Френският референдум за Конституцията на Европа се превърна в тест за степента, в която европейската политика е в състояние да осъзнае своите истински проблеми.

Европейската политика е в криза,

но нейният разрушителен потенциал зависи от влиянието на факторите, които се опитват да пренебрегват или да отрекат нейното съществуване. Защото мотивите "за" и "против", които успяха да артикулират французите в хода на кампанията, предшествала референдума, са част от начина, по който гражданите на Европа ще определят нейното бъдеще. Европейската политическа криза е факт, който никой не би трябвало да си позволи да пренебрегне.

Оптимистичният сценарий за изхода от референдума във Франция залага на представата за спецификата и характера на френската политическа култура. Според него френският начин за правене на политика винаги е бил свързан с повече емоции, публични изяви, дори с повече конфликти. Но независимо от по-високия градус на френското политическо говорене, френският избирател винаги е действал разумно в решаващи за страната му мигове.

Според този сценарий французите постигнаха целта си - те се превърнаха във фокус на европейското политическо внимание. Успяха да превърнат вътрешнополитическия си дебат в европейски по своя характер и форма и най-после за пореден път успяха да докажат своето значение за архитектурата на обединена Европа. След всичко това с минимална преднина френското "да" ще възстанови крехкото равновесие и ще внесе успокоение.

Но един от най-съществените рискове, който носи със себе си този оптимистичен сценарий, е опасността съпротивата срещу основния договор на Европейския съюз да бъде пренебрегната. Независимо от изхода на референдума разделението във френското общество е факт, така както и дълбокото разделение, което формира новия релеф на бъдещата европейска политическа карта. Усилията за омаловажаване на аргументите и страховете, мотивиращи френското "не" при позитивен изход от референдума, по същество рушат основата за изграждането на нашия общ европейски дом.

На повърхността изглежда, че това разделение се артикулира чрез ново противопоставяне между

две представи за обединена Европа - между една "социална Европа" и една Европа на свободната конкуренция.

Традиционното разделение на лява и дясна политика се възпроизведе на по-високо ниво като стремеж за максимално възстановяване на елементите на "държавата на благоденствието" и усилия за гарантиране на свободата на частната инициатива. Но в основата на това политическо обобщение стоят напълно реални процеси, които мотивират в огромна степен готовността на френските граждани да отхвърлят проекта за конституция. Традиционната лява политическа доктрина по-скоро се опитва да паразитира върху тях, отколкото да ги формулира или отстоява чрез някакъв по-цялостен политически проект.

В основата на френското "не" стои страхът в различните му измерения и образи. Преди всичко - страхът от чуждото, от несигурността на прекалено мащабното пето разширяване на Европейския съюз, страхът от разрушаването на онази представа за света, с която мнозинството от хората мъчително привикнаха. Но в самата основа на този страх стои една песимистична представа за мястото на Франция в глобализиращия се свят.

Тя е основният генератор на

френския антиамериканизъм,

както и на яростната съпротива срещу неолибералната политика и феномените на глобализацията. Нейният най-видим белег е усещането за загуба на суверенитет, на национална идентичност, а оттам - и на перспектива за национално развитие. Тридесетте години на бурен икономически подем във Франция отдавна отминаха. Управлението на Франсоа Митеран положи огромни усилия да съхрани представата за лидерската позиция на Франция не само в Европа, но и в света, но днес и тази политическа илюзия отдавна е минало.

Мъчителният сблъсък с реалността, съчетана с принципния отказ тя да бъде приета, мотивират истинската съпротива срещу проекта за обединена Европа. Всичко останало - съпротивата срещу евробюрокрацията на Брюксел, срещу налаганите общи рамки за икономическо и политическо развитие, срещу приемането на Турция или срещу имигрантите, са само видимите белези на тази обща и (за съжаление!) масово споделена представа за днешното състояние на Франция. Ние знаем какво означава това усещане, защото го преживяваме в момента. Но, ако за нас преодоляването на националната политическа криза се свързва с приемането на България в Европейския съюз, то за французите това вече отдавна не е така.

Аргументите "против" отзвучават още по-силно в условията на един особен политически резонанс. Негативните нагласи срещу САЩ, срещу президента Жак Ширак и срещу правителството на Жан-Пиер Рафарен усилват и деформират посланията на кризата на национална идентичност във Франция.

Френското "не" няма своя алтернативна политическа програма

за бъдещето на Европа. То не е израз на готовност за изграждане на друг, по-социален или по-хуманен ред в рамките на общността. То е в много по-голяма степен "не" срещу икономическото, политическо и културно влияние на САЩ, срещу управлението на страната, но и срещу безсилието на френската левица.

