Популизмът атакува пространствата, лишени от политически смисъл. Затова неговата поява и нарастващото му влияние маркират процеса на трансформация и нормализация в българската политическа система.

Мощният популистки проект на НДСВ открои обезсмислените зони на десния политически проект. Именно затова отношението към НДСВ се превърна в измерител и разделителна линия, в мъчителна трансформация на дясното политическо пространство. Онова, което многократно бе определяно като фрагментация, разпад и провал на десницата в България, всъщност е процес на нормализация, на изграждане на ново, автентично дясно политическо представителство. Нормализацията вдясно преминава през разграничаване спрямо

дясната мимикрия на популизма.

Процесът е дълъг, болезнен и разрушителен, без гаранции за успех и почти напълно е лишен от обществена подкрепа, но остава единствено възможният начин за консолидиране на автентично дясно политическо пространство. Драмата на десните политически партии продължава, но нейната перспектива става все по-отчетлива. Изборните резултати маркираха може би най-ниската точка на обществена подкрепа за десницата, но този процес едва сега започва в лявата част на политическия спектър.

Радикалната лява фразеология на популисткия проект “Атака” ознаменува началото на

кризата на нормализацията вляво.

В разстояние на прекалено дълго време БСП се опитваше да концентрира в себе си и своите безпомощни сателити цялото ляво и остатъчно комунистическо пространство. Привидният й успех винаги е бил сред основните аргументи на “десните обединители”, които и досега настояват на необходимостта всички десни партии да се обединят по подобие на "Коалиция за България”. Загубата на политически смисъл вляво бе маскирана прекалено дълго с призиви за единство, които достигнаха до абсурдния лозунг “един за всички, всички за един”. Мълчаливият заговор между консервативните избиратели на БСП (които всъщност продължаваха да гласуват за БКП) и техните водачи бе компрометиран от усилията за привидна социалдемократизация. Традиционната формула на левицата, включваща социалдемократи, социалисти, комунисти, земеделци, еколози, роми и какво ли още не под “шапката” на вътрешната преданост към властта на миналото, блокира. Безсмислено е да се повтаря, че подобна комбинация е невъзможна във всяка нормална демокрация и граничи с политически абсурд. По-важно е да се разбере, че интересите на родителите и техните деца, на “червените бабички” и “червените мобифони”, на “партийната аристокрация” и новите червени капиталисти все по-драматично се разминават.

Първият симптом за това разминаване беше подкрепата за НДСВ през 2001. Съществена част от средните поколения избиратели на БСП решиха да се присъединят към проекта, реализиран с усилията на децата на партийната върхушка. Това все още не беше драма, защото по този начин

гарантираха участието на БСП в управлението на Сакскобургготски.

Партията далновидно поощри тези усилия и се възползва в максимална степен от техните резултати. Но едновременно с това БСП трябваше да постигне своята международна политическа легитимност. Изборът на Сергей Станишев бе първият сериозен пробив в илюзията за монолитността на левицата. Консервативните сили в БСП предпочетоха да се оттеглят около президента Първанов и да изчакат. Но компромисите трябваше да продължат, а заедно с тях нарастваше и вътрешната съпротива.

Подкрепата за присъединяването на България към НАТО бе следващата стъпка към загубата на политически смисъл в поведението на левицата. Механизмите за вътрешен и биографичен контрол в БСП бяха подложени на огромно изпитание. Фигурите, които изградиха политическата си кариера върху антиамериканизма и съпротивата срещу НАТО, трябваше да обясняват на своите съпартийци новата си позиция. Успокоителната фраза за привидното съгласие и тактическото отстъпление вършеше все по-малко работа.

Последваха нови сътресения след подкрепата за българското участие във военната операция в Ирак. БСП вече не можеше да разчита на традиционните рефлекси на “червения етнос”, нито на традиционната безропотна дисциплинираност на своите избиратели и членове. Очевидното взаимоизгодно сътрудничество между НДСВ и БСП допълнително усложни вътрешнопартийния диалог, който почти секна, след като станаха ясни условията на Социалистическия интернационал и Партията на европейските социалисти. Липсата на реакция по отношение приемането на решението за установяване на американски военни бази на българска територия допълнително засили убеждението на консервативните избиратели на БСП, че това вече не е тяхната партия.

Поредният пробив в политическия смисъл за левите избиратели бе приемането на промените в конституцията, позволяващи продажба на земя на чужденци. За все повече леви избиратели това бе последното доказателство, че БСП е обсебена от други интереси и повече няма да разчита на верността към комунистическите завети. Единственият субект в рамките на привидно единната левица, който продължи да се ползва с доверието на комунистическите избиратели, бе свързан със “здравите сили” в партията, които решиха да направят последен опит на извънредния конгрес на БСП в навечерието на изборите. Алтернативата, която им бе предложена, оставаше в рамките на “историческия компромис”, а бе детонаторът, който след петнадесетгодишно отлагане най-после успя да отключи процеса на нормализация вляво.

Вътрешният разрив в БСП направи възможен популисткия проект “Атака”,

но това е само началото на процеса на трансформация и разпад. Независимо от впечатляващия за мнозина изборен резултат, “Атака” не успя да мобилизира всички разколебани, отчаяни и обезверени избиратели на БСП. Поради собствения им биографичен и партиен опит те не се довериха изцяло на фигури като Волен Сидеров и Петър Берон, които им напомнят прекалено много сценария за подмяна на демократичната опозиция. Засега сравнително малка част от най-консервативния, носталгичен и агресивен комунистически вот потърси свое представителство в агресивния националпопулизъм на “Атака”.

Първите сондажи в тази насока бяха маркирани от “Защита”, която дори направи опит пряко да се свърже с НДСВ, като участва в неуспешната първа регистрация на партията на Сакскобургготски. Проектът “Защита” само сондира почвата за “Атака”, но очевидно шансовете му бяха много по-сериозни, отколкото на симетричния опит за пробив вдясно, наречен ЕКИП.

НДСВ, както и “Атака”, не могат да бъдат сведени единствено и само до кризата в дясната или лявата част на политическата система. Поне в началото те привличат сравнително равни дялове от всички възрастови и социални групи. Това е и един от най-сигурните белези на съвременния политически популизъм, тъй като границата при тях не е между млади и стари, между високообразовани и неграмотни, между хората, живеещи в градовете и в селата, а между поданици и граждани. Това е дълбоката разделителна линия, която очевидно днес не може да преодолее СДС, както в следващите месеци и години няма да успее да неутрализира и БСП. Но ако

вдясно вече има алтернатива,

която, макар и крехка и застрашена, е автентична, то лявото пространство е обречено на дълбока и продължителна трансформационна криза при липса на автентично лидерство и обществена подкрепа. При всички рискове, които носи със себе си популизмът, той е симптом за загуба на смисъл - загуба, която може да бъде преодоляна само чрез завръщане към автентичните основи на политическия диалог. Единствено тогава атакуващата защита на популизма може да бъде неутрализирана.