ОЩЕ

23-10-2002

21  октомври 2002

Визията и държавникът

В политиката визията определя

целта и средствата за постигането й

“Президентът трябва да бъде като командир на кораб в морето.

Той трябва да има един щурвал, който да стиска, един курс, който да подържа,

едно пристанище, което да търси.”

                                                                              Хенри Адамс

реди две години в България беше публикувана книгата на американския историк и биограф на президента Линдън Джонсън – Робърт Далек – с интригуващото заглавие “Американските президенти – триумфи и поражения”. Първата глава многозначително е назована “Оная работа с виденията”. Интересното е, че Далек не славослови своя близък приятел Джонсън, а прави паралелен анализ на действията, които предприемат американските президенти при сходни, най-вече кризисни ситуации, независимо от епохата и времето, когато са били на върха. На тази основа той извежда тезата, че това, което отличава големия държавник от редовия политик, е неговата визия за бъдещето.

ежду най-големите визионери в историята на Америка, редом с Джордж Вашингтон и Ейбрахам Линкълн, той подрежда и трима президенти от 20-ти век – Тиъдър Рузвелт, Франклин Делано Рузвелт и Роналд Рейгън. Той не забравя Джон Кенеди и припомня, че характерното за него съчетание от твърдост и въздържаност при преговорите със СССР и досега се разглежда като ключов момент в американската политическа стратегия, довела до спечелването на студената война. Въпреки че спаси света от ядрена катастрофа, въпреки пословичната му популярност и трагичната смърт, която доведе до неговото полумитологизиране, Кенеди според Далек не е сред онези, които според него са водили Америка, но и света към бъдещето.

ПЪТЯТ КЪМ “АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА”

рез 1992 неуспелият кандидат за 42-и президент на САЩ, тексаският милиардер Рос Перо, дава едно от най-точните определения за призванието на политиците, което му носи сериозни предизборни дивиденти: “Ние сме длъжни да обясняваме на американците с ясен език къде се намираме, къде отиваме и какво трябва да направим”. В това кратко изречение всъщност е кодирана формулата на успеха за изброените по-горе президенти на САЩ. Всички те не само са провиждали историята десетилетия напред, но и са съумявали да убедят съвременниците си в необходимостта, и което е още по-важно, в неизбежността на едно или друго действие, което иначе би останало неразбрано.

ай-трудната задача, примерно, с която Джордж Вшингтон е трябвало да се справи след Войната за независимост, е била да убеди защитаващите местните си права представители на тогавашните тринайсет щата, че конституцията трябва да заработи и така да се осъществи мечтата за единната държава “Съединени щати на Америка”. Славата му на полководец и победител безспорно е оказала влияние за авторитета му, но още повече са повлияли неговите решителност и последователност, осъзнатата истина, че като първи американски президент, той прокарва браздата, по която ще теглят товара си следовниците му.

а Ейбрахам Линкълн основна цел и мисия е било запазването на Съюза. Жестоката цена, която е трябвало да плати Америка, е Гражданската война с нейните над 600 хиляди жертви. Линкълн приема изпитанията с убеждението, че американското самоуправление е “последната и най-добра надежда на земята” и че войната, която води, не е срещу Юга, а за спасяване на демокрацията като световна цивилизационна ценност.

иъдър Рузвелт поема държавата в началото на ХХ век, в условията на “див” капитализъм и нарастваща социална пропаст. Неговата визия е за по-голяма справедливост и той обявява т. нар. “Справедлив курс”. Въпреки многобройните атаки от страна на могъщите на деня и обвиненията в популизъм, той успява да проведе своята “фундаментална битка за етичност” и така днес справедливо може да бъде посочен като един от създателите на средната класа  - гръбнака на съвременна Америка.

ранклин Д. Рузвелт приема рухналата под тежестта на “Великата депресия” страна. Неговият “Нов курс” представлява по същество огромен комплекс от реформи, които определят принципно нова роля на държавата като естествен регулатор в условията на капиталистическа икономика. Включването на САЩ във Втората световна война той определя и налага като “морална битка, с която страната може да се идентифицира” като защитник на справедлива кауза срещу “дивашки и брутални сили, стремящи се да покорят света”.

оналд Рейгън се чувстваше призван да изведе Съединените щати до състоянието на едноличен световен лидер. Той предприе драстични икономически реформи, с които рязко свали данъците и даде огромна свобода на бизнеса. В течение на 5 години растежът на БВП в САЩ беше над 4,2 процента. Немислим за времето си растеж! Цената – огромна вътрешна задлъжнялост. Но икономическият просперитет му позволи да предприеме безпрецедентен военноикономически натиск срещу СССР. Той обяви Москва за център на “империя на злото” и със Стратегическата инициатива, популярна като “Звездни войни”, де факто унищожи империята първо икономически, а след това тя и фактически се разпадна.

