|
Изминалата 2004 обърна за пореден път нещата
наопаки. Терористичните атаки срещу САЩ на 11 септември 2001 бяха
вододел за най-новата световна история. След тях нищо не остана,
както преди. Промениха се отношенията между САЩ и Русия, между ЕС
и САЩ и вътре в самия ЕС. Създадоха се нови реалности, които
засегнаха всички - и големи, и малки. Сега нещата се повтарят, но
без да са фарс.
Само преди
десетина дни авторитетното списание "Тайм" обяви президента Джордж
Буш за личност на годината. Формално причината е, че при екстремни
обстоятелства той успя да убеди американците в правотата на своята
кауза и да бъде преизбран по категоричен начин за втори
четиригодишен мандат като лидер на най-могъщата държава в един по
същество еднополюсен свят. Но истинската аргументация се крие
по-дълбоко.
Както
повечето успешни американски президенти, Джордж Буш, първо,
доказа, че има визия за бъдещето и знае накъде да води държавния
кораб в бурно време. Второ, той демонстрира, че знае как да го
прави, че е добър капитан независимо от унищожителната критика, на
която често беше подлаган в собствената си страна и в чужбина.
Демонстрира очаквано самочувствие, но и финес, който не е особено
присъщ на тексасците. Успя да лавира успешно спрямо Русия и ЕС,
без да стига до крайни компромиси. Вместо възможност за - макар и
относителен, отдих, краят на годината му поднесе нови изпитания.
След победата на американския възпитаник Михаил Сакашвили в Грузия
в Украйна спечели Виктор Юшченко, който също не крие прозападните
си убеждения. Но в Киев руският президент Путин не само се беше
ангажирал лично, в надпреварата той беше заложил в голяма степен
политиката, която Москва възнамерява да провежда в региона. И
загуби. Така руско-американските отношения отново се озоваха на
кръстопът.
Отношенията САЩ - Русия през призмата на "близката чужбина"
"Близката
чужбина" е термин, заложен в чипа на Кремъл за страните от бившия
Съветски съюз, а в по-широк смисъл и за някои от сателитите като
България, да речем. Звученето е достатъчно ясно и подсказва, че
апетитите на Москва не само да влияе, но и да ръководи на практика
политиката на уж независими държави не са притъпени. От една
страна, Русия наистина желае да е спокойна за своята национална
сигурност, защото разширяването на НАТО на изток независимо от
официалната реторика беше твърд и горчив залък, особено за
генералитета. От друга, в това не би имало нещо особено лошо, ако
самата Русия беше нормална държава. Но тя не е поне в смисъла,
който Западът влага в това определение.
Истината е,
че в гигантската страна демокрацията е дърво без корен. Не само
75-те години сталински комунизъм са оказали влияние. Имперска
Русия също не е била на "ти" с основните граждански права и
свободи, които днес наричаме универсални. Така че за демократични
традиции там изобщо не може да се говори. Те трябва да се
изграждат из основи, а това изисква време и търпение, но преди
всичко модерно мислене и отказ от неоправдани претенции. Вместо да
предприеме стъпки в такава посока, Владимир Путин направи всичко
необходимо, за да концентрира максимално количество власт в своя
екип. Отмени избора на губернатори, за да може да ги назначава,
премахна мажоритарния избор за Думата, притисна медиите до
стената, а в разправата си с олигарсите стигна според някои
експерти до нова национализация. В този смисъл неговата външна
политика е чиста проба продължение на вътрешната и затова загубата
на фаворитите му в Тбилиси и Киев се възприема болезнено. Тя може
не само да разруши авторитета му на силен държавник, но и да
доведе до политически катаклизми в самата Русия. Защото Украйна е
особено важна както за Москва, така и за Брюксел. И е важна като
едно цяло, а не разделена. Затова независимо от ярката победа на
Юшченко противопоставянето е факт и трудното там тепърва предстои.
