насочен и в
друга посока – промените в конституцията, които да ограничат
имунитетите на магистрати и депутати в разумни граници. За да няма
недосегаеми от закона.
Малко ретроспекция и
оптимизъм
Ако се върнем 16
години назад и проследим фактите, ще забележим интересни неща.
Идеята за интегриране на България към общоевропейските структури се
заражда още по времето на Великото народно събрание. От страна на
управляващите Андрей Луканов изрича еретичната все още мисъл за
сближаване със Западна Европа. Темата става актуална по време на
правителството на Филип Димитров, но по добре известни причини не
получава необходимото развитие. Така или иначе, промените в Европа
набират скорост и през декември 1995 правителството на Жан Виденов е
принудено да изпрати официално писмо в Брюксел, с което България
заявява желанието си за членство в ЕС. Същинската работа започва по
времето на Иван Костов. На 11 декември 1999. ЕС решава да започне
преговори за присъединяване с България. Малко по-късно е постигнат
първия голям успех – падат Шенгенските ограничения за пътуване на
български граждани в чужбина. На 25 април 2005 в Люксембург
премиерът Симеон Сакскобургготски подписва Договора за
присъединяване. На 27 септември 2006 в София, председателят на
Еврокомисията Жозе Барозу официално съобщава на премиера Сергей
Станишев, че решеннието на комисията е България да стане член на
Европейския съюз на 1 януари 2007.
В София заедно с
Барозу за събитието дойде и комисарят за евроразширяването Оли Рен.
Те приложиха принципа на моркова и тоягата. Направиха редица
комплименти на България и българския народ, нарекоха страната ни
“образец за подражание на Балканите” и т.н., но не пропуснаха да
отправят остри предупреждения за предстоящия мониторинг и
необходимите действия. Оли Рен дори парафразира историческата
реплика на Джон Кенеди, като заяви, че “сега е моментът да се попита
не какво Европа може да направи за България, а какво България може
да направи за Европа”. В случилото се можем да намерим много повече
оптимизъм, отколкото поводи за опасения. Но на мен в главата все ми
се върти нещо за парадоксите на историята. Хора като Иван Костов,
Петър Стоянов, Надежда Михайлова и редица други, които реално
обърнаха на 180 градуса развитието на България и я насочиха към
евроатлантизма не можаха да сложат подписите си под историческите
документи. Дали пък съдбата не си направи поредната шега, като избра
председателят на партията, която преди 60 години насилствено откъсна
България от майката Европа, мирно да подпише пълноправното й
членство в ЕС.
Текстът е
отпечатан в "Детонация" |
