|
“Трябва да се действа като мен, тихичко” обича да казва премиерът
Сакскобургготски и в някои случаи сигурно е прав. Само че зад
тишината остават прикрити много зле свършени или изобщо несвършени
нещица. Ако говорим за външната политика на страната, годината
2004 е характерен пример в това отношение. Нека първо погледнем
позитивно.
През 2004
България постигна две свои стратегически цели – членството в НАТО
и официалното завършване на преговорите с ЕС. Тук можем да
прибавим и обявяването на дата за подписване на присъединителния
договор, както и успешното, като цяло, председателство на ОССЕ, в
една година на кризи и конфликти. Изброените факти говорят сами за
себе си и те дадоха повод на правителствения екип да се бие бодро
в гърдите у нас, пък и по света.
Провалите
дойдоха от друга посока – задълбочаването на кризата с
медицинските сестри в Либия и смъртта на заложниците в Ирак. Те
трябва да бъдат сериозно анализирани, защото като член на пакта
страната ни вече е в коренно различна ситуация в Близкия изток,
която има своите преимущества, но и недостатъци.
Какво
премълчават управляващите
На първо
място, те не обичат да афишират, че процесите на
евроатлантическата интеграция бяха започнати доста по-рано от
Петър Стоянов, Иван Костов и Надежда Михайлова, които водеха
външната политика на страната до 2001 г. Хората са склонни да
забравят, но затова пък ние сме склонни да им припомним, например,
всенародната радост при падането на Шенгенската завеса. Тогава в
очите на Надежда Михайлова видяхме същите сълзи на радост, които и
Соломон Паси не скри при обявяването на членството в НАТО. А то
стана възможно благодарение на смелото решение на Иван Костов да
не даде въздушен коридор на Русия за десант в Прищина,
благодарение на могъщата подкрепа на САЩ, осигурена не без топлата
връзка между президентите Клинтън и Стоянов. Не на последно място
и благодарение на разумната вътрешна политика на предишното
правителство, което съумя да избие антинатовските аргументи от
ръцете на БСП и принуди ръководството на левицата да обърне курса
на 180 градуса.
На второ
място това управление избягва да говори за разнобоя във външната
политика. Седемте срещи на президента Първанов с руския му колега
Путин са показател за ориентацията на държавния глава, за неговите
приоритети и интереси. Това е едната външна политика. Другата,
евроатлантическата, се прокарва от Соломон Паси и Меглена Кунева.
Премиерът гледа много-много да не се меси, или деликатно да
балансира между двете линии, но също без видим успех. Веднъж се
случи да попрехвръкнат искри и между него и Паси, по време на
кризата със заложниците, но скоро всичко заглъхна.
Първородният
грях
В основата
на този пагубен за страната разнобой е заложен първородният грях
на правителството на Симеон Сакскобургготски. Той и неговите
политически съподвижници вкараха без избори БСП във властта, като
предоставиха на социалистите възлови за националната сигурност
сфери, като отбраната, специалните служби, МВР, държавната
администрация. Във всички институции работят хора, които открито
прокарват и защитават интересите на бившата комунистическа
олигархия, която след като изпра успешно парите си се връща на бял
кон във властта и в икономиката.
Всичко
изброено се отразява и върху външната политика. Когато съвсем
наскоро българският парламент трябваше да заеме категорична
позиция за фалшифицирането на изборите в Украйна и в подкрепа на
опозиционния кандидат, социалисти и царисти се запънаха като
магарета и приеха такъв смекчен текст, че никой да не разбере за
какво иде реч. Твърдият вариант естествено беше предложен от ОДС и
СДС, но те не получиха очакваната от НДСВ подкрепа. И какво стана
– опозиционерът Юшченко спечели и ще стане президент. Ха да ги
видим сега с какви очи ще контактуват с него приятелят на Путин –
Първанов, тихчкият ни премиер Сакскобургготски, пък и Соломон Паси
дори, който не се възползва от авторитета си да обърне вота.
Тишината и
кривината
Позволявам
си да ви занимавам с тези проблеми, защото през 2005 на България
предстоят нови сериозни изпитания. През април е подписването на
договора за присъединяване, което във вътрешнополитически план ще
донесе сериозни дивиденти на НДСВ два месеца преди изборите. А
вотът през юни вероятно ще определи тенденциите за развитие на
страната не за 4, а поне за 8 години напред. Не искам да се правя
на оракул, но ми се струва, че дори БСП да спечели изборите, няма
да управлява. По-скоро ще се търси коалиция център-дясно или
дясно-център. Интересна ще бъде ролята на президента, който също
навлиза в предизборен цикъл и не би имал интерес срещу него да се
изправи действащият премиер. Цялата тази конфигурация е бомба със
закъснител за външната политика на страната, не толкова защото
вниманието ще бъде насочено другаде, колкото заради опасността
чрез нея да се гони постигането на конюнктурни вътрешни цели.
Надявам се, че политическият борд, какъвто са по същество ЕС и
НАТО няма да позволи резки движения.
Засега,
макар и тихо, България върви напред. В случая е особено важно да
се прави разлика между тиха и крива стъпка. Опасността да стъпим
на криво е в края на юни 2005. |
