Българското общество преживява огромен културен шок. След дълъг период на изолация и принудително дълбок провинциализъм днес целият ХХ век като че ли се случва едновременно в българското културно и политическо пространство. Масовото съзнание не е готово да понесе подобен натиск. Всекидневният живот не успява да артикулира достатъчно надеждни обяснения за непротиворечивото съжителство на жестове и образи, характерни за началото на ХХ и началото на ХХІ век. Традиционните рефлекси и битието на огромна част от българското население като че ли са несъвместими както с преоткриването на модерността, така и с демонстративното обособяване на

постмодерни пространства, обитавани от самооправдаващи присъствието си елити.

Драмата на тези паралелни светове определя мутациите на българския политически живот. Затова в предизборните призиви на партиите могат да бъдат доловени всички нюанси и знаци на патриархалното, левичарското или неолибералното, разположени без връзка или пряк сблъсък помежду си. Старите карти на света се рушат, а на тяхно място се появяват описания на неизвестни пътешественици или моряшки митове за далечни земи и непознати чудовища. Всичко това се случва не само у нас, но еклектиката на този културен сблъсък не може да бъде компенсирана нито чрез завръщане към миналото, нито чрез рационален избор в полза на настоящето, нито - още по-малко - чрез поредните розово-жълти обещания за бъдещето. Това е културният и политическият контекст, който придаде смисъл на

съпротивата срещу всичко, което нарушава границите на познатия свят

и подлага на преоценка значението на собственото ни съществуване. Но това е и хранителната среда за новия тип политически популизъм, който променя политическата карта на Европа и България.

През 90-те години на ХХ век нарасна влиянието на политически популизъм, който мнозина бяха склонни да определят като десен. Имената на Жан-Мари льо Пен, Георг Хайдер, Силвио Берлускони или Владимир Жириновски, се превърнаха в символи на този твърде неясен и прекалено разнороден популизъм. Изглеждаше, че онова, което обединява в цялото им разнообразие тези популистки лидери, е съпротивата срещу промяната от всякакъв вид. Макар и без видима връзка с тях, по-голямата част от призивите на антиглобалистите и на крайната левица подозрително започнаха да напомнят за стилистиката на Хайдер или Льо Пен. Опитите за Трети път, чрез който социалдемокрацията да остане значим фактор в европейската политика, още повече засилиха остротата и масовостта на този популизъм. Въвеждането на еврото в Европейския съюз предизвика нова вълна на съпротива, която намери своя най-ярък образ в името на Пим Фортейн. През 2002, когато на президентските избори във Франция Жан-Мари льо Пен достигна до втори тур, партията на Пим Фортейн имаше всички шансове да постигне шокираща изборна победа. Но политическата формация, която предизвика толкова бурни реакции в Холандия и Европа, носеше неангажиращото на пръв поглед име "Списъкът на Пим".

Победата на НДСВ на парламентарните избори през 2001 бе масиран пробив на този тип популизъм в България. НДСВ, или по-точно - "Списъкът на Симеон", който също се представяше като движение, всъщност нямаше никакъв идеологически профил, нито претенции за политическа идентичност. Мнозина бяха готови дори да поздравят присъствието на този феномен в българския политически живот като отглас на европейската политическа реалност. Но посланията на НДСВ на пръв поглед нямаха нищо общо с дневния ред на съвременния политически популизъм. "Списъкът на Симеон" излъчваше послание за прагматизъм като алтернатива на всички идеологически разделения и противоборства. Никой не можеше да каже какво всъщност се влага в представата за прагматизъм, но скритото послание на НДСВ бе разпознато безпогрешно - то бе срещу всички във властта, срещу всички политици и техните партии, срещу статуквото, което е отделило и противопоставило народ и елит, срещу онези, които разграбват народното богатство, и т.н., и т.н.. Един неполитик, какъвто бе и Пим, трябваше да поведе народа срещу омразните им политици и по този начин да управлява за благото на всички. “Чрез едно всенародно движение...” според думите на Симеон Сакскобургготски всички тези неправди трябваше да се преодолеят, за да се възцари (в истинския и в преносния смисъл на думата) истинското спокойствие и прагматизъм на властта.

В българските условия тази схема проработи, защото успя да произведе промяна в почти всички паралелни реалности на българския културен хоризонт.

Посланието на новия популизъм

бе възприето почти еднакво отчетливо както от поддръжниците на патриархалното общество - заради възрастта и произхода на Сакскобургготски, така и от онези, които очакваха идването на капитализма в България - заради легендата за неговата бизнес консултантска кариера, а също и от онези, които настояваха България най-после да влезе в ХХІ век - най-вече заради антуража и заради част от свитата на новия народен водач и борец за справедливост. Но, за да бъде закрепен този вид популизъм в българската политическа среда, българският "Списък на Пим" трябваше да неутрализира и противопостави както анахроничната левица, така и променящата се десница. В условията на вота от 2001 г. това можеше да стане само чрез съюз с ДПС.