Социалистическата партия във Франция си позволи да заблуди своите избиратели на изборите за Европейски парламент преди една година. Тогава само комунистите и Жан-Мари льо Пен се обявиха категорично против "конституцията на Жискар". Френските социалисти изградиха предизборната си кампания върху призиви за социална Европа и обещаха на своите избиратели, че ще постигнат промени в проекта, които да удовлетворят техните очаквания.

Днес френските социалисти формално агитират в подкрепа на конституцията, но част от техния политически елит се опитва да привлече симпатиите на избирателите, които не приемат условията на новия договор за Европа. Социалистите дори си позволиха да спекулират с "подозрителните сходства" между крайната десница и крайната левица в съпротивата им срещу конституцията. Най-голямата лява партия във Франция отново е готова да жертва стратегическите цели на националното развитие заради собственото си оцеляване и доближаване до властта. Псевдолевичарският дух, върху който френските социалисти изграждат собственото си благополучие, може да заблуди мнозина, но няма да успее да се справи с рефлексите на политическото оцеляване и популизма, които бележат поведението на левицата в Европа.

Но ако дори за момент си представим, че това е само френски проблем, че случващото се в една от най-големите страни на Европейския съюз няма да определи политическия климат и перспективите на обединена Европа, примерът на Холандия и случващото се в Германия би трябвало да ни подействат вразумяващо. Да, вярно е, че дори и френският референдум да завърши с отхвърляне на проекта за конституция, присъединяването на България и Румъния не е подложено на съмнение или сериозен риск.

Причината за това е, че българското членство бе гарантирано още на срещата в Ница през 2000, когато присъединяването на страната ни не бе обвързано пряко с приемането на конституцията, а единствено и само със степента, в която страната ни отговори на изискванията на Европейската комисия. Но няма нищо по-опасно от опита френската или холандската съпротива срещу конституцията да бъдат представени като реакции на "стара" Европа.

Българското обществено мнение вече е насъсквано срещу страните от "стара" Европа,

които щели били да попречат на нашето собствено присъединяване към Европейския съюз. А зад тази кампания стоят собствените ни комплекси за малоценност и неприязънта към европейската десница. Десните партии във Франция, Холандия или Германия преди всичко защитават интересите на своите граждани. А именно тези интереси са различни в хода на разширяването на Европейския съюз на изток. Затова френската десница мобилизира огромни усилия, за да консолидира подкрепа за проекта за конституция, а ХДС в Германия настоява за преразглеждане на критериите, по които са водени преговорите за присъединяването на нови страни членки.

Всяка дясна партия би направила това, ако резултатите за собствената й страна са по-скоро негативни. Това би трябвало да прави и българската десница, вместо да се занимава с безплодни спорове около ролята на несъществуващия политически център.

Манипулацията, която се натрапва на българското обществено мнение, има ясна цел - тя трябва да създаде усещането, че десните партии в Европа са зле настроени към България. Изводът би трябвало да е ясен - десните са против нас, затова гласувайте наляво или най-малкото - към "либералния център".

Европейската десница е разтревожена не от България или Румъния. Десните в Европа си дават сметка за резултатите от изминалата една година след присъединяването на първите десет страни. Това е едва началото на сериозното преосмисляне на архитектурата и потенциала на един нов Европейски съюз, а обединена Европа винаги е била десен политически проект.

България днес не е готова да се конкурира равностойно с другите си партньори в обединена Европа. Българското общество продължава да бъде държано в плен на

илюзията за Европа като "клуб на богатите",

към който ще бъдем присъединени, ако сме послушни или поне ако демонстрираме сговорчивост. Страната ни тепърва навлиза в многомерното пространство на конфликтно противопоставяне и конкуренция, което продължава да променя своята геометрия. Но най-лошото в българската реалност е липсата на елементарна политическа "почтеност във всичко".

Колкото повече евроилюзии се създават, колкото повече информираността бива подценявана за сметка на доверието, толкова по-сериозен става потенциалът за съпротива срещу европейския проект на България. Присъединяването на страната ни към Европейския съюз означава дълбока и качествена промяна в българското общество. Тази промяна няма пряка връзка със спазването на сроковете или с дипломатическата активност на българската външна политика. Това е български процес, който трябва да бъде извършен тук. Всяко друго внушение работи срещу българските национални интереси.

Резултатите от референдума във Франция ще бъдат определени като исторически. Независимо от това какви ще бъдат те, проблемът вече е поставен. Както и след референдума в Испания, след който никой не е готов да определи формалната победа на "да" като успех за обединена Европа. България трябва да се превърне в част от този европейски проект, защото това е пътят, по който единствено могат да бъдат постигнати българските национални интереси. Защото алтернативата е пред нас - френското обществено мнение днес заплаща цената на илюзиите за мястото и значението на Франция в променящия се свят.