|
Други
ни излъгаха тогава.
На 13
декември 1989
на площад “9 септември”, и по-точно, на стълбището пред БНБ се
състоя митинг, организиран от партийната организация при дирекция
“Информация” на Българската телевизия. Тогава, поуплашени от
набиращите скорост събития, прочути телевизионерки, облечени в
кожени палта за по няколко хиляди долара, апелираха за
съхранението на принципите на реалния, развития и т. н. социализъм
и за обуздаване на отприщените “мракобесни” сили.
На
следващия ден 14 декември “стършелите” от редакцията на
едноименния вестник
(да
са живи и здрави, че продължават да го издават)
организираха пред полиграфическия комбинат друг митинг с основно
искане – измъкване изпод шапката на ЦК на БКП. Трийсетина души от
телевизията отидохме да ги подкрепим.
С
покойния ми приятел режисьора Найчо Токин носехме отпред
смехотворен плакат, на който нескопосано, но точно беше написано:
“Партийната организация на “Информация” не е Българската
телевизия”. Като повикахме пред комбината с колегите, тръгнахме по
бул. “Ленин” към Орлов мост. По едно време народната милиция ни
натика в локалното платно, но после пак се върнахме между колите.
Шофьорите ни се дивяха и може би затова бяха търпеливи. Стигнахме
до парламента, връчихме пред задния вход една петиция за “Стършел”
и друга за телевизията, без да ни допуснат да припарим вътре,
после минахме отпред, където студентите от часове бяха направили
живата си верига. Приеха ни с овации.
Часовете минаваха, събираха се нови и нови хора. Явно “мозъците” в
парламента не бяха още наясно каква ненавист се е натрупала и
отприщила срещу тях. Държаха се за “член първи” на конституцията
като за член на политбюро на КПСС. Те дори не можеха да
предположат, че някой ще поиска да им противоречи. За тях
случващото се беше кощунство, което трябваше да бъде наказано.
След
това стана по-сложно. Формалният отказ да се заличи въпросният
просташки член ескалира напрежение. Беше тъмно, студено,
страхувахме се, много ни бяха плашили и тогава може би за първи
път изпитвахме щастието да усетим колко важен е другият до нас.
Нали затова Богдана след време пя: “Ако до всяко добро същество
застане поне още едно…”
Същата
вечер Петър Младенов повика танковете. “Кинаджията” Евгени
Михайлов имаше щастието да го запише, което не попречи на каления
комунист да отрича и да лъже за прословутата реплика с месеци,
като на годен циганин брат му след сватбата.
Тогава
ни предадоха. Дали д-р Желев и Петко Симеонов бяха повече
стреснати или бяха инструктирани и продажни мижитурки, когато се
качиха на балкона над Студентския дом, за да ни изпратят по живо
по здраво по къщите – не знам със сигурност и до днес. Помня, че
беше много, много тъжно и отчайващо, защото бяхме объркани и
безсилни. Водачи и дисиденти ли – глупости! Такива имаше в Полша.
Трябваше да минат години, за да осъзнаем цялата мерзост на
манипулацията, на която сме били подложени. Трябваше да минат още
години, за да разберем, че същата вечер, макар и уплашени,
другарите вече са си правили сметките за могъщата трансформация на
политическата власт в икономическа, и след това отново в
политическа. Сега се опитват да ни яхат децата им.
Ще ни
бъде необходимо още време за да проумеем, че значително по-късно,
когато се “ковеше” първата “демократична конституция” след 1947,
отново са се гаврили и с нас, и с принципите на Монтескьо,
заложени в епохалния му труд “За духа на законите”.
След
това заплюха публично 39-те гладуващи в знак на протест депутати,
без да разберат, че с тях се роди безкомпромисната опозиция срещу
лавиращата комунистическа партия. Когато въпреки недостатъците й,
приетата конституция беше призната от всички, обвиниха
неподписалите я в непочтеност. Самозваните обвинители и тогава не
бяха разбрали основните правила на демокрацията, не бяха
осъзнали, че когато мнозинството е приело един закон, той трябва
да се спазва, независимо дали си съгласен с него или не.
Самият
факт, че десетилетие и кусур по-късно страдаме от недостатъците на
Конституцията е достатъчен атестат за нейните качества. Лошото е,
че тя изпълни предназначението си и позволи трансформацията, за
която споменах, да се случи. Позволи на
ченгесаро-комунистическата мафия вече и царствено да управлява
България.
И ако
все пак има нещо светло в мрачната картина, която се получи до
тук, то е, че в страната бавно и полека се създаде едно ново,
паралелно на властващата върхушка демократично общество, което за
щастие няма нищо общо с нарочената за елит от жълтите медии
пасмина.
И
защо, Господи, след като ти си високо, поне и царят не беше
далеко.
Заб.
Текстът е написан специално за единствения брой на "14
декември". |
