|
В бедна държава цените на стоките
и услугите са болна тема, а експертните анализи в медиите
обикновено не дават задоволително обяснение на потребителите,
по-скоро будят гняв. Затова ще се опитам да избягам от строгите
правила на икономиката и да погледна от по-различна гледна точка
към сергията и разплащателното гише.
Логиката на нелогичното
Цените, извън пазарната логика, имат
две лица – обществено и политическо. Едното се зъби всеки ден на
гражданите от ценоразписите, другото намига и напомня за себе си
на политиците преди и по време на избори. В крайна сметка и
едните, и другите, рано или късно, си плащат.
По принцип, при пазарната икономика,
цените трябва да се подчиняват главно на търсенето и предлагането.
Само, че в държава като нашата, която е нещо като попова лъжичка –
нито рак, нито риба, нито авторитарна, нито демократична, нито
соцпланова, нито каппазарна, нещата изглеждат различно и не се
поддават лесно на диагностициране. Освен пазарът, веднага ми идват
на ум поне четири фактора, които също влияят, често по-мощно от
всякакви икономически закони. При това силата и посоката на
въздействието им се менят според конюнктурата и са трудни за
измерване. Най-общо това са държавата, партиите, монополите и
мафията, които в реалността са взаимосвързани. И така, обществото,
като следствие на действащите в резултат на общите им интереси
закони, е затруднено да ги контролира. Принципите са два:
Монополите и мафията винаги настояват за по-високи цени, партиите,
докато са в опозиция, за по-ниски. След влизането на последните
във властта, целите им се уеднаквяват. Също както със спазването
на реда, от една страна и свободата, от друга: Управляващите искат
повече ред, опозицията – повече свобода. Обществото, като цяло,
иска и двете, но последното е трудно осъществимо. Като следствие
на преден план излиза постигането на баланс на интересите, който
се превръща в мерило за качествата на управляващите и за равнището
на общественото здраве.
Тенденциите в навечерието на
изборите
Те са според очакванията. Монополите
и мафията настояват и се опитват да прокарват резки повишения на
цените във всички посоки, държавата и партиите временно им се
запъват, до новото раздаване на картите.
Да започнем с енергетиката. Колко
пъти и какви ли не министри убеждаваха клетия българин, че цените
на електричеството трябва постепенно да се изравнят с
европейските. Е, изравниха се, та ги и задминаха. Сега отново се
сетиха за себестойността. Но нали точно заради това държавният
монопол уж беше разбит, за да се превърне в частен. Защото се
раздроби на по-малки, но също толкова агресивни регионални
монополисти. За София едни, за Плевен - други, за Пловдив - трети
и т.н. Избор за потребителя няма, няма и да има. Както с
парнаджийската вакханалия, дето веднъж плащаш, че ползваш
топлоенергия, втори път, че ти я мерят. Както стана и с водата, за
която потребителите трябва да поемат загубите на доставчиците.
Сега новите собственици на БТК се опитват да приложат схемата и в
телекомуникациите, но там ми се струва че има някакви шансове за
проявление на здравия разум. Не за друго, а защото секторът е
по-гъвкав, а мобилните и инфопренасящите оператори набраха
скорост.
Очаквано хит през сезона са
плодовете и зеленчуците – там мафията е вездесъща. Производителите
изнемогват заради наложените им убийствено ниски изкупни цени. До
сергията те се увеличават неимоверно, в някои случаи десет и
повече пъти. Намесва се и контрабандният внос. Етикетите пред
чрешите, ягодите и доматите спираха дни на ред дъха на изумените
купувачи. След това взеха да се менят нагоре и надолу без всякаква
външна логика, подчинени единствено на страха и скритите механизми
на групировките. А българинът открай време харчи почти 40 процента
от доходите си за храна, срещу под 20 на сто в развитите страни!
При застраховането, където също, уж
има конкуренция, тенденциите сочат рязко нагоре, особено в
най-масовия, автомобилния сектор. На пръв поглед има някаква
логика след приемането ни в ЕС “гражданска отговорност”, примерно,
да се завиши – ще удариш кола на туристи от Общността, трябва да
платиш по евростандартите. Но и при сегашните цени 50 на сто от
шофьорите карат без застраховка. Какво ще стане при трикратното
увеличение, което се иска?
Или да вземем държавното безумие с
трите такси, които всеки ще трябва да внася в хазната, за да се
придвижи на четири колела където и да било из милата ни татковина?
Да не говорим за деликатните сфери като здравеопазване и
образование, където изобщо не е ясно кой пие и кой плаща.
Може да изглежда парадоксално, но не
е, че вечно руганите таксиметрови шофьори днес дават най-свежия
пример за естествено регулиране на цените. При тях конкуренцията е
реална. Както и при дребните хотелиери и ресторантьори в туризма,
на които основно разчита нашенецът за почивката си, ако може
изобщо да си я позволи. Една от причините е минималната намеса на
държавата, която се задоволи само с регулаторни и донякъде
контролни функции. Защото и тук, както по света, контролът на
браншовите организации играе много по-сериозна роля.
Това бяха само няколко хаотични
примера.
Най-големият проблем е държавата
Мнозина се изразяват по-грубо. Те
директно заявяват, че държавата е най-големият крадец и разбойник,
като изхождат преди всичко от данъците, размерът на осигуровките,
разрешителните режими и свързаната с тях корупция. Такива
настроения придобиват масов характер, поради създаваните от шест
десетилетия обществени нагласи. Според едно ново изследване на
агенция “Медиана”, 75 процента /!/ от българите са убедени, че не
те самите, а държавата трябва да се грижи за тях! Такова мислене
ни осъжда на още дълги години постсоциалистически експерименти,
които не ще донесат добро нито на нас, нито на внуците ни.
Повечето партии обаче се доволни – обещават предизборно каквото си
щат, с пълната убеденост, че няма да го изпълнят. А няма да го
изпълнят не само заради реалната невъзможност, но преди всичко
защото очакват да носят отговорност само пред себе си, т.е. пред
никого. При действащата конституция, при съществуващата съдебна
система, при подавляващото отсъствие на морал в политиката и
солидарност в обществото, и най-добрите намерения за промяна са
обречени. А когато властта не се подчинява дори на идеи, а
изключително на олигархични интереси, става още по-страшно. В това
отношение коалициите, в които взаимният контрол е твърде хлабав,
могат да бъдат по-опасни от партиите. Освен от ония, създани по
някое време и по “некои съображения”.
Затова преди всичко трябва да се
помни, че задължение на демократичната държава е да създава
нормални условия за развитие на личността и бизнеса, да се грижи
за ощетените от съдбата, да определя “правилата на играта”, да
следи за тяхното спазване и да наказва нарушителите. Всяка
допълнителна нейна намеса извън общоприетите в цивилизования свят
граници е вредна и опасна. Другото е въпрос на личен избор. |
