Привикнахме с мисълта, че изборите в България преминават “без съществени нарушения в изборния ден”. Възприемаме това твърдение като белег на цивилизованост и предпочитаме да не си задаваме наивни въпроси за честността и особено за “почтеността във всичко”. Събитията от изборния ден губят значението си, след като стане ясно кой е победителят.

В основата на всичко това стои разбирането за властта като всеобщо оправдание за начините, по които някой е достигнал до нея. Българската политическа култура допуска правото на онзи, който управлява, да използва всички средства, за да осигури оставането си във властта.

Санкцията на общественото мнение се появява по-късно - едва след като управляващият е изгубил. Най-тежко се наказва самата загуба, това, че управляващите са “изпуснали властта”. Допустимо е властта да бъде употребявана безогледно, но не и да бъде изгубена. Отмъщението към онзи, който е изгубил властта си, е безпощадно, равно по ярост само на страхопочитанието, демонстрирано към него, когато е бил на власт. Рефлексите на поданика спрямо всеки пореден господар като че ли правят излишни всички опити за рационално отношение към изборния процес, а още повече - гражданските претенции за свободни и честни избори.

Сегашното мнозинство в Народното събрание бе формирано в парадоксалната ситуация на изборите през 2001. Те бяха спечелени от предизборна коалиция между две почти неизвестни политически партии, носеща името Национално движение "Симеон Втори”. Народните представители на тази предизборна коалиция не бяха членове на нито една от двете партии, а бяха посочени персонално, по списък, така както се формираше комунистическата партийна номенклатура.

Тази нова партийна номенклатура можа да овладее властта благодарение на сложната амалгама от очаквания, спомени, комплекси за малоценност и желание за реванш. Но с малки изключения всичко това не предизвика никакви съмнения относно демократичността на новото управление. Мнозинството от българските граждани прие на доверие декларацията за моралната ангажираност на С. Сакскобургготски към хората, които въведе в управлението на страната.

Мнозина възприеха напълно конкретно декларацията на С. Сакскобургготски за необходимостта от промяна на политическата система. Както обикновено, всеки се опита да разчете в подтекста на подобно твърдение онова, което предпочиташе да чуе или беше готов да приеме. Но част от най-сериозните претенции на управляващите бяха съсредоточени именно към промяната на избирателната система и начина на съществуване на политическите партии. Във фокуса на политическия популизъм попадна темата за техния брой. Не възникна въпрос за тяхното качество или за степента, в която отразяват интересите на избирателите си. Неприязънта към политиците се оказа подходящата среда, в която управляващите успяха да изградят представата за собствения си “прагматизъм” като абсурдна алтернатива на “старите партии”.

Именно затова, когато през 2002 бяха внесени проектите за промяна в Закона за политическите партии и се заговори за създаване на нов избирателен кодекс, всички бяха склонни да приемат това като реално продължение на предварително декларираните намерения на НДСВ. Нищо подобно не се случи. Преди всичко защото новите управляващи нямаха никакво намерение да рационализират политическата система на страната, а само да намерят своето място в нея. След повече от две години неспирни декларации в подкрепа на демокрацията, правото на свободен избор и прозрачността в дейността на партиите мнозинството прие правилата, които му се струваха най-удобни за предстоящите избори. Очевидно това са били единствено възможните промени при конфигурацията на сегашното мнозинство и съществуващите корпоративни интереси. Промените в Закона за политическите партии бяха приети толкова късно, че нямаше как да бъдат приложени преди предстоящите избори. Промените в Закона за избор на народни представители пък бяха направени “в движение”, в последния възможен момент. Те не промениха с нищо начините за финансиране на предизборните кампании, а това като че ли устройва всички.

Всички управляващи партии са променяли “правилата на играта” в навечерието на поредните избори. Но този път амбицията на управляващите да запазят властта е на път да прекрачи познатите граници. С номинациите си за водачи на кандидатските листи на НДСВ С. Сакскобургготски обяви началото на предизборната си кампания. Сред кандидатите му се появиха дванадесет министри, един областен управител, един кмет и главният секретар на МВР. Освен границите на доверените му хора този списък очерта конкретното намерение на министър-председателя да се възползва от всички възможни средства, за да запази влиянието си върху политическия живот. Но от разстояние, без да допусне който и да било да го избира, защото продължава да живее със съзнанието, че е роден с властта.

Номинацията на толкова министри и представители на държавната администрация позволява злоупотреба с публични средства за партийни цели. Нещо повече - никой дори няма намерение да крие това. Общественото мнение не реагира на тази злоупотреба, защото продължава да възприема харченето на държавни пари като нещо, което няма пряко отношение към демокрацията и правото на свободен избор. Нещо повече - колкото по-демонстративно биват използвани публични средства за предизборната кампания на управляващите, толкова повече хора започват да си мислят, че биха могли да спечелят от голямото предизборно наддаване. В сивата зона на подготовката за официалната предизборна кампания изглежда, че няма дори кой да регистрира подобна злоупотреба. Сметната палата има ново ръководство, избрано почти година след изтичането на мандата на предишното. Българското сдружение за честни избори и граждански права бе компрометирано, за да попаднат в Народното събрание няколко негови представители. Неговите доброволци бяха употребени за изграждането на партийните структури на “Новото време”, а останалите просто се оттеглиха. Извън законовия срок за предизборна кампания новоназначеният състав на ЦИК също не може да направи нищо. Няма реална възможност за контрол нито от страна на Върховния административен съд, нито от която и да било институция на съдебната власт най-малкото защото няма кой да сезира съда за подобен род нарушения. Най-малкото защото на нито една държавна агенция не би хрумнало да се поинтересува от начина, по който управляващите употребяват служебното си положение за политически цели.

Другото име на всичко това е политическа корупция в изборния процес. Това не е първият подобен пример, но много по-лошото е, че тя не предизвиква дори бегъл опит за съпротива. Компрометирането на условията за демократични и честни избори не се възприема като риск за свободната воля на избирателите. Може би защото всички са убедени, че все пак някак ще се справят, независимо от това колко зле се управляват публичните дела. Може би защото се надяват да спечелят или поне да не загубят от това, че мълчаливо приемат случващото се. Може би защото не знаят как да ограничат стремежа на управляващите да задържат властта на всяка цена. Но като че ли просто защото това е политическата култура, която трайно се установи в българското общество. В нея писаният закон няма пряко отношение към действителността, а представите за почтеност са толкова разтегливи, че често съвпадат с почтителността, която всъщност като че ли очакваше от всички днешният български министър-председател.

Предстоят поредните парламентарни избори, но техният залог е много по-висок. Българската политическа система не е в състояние да ограничи до минимум корупцията и да гарантира провеждането на честни, свободни и демократични избори независимо от това, че най-вероятно процедурните правила ще бъдат спазени. Но качеството на демокрацията не се измерва само със спазването на каквито и да било процедурни правила. Много по-важно е каква е политическата отговорност на онзи, който изработва правилата, а именно този въпрос се решава на избори. На същите тези избори, за които отново ще бъде прието, че са преминали “без съществени нарушения”.