|
На местните
избори лявата вълна не се състоя и в обществото се появи усещането
за известно отрезвяване в редиците на БСП. СДС се представи
изненадващо и за себе си добре. Десницата, като цяло, показа
сериозен потенциал, който при повече разум и по-малко емоции може
рационално да бъде използван. На този фон меко казано странно
прозвучаха бодряшките предколедни възгласи на Румен Овчаров и
други лидери на БСП, че вариантът “предизвикване на предсрочни
парламентарни избори” не е свален от дневния ред на социалистите.
Баталиите за
базите са лакмус
Единственото що
годе нормално обяснение за подновяването на войнствената реторика
може да бъде несъстоялия се дебат за евентуалното разполагане на
американски военни бази у нас. От парламентарната трибуна Сергей
Станишев се произнесе категорично, че България трябва да ги приеме
на територията си и така да поеме своя дял от отговорността за
общата сигурност и борбата срещу световния тероризъм. За много от
партийните му другари това прозвуча твърде еретично, макар че при
последвалото гласуване само трима се обявиха официално против.
Позната картинка. Но в случая не това е важното. Проблемът с
разполагането на базите за сетен път прокарва дълбока разделителна
бразда между ръководството и членската маса на БСП. Редовите
социалисти трудно преглътнаха промяната на партийния курс към НАТО
и сега базите им идват в повечко. Обратното, след като БСП беше
приета в Социнтерна, лидерите й полагат всички усилия да покажат,
че са реално реформирани. А дали са наистина реформирани личи
най-добре по витиеватите формулировки, в които обличат
вътрешнопартийните си дискусии по повечето деликатни теми.
Абсолютна идейна мътилка! Достатъчно е да си припомним как мило
защитаваха позицията на Франция и Германия срещу САЩ и
Великобритания при подготовката на операциите в Ирак. Някак не им
са на сърцето пустите Съединени щати. Да можеше НАТО без САЩ, би
било чудесно. Да, ама не може и затуй сега сън не ги лови. А това
е само един от примерите.
Деликатното
равновесие
Много
по-сложни са проблемите с деликатното равновесие на върха в самата
БСП и взаимоотношенията между партийното ръководство като цяло и
бившия партиен лидер, сега президент на републиката Георги
Първанов. За членовете на БСП не са тайна подмолните игри между
лидерите им. Те разбират, че Сергей Станишев реално има по-скоро
представителни функции, а истинските водачи са Румен Овчаров и
Румен Петков. И докато първият не крие амбициите си за най-висок
държавен пост при едно хипотетично управление на левицата, ловкият
плевенски апаратчик Петков създава илюзията, че стои плътно зад
Станишев. Всъщност той е човекът, който владее структурите по
места и в голяма степен се грижи и отговаря за партийните финанси.
При всяка смяна на курса е готов да обърне платната по вятъра.
Докато сегашната конфигурация не се промени, Станишев може да е
спокоен за поста си. Проблемът му е по-скоро от друго естество –
да не допусне недоизказаното недоволство на членската маса от
провежданата политика да достигне критична маса, която би могла да
провокира резки промени на върха.
Колкото до
президента Първанов, той е последният човек в държавата, който има
интерес БСП да управлява. Опитът на неговите предшественици, които
споделяха властта с партията, която ги е издигнала, е повече от
показателен. Шансът на Първанов за втори мандат се крие в
оставането на БСП в опозиция и това не е тайна за социалистите.
Затова е особено интересно да се наблюдават механизмите и начините
по които президентът въздейства върху политиката на собствената си
партия, за да я поддържа достатъчно силна в опозиция от една
страна, но не чак до там, че да предизвика и спечели самостоятелно
парламентарни избори, от друга.
Истинският
проблем на БСП е властта
Стремежът към
властта не е самоцелен за автентичните партии. Властта е
средството, с което те могат да провеждат своята политика, да
прокарват идеите си във всекидневието, или, казано най-популистки,
да бъдат слуги на народа си. Действителността както винаги е малко
по-различна, а в България – много по-различна. Пред БСП продължава
да виси въпросът, с който всъщност нито една българска партия не
се справила до момента. Той е простичък – чии идеи изповядва и чии
обществени интереси защитава с политиката си? Лява ли е, дясна ли
е? Изобщо какво е това БСП, което уж иска да ни управлява?
Както се казва,
тук е заровено кучето. Защото БСП нито иска, нито може да
управлява държавата. Не иска, защото тя и сега е във властта, като
опитен кукловод дърпа конците на марионетките, кадрува, където
прецени, но не носи отговорност за управлението. Не иска и защото
споменът за двата грандиозни провала на Луканов и Виденов, които
разгромиха държавата, е още жив. Не иска, защото съзнава, че
партиите в лявото пространство са твърде хилави, за да бъдат
стабилни коалиционни партньори, а ДПС е традиционно хлъзгава
територия. Затова БСП не иска да управлява официално.
По интересно обаче е защо не може.
Не може, защото
няма политика, която да провежда и с която да управлява. Силното
ляво управление предполага силна, преди всичко икономически силна
и стабилна държава, която може да си позволи да харчи повече и
един вид да обгрижва гражданите си. България, чисто обективно,
няма ресурс да издържи такова “ляво” управление. Не Станишев или
Овчаров, ами Карл Маркс да дойде да управлява, и той ще бъде
принуден да води по-рестриктивна, образно казано дясна политика.
Само че не можеш с лява идеология да искаш дясно управление.
Веднъж заради идеологията и втори път заради незнанието,
непознаването на такъв тип управление. От което следва, че дори да
се опита да предизвика избори, дори да ги спечели, БСП не трябва
да бъде допускана до властта. Защото управлението й ще бъде пълен
хаос, който отново може да ни доведе до катастрофа. Затова колкото
и да прозвучи парадоксално, редовите социалисти имат най-малък
интерес партията им да управлява. Интерес имат само част от
босовете им, които по една или друга причина сега са отбити.
Текстът е публикуван в
"Детонация"
Иван Ибришимов в "Още инфо"
|