Ако през 1994 малцина бяха склонни да се съобразят с факта, че кабинетът на Любен Беров бе управлявал с мандата и прякото участие на ДПС, днес вече никой не подлага на съмнение неговото значение за управлението "Сакскобургготски". Нещо повече - през последната почти една година от мандата на това правителство стана ясно, че без подкрепата на ДПС кабинетът не би могъл да се задържи дори и две седмици. Но съчетанието между популизма на НДСВ и политическия рекет, основан на страховете на мнозинството от малцинството, проправи път на новия български националпопулизъм. Той поне засега няма реални шансове за представителство в състава на следващото Народно събрание, но неговото присъствие вече активизира скритите и потиснати етнически конфликти.

Формулата на ДПС за неизменно присъствие във властта е проста и ефективна. Докато съществува скрито етническо противопоставяне, ДПС ще бъде “незаменим коалиционен партньор”. Ако етническото напрежение започне да затихва, то трябва отново да бъде поставено на дневен ред. На изборите за Велико народно събрание през 1990 около 30 партии включваха в предизборните си програми националистически призиви. ДПС бе конструирано като “гарант за етническия мир” и в негово име оцеля и се закрепи в българския политически живот. Нещо повече - всеки път, когато през 1991, 1994 или 1999 бе застрашено лидерството на Ахмед Доган, останалите политически партии демонстрираха готовност да го подкрепят срещу вътрешните му врагове. Това състояние бе определено от водача на ДПС като философия на взаимозависимост, а по-късно прерасна в новата заклинателна политическа формула на “заедност”.

Уникалната позиция на ДПС като

европейско алиби за управлението на българския "Списък на Пим",

 наричан НДСВ, му позволи да управлява в своя полза процесите на етническата интеграция. Ромската среда, в която винаги е имало твърде много претенции за лидерство и твърде малко истински водачи, за пореден път се опита да копира “челния опит” на ДПС. След като бяха изключени от схемите за управление на средствата за интеграция на ромите, част от водачите на различни кланове и общности се опитаха да изградят по едно свое, ромско ДПС. Но доколкото ромската среда в България е прекалено разнородна и дезинтегрирана, подкрепата за една единствена “ромска партия” остава все така невъзможна. За пореден път това позволи на ДПС да форсира етническото противопоставяне, за да гарантира - може би за последен път, собственото си оцеляване във властта. И това наруши привидното, но крехко равновесие между гръмките приказки за етническата интеграция и потисканата неприязън и страх на мнозинството от малцинството.

Националпопулизмът на “Атака” или “Гранит” е неразривно свързан с ДПС и "Евророма".

Те не могат да съществуват един без друг.

Всеки от тях търси оправдание за собственото си съществуване в присъствието и заплахата на другия. Но размитите и неясни граници между младежките структури на ВМРО, "Тракийските дружества" в БСП, последователите на Тангра, обикновените скинари, младите комунисти и кандидат-щурмоваците на “Атака” очертават новите измерения на националпопулизма в България. Комплексът за национална малоценност, върху който са изградени балканските национализми, получи нов тласък чрез съюза си с новия политически популизъм. Фактът, че “Атака” няма сериозен шанс да попадне в 40-ото Народно събрание, не означава, че при развитието на политическата ситуация подобна формация няма да успее да генерира и да насочи антиевропейския патос на балканските национализми. И ако засега антиеврейските и антиромските изявления са по-скоро диагноза за психичното здраве на един или друг самозван лидер, това все още не означава, че сблъсъкът с европейската реалност няма да предизвика нов популистки прилив на енергия в патриотарските призиви на знайни и незнайни “борци за незабавна народна справедливост”.

ДПС и “Евророма”, както и “Атака” се стремят към изостряне на етническото напрежение и противопоставяне. И за двата скачени съда е еднакво важно да съхранят ролята си на справедливо противопоставяща се жертва. Това е неприемливо голям риск за българската демокрация. Овластеното бездействие на управляващия "Списък на Симеон" позволи спускането по тази спирала от омраза, безсилие и страх да продължи твърде дълго. Политическата злоупотреба с проблемите на ромското и турското население установи

двойни стандарти за справедливост, ред и сигурност.

 Отказът от държавна намеса и подмяната й с кланови и корпоративни интереси изправиха всекидневния живот на хората пред неразрашими проблеми, свързани с личната им сигурност. Средствата, които страната ни получи за преодоляване на етническите проблеми и противоречия, бяха успешно “усвоени” за сметка на задълбочаващата се дезинтеграция и противопоставяне между българи и роми, между турци и роми, между българи и турци и най-вече - между българи и всички останали.

Излизането извън този омагьосан кръг на продажност, корупция, рекет и заплаха за насилие е невъзможно без освобождаването от илюзиите на популизма. Политическото представителство няма и не може да има свои етнически аргументи. Свободата и сигурността на българските граждани може да бъде гарантирана само чрез противопоставяне на всички форми на националпопулизма и политическия рекет. А това означава, че трябва незабавно да се разделим с мита за българския "Списък на Пим".