|
|
“Най-доброто управление
е това, което ни учи да се управляваме сами”.
Гьоте
Във
всяко време, всеки народ е издигал на гребена на вълната личности,
от присъствието на които в обществения живот, политиката или
държавното управление, се е породила обективна необходимост. Дори
фашисти, националсоциалисти и комунисти с охота говорят за ролята
на личността в историята, като под личности разбират своите велики
учители и още по-велики вождове. Общото между тоталитарните идоли
е, че повечето наистина са били силни личности, но и че са
допускали фаталната грешка да подменят силното със силовото
управление.
Грешката на
Сакскобурга
Истината за
завръщането на Симеон Сакскобургготски в България и в българския
политически живот се превръща в една от най-добре пазените тайни
на новото време. За нея можем да съдим единствено по действията на
министър председателя, подкрепата или противодействието, които
получава от различни посоки и естествено от последствията на
случващото се.
Симеон
се върна в страната с харизмата си на малкия цар–изгнаник, с
безценния опит на човек, роден и възпитан да управлява, с
многобройните си – за добро или за лошо - контакти, но и с ясно
формулираното намерение да промени утвърдилата се след 1990
демократична политическа система. Ако съдим по политиката, която
премиерът се опитва да провежда, основно съдържание на промяната
би трябвало да бъде маргинализирането и постепенното заличаване на
политическите партии като изразители на обществените интереси и
основен атрибут на демокрацията.
Еуфорията, породила се около навлизането на Симеон в политиката,
имаше своята логика. Независимо дали ни е приятно да го признаем
или не, в началото на 2000 година отчуждението на народа към т.
нар. политическа класа беше кризисен факт, който се задълбочава и
до сега. Екипите, подготвили завръщането на прокудения монарх,
бяха отчели много точно възможностите, които новата ситуация
разкриваше. Тяхната оценка определи всички предхождащи и
последвали изборната победа ходове на Симеон – от създаването на
НДСВ, през съюза с етнически и пагонно обвързаното ДПС, до
тоталната война срещу двете големи политически сили – ОДС и
Коалиция за България. Бързият срив на доверието към Симеон, НДСВ и
ДПС не е само плод на разочарованието от слабата и хаотична
политика на управляващите, но и оптимистично доказателство за
стабилността на изградената вече демократична политическа система.
Това беше първият сериозен провал на Сакскобургготски и е много
вероятно той да предопредели безславния финал на властта му.
Две сравнения с
новата ни история
В наши дни все
по-често се чуват твърдения, че от 19 май 1934 до края на 1989 у
нас реално не е съществувала многопартийна демокрация. За периода
1944 – 1989 нещата са по-ясни – след бруталното ликвидиране на
демократичната опозиция, властващата комунистическа партия и
формалният прокомунистически БЗНС изземват функциите на държавата
и с течение на годините стават изразители на едноличната воля на
червените главатари. Наричано тоталитаризъм, това време се
характеризира със силна еднолична власт, на която е подчинена
цялата държавна машина с всичките й репресивни структури. За
демокрация изобщо не може да се говори.
По-многолики и интересни са обаче нещата в периода 1934-1944. С
дискретната подкрепа на царя превратаджийското правителство на
Кимон Георгиев не атакува директно действащата конституция, както
постъпват по-късно комунистите, но много ловко използва нейния
член 47, който гласи: “Ако би държавата да се заплашва от някоя
външна или вътрешна опасност, то Министерский съвет
(…)
може да издава наредби и да прави разпореждания, които имат
задължителната сила на закон”. Да ви напомня с нещо този текст,
уважаеми читатели, поправките в закона за приватизацията свързани
с Булгартабак и БТК, които се позовават именно на националната
сигурност, елиминират съда и поставят парламента в подчинено
положение? Поставят го, защото дори след формален дебат
мнозинството ще наложи силово волята на кабинета.
Според
много историци, 47 е бил “любимият член” на всички правителства до
1944, с необходимото уточнение, че многопартийната система е
разрушена с точно такава правителствена наредба още на 14 юни
1934, по-малко от месец след преврата. Каквито и убеждения да има
човек, каквато и политика да изповядва, трябва да е сляп, за да не
види аналогията. И да е много наивен, за да не усети какво цели
Симеон с последните си ходове.
Примерът на
другите…
Когато няма вяра
в собствените си политици, пък и в себе си, нашенецът обича да
поглежда в чужди дворове. И тук бъркотията става пълна, защото
политиката, икономиката и народопсихологията на други нации и
държави, забъркани по родна рецепта, представляват взривоопасна за
общественото ни здраве субстанция.
Ако
става дума за политика, русофилите дават за пример Путин,
русофобите – Буш, хардовете припомнят за Пиночет и икономическия
бум, който генералът предизвика в Чили, по кротките говорят за
ролята на генерал Шарл Де Гол като първи
президент на Петата република във Франция, който прекрати
люшкането на държавата и я превърна в основен политически и
икономически фактор в Европа. (Преди
него, по време на Четвъртата република се сменят 18 министър –
председатели и 25 правителства!).
В търсенето на
истината лошо няма. Неприятното е, че повечето от
най-гръмогласните привърженици на “силната ръка” хал-хабер си
нямат по какво се различава силното президентско управление от
прикритата или явна диктатура, какво означава пълно или частично
суспендиране на конституцията или отнемане на част от правата на
независимата съдебна власт, да не говорим за някои по-тънки
ходове, като “законното” ограничаване на свободата на словото или
вероизповеданията.
Не бих
писал тези редове, ако днес в България не сме свидетели точно на
такава ситуация. Политически и медийни шарлатани използват
най-рационално обърканите ориентири в главите на хората в интерес
на съвсем конкретни свои, външни или корпоративни интереси. Затова
по темата за “силната ръка” трябва да си кажат думата истинските
водачи на нацията, които странно мълчат. Те може би ще припомнят,
че ако българинът има някакъв афинитет към управлението на
“бащицата”, той не се дължи толкова на насадените през вековете
митове за неговата коленопреклоност, а на загубеното през
последните десетилетия качество да поема и носи лична
отговорност. Че завоюваните, но неизползвани от обществото
граждански права стават лесна плячка на недостойни управляващи
политици и политикани. В крайна сметка, че Чърчил е бил прав,
когато е твърдял, че демокрацията е нещо много лошо, но пък никой
не е измислил нещо по-добро от нея. Затова си позволявам да добавя
единствено, че точно когато е слаба и крехка, както у нас,
демокрацията се нуждае не само от грижите ни, но и от
безкомпромисната ни защита.
Заб.
Текстът ще бъде публикуван във в. "Про&Анти"
със съкращения |
