|
Времето има едно добро и едно лошо
качество – доброто е, че тече еднопосочно. Лошото е, че след като
тече еднопосочно, няма връщане назад. Затова когато се вглеждаме в
събития с 15 годишна давност, може да пообъркаме някои детайли от
спомените, но за сметка на това оценката за случилото се,
пречупена през призмата на по-късното развитие, би трябвало да е
по-обективна.
Много нещо се изписа през годините
за прочутия митинг на 14 декември 1989 г. Ако се вярва на всички,
които по-късно твърдяха, че са били там, човек би решил, че
действието се е развивало не пред Народното събрание, а на площад
Тянанмън. Всъщност в пиковите часове, привечер, множеството беше
изпълнило изцяло само пространството около паметника на Цар
Освободител, от днешния хотел Радисън до стъпалата на парламента.
Встрани беше рехаво и затова приказките за всенароден бунт си
останаха по-скоро мечтана утопия, отколкото съществувала реалност.
Но тъй като в навечерието на петнайсетгодишнината от този първи
пряк сблъсък на обществото с онази партия, която искаше да
продължи да се изписва с главно “П” отново чувам скърцането на
генералски пера, които пренаписват историята, си позволявам да
припомня някои факти.
Долу член първи!
Митингът на 14 декември беше
посветен на една единствена цел – отмяна на член 1 от
конституцията на НРБ, който бетонираше за векове ръководната роля
на БКП.
Всичко започна със студентска жива
верига около сградата на парламента. В ранния следобед към
младоците се присъединихме група журналисти, които преди това
бяхме организирали друг митинг пред Полиграфическия комбинат, в
подкрепа на колегите от “Стършел”. Те искаха да се измъкнат изпод
шапката на ЦК на БКП, чието издание се водеха. С напредването на
часовете броят на хората се увеличи значително, емоционалният
градус се покачваше пропорционално на гьонсуратлъка на народните
избраници, които търсеха всякакъв повод да отложат приемането на
решение за по-късно. “Долу член първи!” цепеше въздуха, студът
предизвика нечие остроумие и подскачащите, за да се сгряват,
студенти подеха “Кой не скача е ченге”. Все по-отчетливо се чуваше
и “Долу БКП!”, което все още се приемаше като кощунство от
изнежените партийни уши. Комичното в ситуацията беше, че всички
тези скандирания по-късно бяха заглушени от прозаичните викове
“Ми-кро-фон! Ми-кро-фон!” или в крайна сметка “Ме-га-фон”.
Припомням тези на пръв поглед дребни детайли, защото имам всички
основания да мисля, че липсата на озвучителна уредба, липсата дори
на мегафони, оскъдното осветление и цялото безредие са били част
от отпора на управляващите.
Когато Нешка Робева, Петър Младенов
и пр. излязоха на стъпалата пред сградата за да обяснят, че трябва
да се изчака цял месец конституционен срок, за да отпадне
сталинисткия текст, освиркването беше страховито и стъписващо за
потърпевшите. Имах усещането, че тогава за първи път в главите на
комунистическите лидери се настани нещо като страх, нещо сякаш
помръдна и им подсказа, че работата в България няма да стане точно
както са си я намислили. Но тогава те бяха още много силни, нагли,
брутални и арогантни, и танковата реплика на Младенов олицетворява
по прекрасен начин мисленето им.
“Най-добре е танковете да дойдат!”
Това роди комунистическият гений, но
както е известно, съдбата, в лицето на оператора и режисьор Евгени
Михайлов, беше решила друго. Записаната от него реплика след
седмици се превърна в мощно оръжие на опозицията и в крайна сметка
доведе до оставката на Петър Младенов, въпреки безкрайните му лъжи
и увъртания. В изопачаването на истината беше впрегнат целият
идеологически и пропаганден апарат на партията, но многобройните
експертизи бяха категорични за автентичността на текста. Не мога
да си представя, какво би станало същата вечер, ако думите бяха
стигнали до митингуващите, но така или иначе, след като
най-гневните депутати се прибраха на топло, на балкона над
студентския дом се появиха д-р Желю Желев, Ивайло Трифонов и,
струва ми се, Петко Симеонов. От тях, вместо куражлийски думи,
гражданите чуха призиви за спокойствие и разотиване по домовете.
Днес е лесно да се дават оценки за
случилото се, но истината е, че тогава имаше малко място за
рационално мислене. Не се знаеше кой е по-стреснат –
комунистическите депутати, гражданите или новоизлюпените лидери на
опозицята. Спомените за варварството на площад Тянанмън в Пекин и
изстрелите в Букурещ бяха още пресни, “биещото сърце на партията”
бумтеше с цялата си мощ, а гневът от безочието на
“десетоноемврийците” клокочеше. Обстановката се подклаждаше и от
тлеещия етнически конфликт, който всеки момент можеше да избухне.
На този фон безславният край на митинга не би трябвало да бъде
изненада. Но разочарованието беше тотално и поне за себе си съм
убеден, че още тогава, в мразовитата декемврийска вечер на 1989 г.
върху жълтите павета се появи първата голяма разделителна линия в
току що родената на 8 декември опозиция.
Можеше ли да бъде различно
Сигурно е можело, но колкото повече
се замислям за отминалите реалности, ми се струва, че това, което
се случи беше логично. Ако гражданите бяха нахлули в парламента,
дори с цената на жертви, какво щеше да се промени? Безспорно,
окървавяването на митинга щеше да компрометира тежко властта, щеше
да доведе вероятно до нейното преждевременно падане. Но какво от
това? Кой щеше да поеме управлението, имахме ли подготвени хора,
структури? Какви щяха да бъдат реакциите в страната? Като изключим
най-големите градове, провинцията се събуди за демокрацията след
повече от година и в резултат на махмурлука си първо искаше да
праща трактори към столицата. Какво щеше да стане в армията и
милицията, които бяха стопроцентово свързани и подчинени на
комунистическата партия... Кой щеше да организира и проведе
избори? “Не е важно колко и как са гласували – важното е кой брои
гласовете”, твърдял Йосиф Висарионович. Ясно кой. Въпросите при
всички случаи са повече от отговорите.
Затова не смея да дам еднозначна
оценка за 14 декември. От една страна това беше препъникамък,
фалстарт за младата опозиция. От друга, беше същински катапулт за
демокрацията. За първи път комунистите видяха срещу себе си
истински граждани, готови да се борят, да воюват, ако трябва за
правата си. Това вече не бяха хората от ноемврийските митинги, към
които един оратор се обърна с думите “Хора, преминали по тънкия
лед на страха”. Страх все още имаше, но мнозина го бяха оставили у
дома. И събитията години по-късно го доказаха. Така или иначе, 14
декември сложи край на перестройката и постави истинското начало
на реформите в България. Затова трябва да се помни. |