ИДЕЯТА ЗА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА

мето Европа за континента пръв използва древногръцкият поет Хезиод в своята “Теогония” преди 28 века. Име на богиня. Омир нарича Зевс “европеус” – “този, който прозира в бъдещето”. Анаксимандър, създателят на най-старата карта на света, изобразява на изток от Хелеспонт само Мала Азия, а на запад, днешната Югоизточна Европа, под името Европа. Важно е за българите да се знае, че Балканите не са края, а началото на Европа.

яма други народи по света, които да са изживели толкова триумфи и поражения, толкова радости и скърби, колкото европейските. Може би затова, след двете най-кървави войни в световната история, няколко европейски политици отново прозират далеч напред в бъдещето и побиват темелите на това чудно образувание, което днес наричаме Европейски съюз и към което се стремим.

ранцузинът Жан Моне пръв стига до заключението, че икономиката е по-силен възпиращ и обединителен фактор от оръжието, пък било то и ядрено. Друг французин – министърът на външните работи Робер Шуман, прегръща идеята му и като резултат бял свят вижда планът “Шуман”, който обединява (днес изглежда елементарно), производството на въглища и стомана на вековно враждувалите Франция и Германия. Това е истинското начало на европейската интеграция.

руги двама големи  държавници на 20-тия век, Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер, поемат ръкавицата на предизвикателството и стават акушери при раждането на Европейската икономическа общност. В своите мемоари Дьо Гол пише, че след първата си среща с Аденауер (малко след като взема властта през 1958), до 1962-а “…аз и Конрад Аденауер си разменихме писма по повече от 40 повода. Видяхме се 15 пъти…прекарахме повече от 100 часа в разговори…” Примерът им е заразителен и към Франция и Германия веднага се присъединяват Италия и страните от Бенелюкс, а по-късно – поединично или на групи останалите. Процесът става необратим.

БОЛКАТА “ИЗТОЧНА ЕВРОПА”

а разлика от Чърчил, който стриктно се е придържал преди всичко  към британските интереси, американският герой от Втората световна война, ген. Дуайт (Айк) Айзенхауер, вече в качеството си на американски президент, изпитва сериозни угризения от нерадостната съдба на народите, попаднали в съветската сфера на влияние. Той обмисля внимателно как без война страните от Изтока могат да се завърнат в свободното и демократично европейско семейство. Още тогава идеята за цялостно европейско обединение става лайтмотив и във външната политика на повечето западноевропейски лидери.

ного се е говорило и писало през годините защо в Източна Германия имаше Берлинско въстание, защо Унгария изстрада своята 1956-а, Чехословакия – Пражката пролет на 1968-а, защо Полша роди “Солидарност”, а тук, в България, сякаш беше мъртвило. Днес вече можем да си отговорим.

ългария стана първи сателит на Москва, защото терорът, на който беше подложен народът ни от българските комунистически главатари, направи излишно дори руското военно присъствие в окупираната след преврата на 9-ти септември 1944 г. страна. Не говоря за 20-те или 30-те хиляди избити, не говоря за 180-те хиляди прегоряли в лагери и затвори, не говоря и за гордото горянско движение, за което и до днес знаем срамно малко. Отбелязвам само едно – комунистическият режим направи така, че името България никога да не попадне с нещо добро в полезрението на демократична Европа. Волята на Москва беше над Конституцията и това беше запечатано дори в националния ни химн. Какво да говорим за “Член първи”…

атова, след обезглавяването на истинската българска интелигенция, след терора и коминтерновщината, България не роди своя Вацлав Хавел, не роди своя Лех Валенса. Не роди хората, които с вярата си в идеалите на свободата и демокрацията можеха да прозрат фалша, можеха да провидят, че всяка тирания рано или късно стига до своето самоунищожение. Или ако ги роди, тези хора бяха “мъртвородени” и не успяха да изпълнят мисията си.

ПРОВИЖДАНЕТО И “СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ”

ай-тъжното, в този ред на мисли е, че от Аспарухово време до 1944 година, България е имала своите виждащи през времето политици и държавници. Достатъчно е да се върнем към Възраждането и националната ни революция, към Освобождението и “Българското чудо”, продължило до Първата световна война, за да видим, че онези достойни български мъже са знаели какво изграждат и защо са тръгвали да мрат през войните.

Вземете Паисия, защо е написал История славянобългарска?

Вземете Раковски, с плановете му за освобождението и “Привременния закон за народните горски чети за 1867-о лето”

Вземете Апостола Левски и вижданията му за свободна България. Изправен пред турския съд и съзнаващ какво го очаква, той не  защитава себе си, а предрича: “Ще имаме едно знаме, на което ще пише “Свята и чиста република”. Години преди това, в “Нареда”-та си той бележи като цел: “С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократична република (народно управление)”.

Вземете дейците на Съединението, досмъртно влюбени в националния идеал за единение на всички българи.