Отношенията САЩ - ЕС през призмата на Ирак и тероризма
За Русия
световният тероризъм дойде "дюшеш", защото породената като
следствие дружба с извечния задокеански враг позволи на Путин да
възобнови безкомпромисно войната в Чечения. Загубена кауза. Векове
Русия не се е справила с кавказките народи, не е успяла да ги
подчини. Няма и да успее по същия начин и поради същите причини,
по които не успя да се наложи в Грузия и Украйна. Защото вече не
става дума за национални особености, както внушават руските
националисти, а за онези универсални ценности, за които споменахме
по-горе. Те, както го доказва развитието, не зависят дори от
религиите. И в Ориента, и по-далеч на изток има светски държави с
преобладаващо вероизповедание, но има и държави с фундаментализъм
и екстремизъм, със свързаните с тях режими и какво ли не още.
Както преди векове насред Европа е имало Вартоломееви нощи и Света
Инквизиция. Но сега времето е друго. Затова с немалък риск да
сгреша си позволявам да твърдя, че разделението, което се получи
между САЩ и големи държави от ЕС като Германия и Франция по
отношение на Ирак, се дължи наистина, от една страна, на
икономическите интереси (Франция и Германия бяха стратегически
партньори на Багдад), но, от друга, на различните изповядвани
ценности. За американците открай време категориите "добро" и
"лошо" са нещо различно от европейското разбиране, и то не
въпреки, а точно поради страданията, преживяни от Стара Европа
през двете войни на миналия век. Всъщност Америка имаше решително
участие в тях именно заради разбирането си за добро и зло. След
което помогна и икономически (планът "Маршал"), а най-нормалното
е, че по-късно и сама се възползва от помощта си.
Но големия
"удар" тази година нанесе Испания. След зловещите атентати в
Мадрид и ултиматума на "Ал Кайда" испанските социалисти проведоха
образцова антивоенна предизборна кампания. Лидерът им Сапатеро
спечели, зае премиерския пост и светкавично изтегли войските си от
Ирак. За САЩ и съюзниците ударът беше в гръб, постави ги в
затруднено положение. Най-неприятното беше, че Сапатеро даде лош
знак на терористите. Оказа се, че те могат да влияят върху
настроенията на избирателите, а оттук и да определят политиката на
една или друга страна. По-късно Буш категорично отказа да се
срещне със Сапатеро, което е показателно за оценката на Вашингтон.
Но ако се върнем към Брюксел, ще видим, че по същество случилото
се не беше чак толкова лошо за ЕС. Защото напускането на
коалицията изискваше от испанците друг компромис и те го направиха
с промяната на позицията си за Европейската конституция.
Отношенията
в ЕС през призмата на
Евроконституцията
След
неколкогодишна работа на Европейския конвент под ръководството на
Валери Жискар д'Естен точно преди да бъде завършен проектът за
конституция, Полша и Испания се запънаха, че получавали по-малко
права от заложените през 2000 в Договора от Ница. Започнаха
мъчителни двустранни и многостранни преговори, които в крайна
сметка дадоха резултат. Компромис беше намерен и през октомври
първата Европейска конституция беше подписана в Рим. Подписаха я
държавните и правителствените ръководители на всичките 25 страни -
членки на ЕС, а представителите на България, Румъния и Турция -
като наблюдатели.
Основна цел
на фундаменталния документ е да направи ЕС по-ефективен при
разширения сега до 25-, а след 2007 - 27-членен състав, и при
тенденция процесът да продължи. В текста се предвижда ЕС да има
президент и външен министър, а възможностите на отделни държави да
блокират решения се ограничават. Правото на вето се отнема в
повече от 50 политически области. Увеличават се правомощията на
Европейския парламент и се фиксира максимален брой на депутатите -
750. Всичко това са детайли. Уникалното, което превръща тази
Конституция в паспорт за бъдещето на Европа, е философията,
заложена в нея. Още в преамбюла се подчертава, че обединена Европа
се основава на равенството и свободата и черпи вдъхновение от
религиозното и хуманистичното наследство на континента.
