11-12-2004

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

Живан Икономов

Про&Анти

11 декември 2004 17:20

Надежда и надеждите

Иван Ибришимов в "Още инфо"

 

Навремето един от близките сътрудници на Надежда Михайлова във външното министерство ми рече по конкретен повод – “ Не се безпокой, че изглежда мекушава, тя има железни нерви”. Тогава си спомних, че във възловия за сръбската антикомунистическа опозиция момент, когато всички български политици кротко пребиваваха върху четирибуквията си, Надежда Михайлова отиде в Белград и взе участие на първа линия в протестите срещу диктатурата. Преди десетина дни тя потвърди, че не е загубила политическия си инстинкт и волята си за свобода, като прелетя до Киев и защити правото на украинците на демократичен избор. Омаловажаването на изненадващия й ход е меко казано глупаво и говори за смущаваща предизборна импотентност на нейните опоненти.

В десятката  

Надежда заби стрелата си право в целта, като накара стотици хиляди украинци да скандират името “България” в мразовитата киевска нощ. Минути след нея лидерът на тамошните демократи Юшченко заяви, че след като грузинците, при тяхната революция, са издържали на улицата три седмици, а българите цял месец, те ще напуснат площада само като победители. Така и стана. Засега. Погледнато едностранно, г-жа Михайлова изнесе за Украйна надежди. Те, макар и от по-абстрактен ъгъл, бяха потвърдени на срещата на външните министри на ОССЕ в София. От трета гледна точка, нейната постъпка беше явно изразена воля за силна предизборна кампания в България, за ясно определени и заявени цели, и намерение за доминиращо участие в бъдещо дясно управление на страната.

Защото Украйна е нещо много повече от индикатор. С петдесетмилионнното си население и площ от 600 хиляди квадратни километра тя ще играе, макар и след години, определяща роля за развитието на обединена Европа. Следователно, да не се реагира на руските аспирации към нейния суверенитет днес е признак на политическа недалновидност, дори да не се позовавам на наличието на почти милионно българско малцинство в Бесарабия.

В този смисъл, пасивността на българската демократична общност, като цяло, беше хем изненадваща, хем вредна. Промосковското овчедушие на БСП и президента е априорно  обяснимо, както и изчаквателната позиция на управляващите, с оглед софийската среща на външните министри на  ОССЕ. Необяснимо е мълчанието на ДСБ и ОДС, защото Иван Костов също е доказвал нееднократно, че има силен, да не кажа безпогрешен, усет към политическата конюнктура, че не му липсва смелост за взимането на кардинални решения. Припомням – предотвратяването на руския десант в Прищина по време на Косовската криза. Може би провокациите на бившия вътрешен министър Бонев са изиграли все пак някаква, макар и моментна,  роля. А не би трябвало.

Паси изкласи

Истината е, че на фона на опозиционната тишина, с успешното провеждане на срещата на ОССЕ, Соломон Паси натрупа дори в излишък необходимите предизборни точки за НДСВ и партньорите им. Така в международен план се затвърждава убеждението, че при премиера Сакскобургготски  България има стабилно и предвидимо управление, което е вярно само донякъде. Истината е, че ако БСП, както и президентът Първанов, които открай време са във властта, имаха възможност да влияят по-сериозно върху външнополитическите позиции на България, те без съмнение биха подкрепили Русия и Беларус, респективно, да ни отдалечат от Европа, при решаването на украинската криза.

Оттук произтича огромната отговорност на дясната опозиция. Недопустимо е от една страна да твърдиш, че БСП участва в управлението, а от друга да оставаш безучастен, когато друга дясна сила, макар и индиректно, атакува и блокира в зародиш социалистическите амбиции. На мислещите хора у нас отдавна трябва да им е станало ясно, че социалистите, доколкото изобщо са се откъснали от комунистическото си мислене, не биха могли да отклонят страната от избрания път на евроатлантическа интеграция, освен ако не я обвържат отново с Русия и постсъветското пространство. А това означава, че в такива възлови моменти няма място за лутане, решенията трябва да се взимат еднозначно, а отговорността да се поема без колебание. Както в случая го направи Михайлова. Обратното би означавало, под една или друга форма, инициативата да се остави изцяло в ръцете на царистите и левите им подгласници. Това би било фатално за България. Все още сме насред пътя, а камъните валят отвсякъде.

Десните сили неведнъж са доказвали, че поне по принципни въпроси могат да постигат съгласие и да се подкрепят. Казусът Украйна е от ония, които не допускат разномислие и разнобой  в демократичната общност. По-скоро обратното – той може да доведе до единение, макар и след време.

Начало    Горе


 2002 Още Инфо