Вземете “Строителите на съвременна България”, народните представители от Учредителното събрание, изработили Търновската конституция, една от най-модерните в Европа за времето си.

ой е предвиждал по-ясно нещата от Стамболов, прозрял амбициите и демагогията на Русия? Как  Княз Фердинанд и Александър Малинов са предугадили, че ще имат възможност и по безпрецедентен начин, със светкавични действия и пряко волята на повечето от Великите сили извоюват българската независимост, в първия подходящ момент? Защо демократите Андрей Ляпчев и Никола Мушанов са били категорично против обвързването на България с Оста и за по-тесни връзки  със САЩ и Англия?

 не са били само те.

о и Георги Димитров, и Тодор Живков, и другите комунистически вождове са имали визия. Върхът на тяхната далновидност, обаче достигна единствено до един комунистически свят, без независимата държава България. България, като Задунайска губерния - да! България, като 16-та республика, също да! Но свободна и демократична България като част от единна Европа – никога!

лава Богу, почти без да ни попита, историята реши друго. Берлинската стена падна, желязната завеса се вдигна. И новият свят ни завари неподготвени. 

МИСЛОВНИТЕ ОКОВИ НА СВОБОДАТА

увството, че си свободен, беше припознато от повечето нашенци като възможност да говориш и пишеш каквото си искаш, а от някои и да вършиш каквото си искаш. Бяха забравени изконните принципи на свободния свят – че демокрацията е преди всичко законност, че законът, макар и да не ти харесва, трябва да се спазва, че личната свобода свършва там, където започва свободата на другия до теб. И все пак, имаше хора, които виждаха по-надалеч.

ко за Луканов и Виденов, макар и по коренно различен начин, България трябваше да свърже съдбата си с Русия, то за личности като Филип Димитров, Петър Стоянов и Иван Костов беше очевадно, че единственият път за България е в посока на Европейския съюз и НАТО.

тдавна звучи клиширано, вярно е. Но е истина. И самият факт, че тази истина днес се възприема като трафарет, като нещо банално от повечето българи, че дори социалистическите лидери я възприеха (е, кой повече, кой по-малко), като своя кауза, е най-доброто доказателство за прозорливостта на политиците, израснали в СДС.

ко се върнем малко по-назад ще видим, че д-р Желев, въпреки огромния авторитет, с който се ползваше, може би не можа да обхване, подобно на Горбачов, не само размера, но и скоростта на промените, в които се оказа участник. Не случайно в България и досега се говори за преход. В Европа този преход се нарича “трансформация” и всеки, който се замисли, ще разбере, че това е далеч по-точно. Не случайно до скоро мастити цивилни журналист(к)и бъркаха “цивилизационен” с “цивилизован” избор.

илип Димитров беше заобиколен от твърде много противници. Той имаше и има ясна визия за бъдещето, но докато беше на власт, около него гъмжеше от откровени кариеристи, предатели и ченгета. Провалиха го, но който има памет, помни. И не трябва да забравя.

етър Стоянов и Иван Костов също поеха огромна отговорност на плещите си. Когато настъпи Косовската криза и при бомбардировките над бивша Югославия, те, подкрепени единствено от своите съмишленици, пожертваха популярност, рейтинг (ах, тази сладка дума!), застанаха срещу хорските страхове и съмнения, срещу преобладаващото обществено мнение, но дадоха на България шансове, с които сега други се опитват да се закичат. По същия начин тези големи личности в съвременната българска политика поеха отговорността за тежестта на икономическите реформи. Това е основната, това е истинската причина за последвалите ги, не неочаквани изборни загуби, каквото и да говорят по този повод придворни и примосковски анализатори. Спомнете си за съдбата на Чърчил след войната! Защото на везните на историята постигнатото от тях е несъизмеримо повече от грешките, които допуснаха. Защото имаха не само визия за бъдещето, но и смелостта да я осъществят. И затова, ако СДС иска отново да успее и да управлява, то новите му лидери трябва преди всичко да изградят и изложат пред обществото визията си за бъдещето на България и българите.

а фона на казаното до тук, единственото от което ме е страх, е абсолютната неяснота за вижданията на днешния ни премиер, на депутатите му и на правителствения му екип. Дали са прави онези, които твърдят, че по-европеец от него не сме имали (а бе, имали сме, ама нейсе), или другите, които смятат, че в перспектива Симеон Сакскобургготски не вижда по-далеч от носа си (или от короната?), не смея да се произнеса. Лошото  обаче е, че не моя скромност, а негово величество не се произнася. Защото историята е показала категорично, че един политик без визия и решителност, още повече министър-председател, трудно ще изведе народа си до Обетованата земя, наречена днес обединена Европа. След едногодишен махмурлук българинът започна да изтрезнява и да проумява какво му се случва. Остава и Симеон да прогледне.