"Гражданите на Европа са решени да загърбят старите си различия и
да се обединят възможно най-тясно, за да изградят общото си
бъдеще", е записано там. В главата за основните права е
акцентирано специално на свободата на словото и вероизповеданията,
но също и на правото на образование, на колективно трудово
договаряне и справедливи условия на труд. Официалното мото на ЕС
"Обединени в различията си" обобщава може би най-добре всичко
споменато.
САЩ, ЕС и Русия през призмата на България
За България
изминалата година ще остане знаменателна с две големи събития -
пълноправното членство в НАТО и приключването на преговорите и
насрочването на дата за приемането ни в ЕС. Това са безспорни
успехи, постигнати в резултат на усилията на предхождащото и
действащото правителство. Те определят безапелационно и бъдещото
стратегическо партньорство на страната ни със САЩ и държавите от
ЕС и пакта. От тази гледна точка евентуалното посещение на Джордж
Буш в София през февруари 2005 би било добър показател за
отношението на САЩ към един малък, но "важен и надежден" - засега,
съюзник. Пиша "засега", защото човек трябва да е сляп, ако не
вижда в определени моменти разнобоя във външната ни политика.
Президентът
Георги Първанов въпреки прозападната му фразеология явно си го
тегли към Москва. Доказват го безбройните му срещи с руския
президент Путин. Същото се отнася до БСП и нейния председател
Сергей Станишев. Разминаване, макар и по-рядко, се забелязва в
линиите на премиера Сакскобургготски и външния министър Паси. То
пролича най-ясно около "браздата", прокопана между Стара и Нова
Европа. Ако България иска да бъде уважаван от всички партньор, тя
няма право на лъкатушене и увъртане в триъгълника САЩ, ЕС, Русия.
Отношенията между ЕС и САЩ са толкова дълбоки и трайни, че всяко
залитане в една или друга посока може само да навреди. Те са и ще
бъдат заедно поне в обозримото бъдеще. Затова ни е необходима
балансирана, но най-вече предвидима и стабилна политика. Колкото
до Русия, тя също трябва бъде разглеждана като партньор, но преди
всичко икономически. В политическо отношение с малки изключения
разликите в позициите между Русия, от една страна, и САЩ, ЕС и
НАТО, от друга, все още са твърде големи, за да има колебание
накъде да се определи България. Една от най-погрешните идеи, които
все още мътят някои мозъци, е, че страната ни трябва да бъде мост
между Запада и Русия. От 2004, от момента на членството ни в НАТО
България е неделима част от Запада, колкото и да им е неприятно на
определени хора. А ако има политическа сила, която иска да ни
отклони от избрания път, почтеността изисква това да бъде записано
в програмата є, преди да се яви на избори. Засега такива заявки
няма.
Светът през призмата на трагедията в Югоизточна Азия
Страховитото
земетресение на о. Суматра и вълните цунами, които то предизвика,
вероятно ще се окажат едно от най-големите бедствия в човешката
история. Експертите твърдят, че от икономическа гледна точка
щетите са преодолими, последствията ще бъдат ликвидирани след
половин до една година, не се очаква рязък спад в региона. Но
човешката трагедия е неизмерима. Докато пиша тези редове,
агенциите съобщават, че броят на жертвите е достигнал 80 000 души
и продължава да нараства. Загинали са хора от десетки
националности. От цял свят към районите на бедствието летят
спасителни екипи и помощи, правителствата отпускат нови и нови
средства. След ужаса на преживяното идва часът на общочовешката
солидарност. И не мога да не си задам въпроса, кога това пусто
човечество ще поумнее достатъчно, за да разбере, че има глобални
проблеми, решаването на които оставя малко място за ширещата се по
света ненавист. Та нали, ако в района на Индийския океан имаше
система за ранно предупреждение за цунами, жертвите щяха да бъдат
в пъти по-малко. Струвало било скъпо. А колко струват ядрените и
оръжейните програми на страните от региона и в крайна сметка колко
струва един човешки живот? Дано 2005 ни доближи поне с една стъпка
към отговора на такива въпроси. Макар и малка, тя би имала
измеренията на истински скок към бъдещето. |
