Войната срещу тероризма ни изправи пред неочакваното противопоставяне между свободата и сигурността. Страните, в които свободата на отделния човек е гарантирана в най-голяма степен, се превърнаха в лесни мишени за новите разновидности на глобалния тероризъм. Защото този тероризъм изгражда и постига своите цели чрез средствата на съвременния глобализиращ се свят.

Бизнесът, в който все повече се превръща тероризмът, се оказа много по-ефективен и труден за неутрализиране в средата на демократичните принципи и свободната конкуренция. Това поражда и укрепва фалшивата представа за сигурност, която произвежда всяко тоталитарно или посттоталитарно общество. В него ограниченията пред свободата на личността се възприемат като естествена част от оправданите и необходими гаранции за сигурността на държавата. Несвободата на отделния човек намира своето оправдание в някаква висша държавна истина, която е достъпна само за онези, които са на власт. А общественото мнение запазва ролята си на страничен и незаинтересуван наблюдател и пасивен критик на подобно властване.

Ако свободните и демократични страни са най-чести цели на тероризма, то рисковете пред страна като нашата са от съвсем друго естество. Нашите страни са застрашени не от това да бъдат нови мишени на тероризма, а много повече от това да се превърнат в преходни пространства, в “ресурсен център”, в своеобразен “тил” за развитието на съвременните терористични стратегии. Неприемливо високото равнище на корумпираност, ниската степен на развитие на крайграничните и периферните територии, както и

дълбоката криза на доверие в публичните институции

(включително и към онези, които са пряко ангажирани с поддържането на реда и сигурността) са само някои от елементите на рисковете, пред които е изправена България днес. Освен всичко друго страната ни се намира на пътя на част от най-мащабните потоци от нелегален трафик, които гарантират финансовата мощ на съвременния тероризъм. Поне засега трябва да признаем, че България не е готова да неутрализира в достатъчна степен тези рискове и заплахи. Причините за това нямат само геостратегически измерения. Прикритите от парламентарното мнозинство скандали с договорите за преоборудване на армията, демонстративният отказ от прозрачност и отговорност в действията на политическото ръководство на армията и службите за сигурност, както и общественият отзвук на поредната жертва от българския контингент в Ирак през изминалите няколко дни - всички тези събития отново ни изправиха пред необходимостта от оценка на степента, в която българската държава е способна да гарантира сигурността на гражданите.

Това е един от най-сериозните проблеми на незавършилия български преход. Днес българският сектор за сигурност не само не е структуриран адекватно на съвременните предизвикателства, но липсва дори елементарна политическа воля, за да бъде признат този факт. През последните четири години различията в позициите на политическото и професионалното ръководство на Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи се задълбочиха, вместо да бъдат преодолени. Липсата на интегрирано командване на въоръжените сили - едно от неизпълнените и до днес изисквания на НАТО към България, е само част от конкретните примери в това отношение.

Независимо от множеството политически декларации управляващото мнозинство по недопустим начин пренебрегна необходимостта от изграждане на ясна законова рамка за координацията, дейността и контрола върху специалните служби. Политическото ръководство на т.нар. силови министерства, както и правителството като цяло носят пълната отговорност за това. Напълно разбираемо е желанието на професионалните ръководства - на Генералния щаб и на службите, които все още се намират под контрола на различни институции, да се стремят към реализирането на своя политика, но смисълът на политическото ръководство на сектора за сигурност е в гарантирането на гражданския контрол върху подобен стремеж. Нарушаването на този баланс или, още повече - създаването на пространство за реализиране на паралелни политики в сектора за сигурност,

изправя страната ни пред неприемливо висок риск

В този смисъл най-съществените реформи, които могат реално да гарантират свободата и сигурността на българските граждани у нас, все още предстоят.

Наред със съдебната и административната реформа секторът за сигурност представляваше ядрото на тоталитарната държава. Козметичните реформи и фактическото запазване на неговата фрагментираност все повече се превръщат в риск пред демокрацията и устойчивите гаранции за сигурността на българските граждани.

Ако към това добавим и липсата на ефективна децентрализация и изграждане на действително местно самоуправление, можем да приемем, че в стратегически важните сфери на държавното управление преходът бе подменен и преориентиран, за да бъдат гарантирани политическите мутации на комунистическата олигархия и свързаните с нея нелегитимни корпоративни интереси. Именно тази политическа програма бе гарантирана чрез управлението на НДСВ, ДПС и неговата креатура НВ през изминалите четири години.

Привидното противоречие между свобода и сигурност може да бъде преодоляно само ако бъдат гарантирани принципите на отговорност и прозрачност в държавното управление. И днес в българското обществено мнение доминира нагласата, че са допустими ограничения върху свободата на личността, след като те са аргументирани чрез съображенията на националната сигурност.

Демонстративният отказ от спазване на принципите на прозрачното и отговорно управление от страна на управляващото мнозинство произвежда несигурност и съзнание за застрашеност. Всеки пореден опит да бъде заобиколена и обезсмислена институцията на парламентарния контрол, както това стана по повод на искането за създаване на парламентарна комисия, която да провери сделките за преоборудване на армията, ограничава правото на информация за българските граждани и компрометира системата за сигурност на страната. А в още по-голяма степен това се отнася до всекидневния информационен поток, в който подобна информация просто липсва.

Съвременните рискове надхвърлят границите на досегашната представа за капацитета и обхвата на компетенциите на специализираните органи за сигурност и защита. Все по-често ключово значение за сигурността в съвременния свят ще има гражданската подкрепа и участие в политиката на сигурност, а това предполага не само прозрачност и отчетност от страна на управляващите, но и последователна политика за изграждане на информирано обществено мнение.

Ограничаването на достъпа до публична информация, демонстративното незачитане на обществените очаквания за прозрачност и отчетност задълбочават съзнанието за зависимост, а оттам и за несигурност. Отказът от носене на политическа отговорност за състоянието на страната или за провалите в политиката увеличава шансовете за

завръщането на представата за “държавната сигурност”

като всеобщо оправдание за всяко нарушаване на свободата и правата на българските граждани. А това е най-сигурният път за укрепването на олигархичния модел на управление, който рано или късно се превръща в част от преходните пространства и ресурсите на организираната престъпност. Време е да разберем, че свободата на личността и отговорността на управлението са единствените гаранции за сигурност в съвременния свят. Всеки компромис със свободата или с отговорността независимо от това колко благовидни са предлозите за него увеличава несигурността и задълбочава зависимостта.

Противниците на свободата не са толкова многобройни, колкото изглеждат на пръв поглед. Фронтовата линия на съвременния глобален конфликт не следва очертанията на религиозните различия, не се съизмерва с границите между бедните и богатите страни, нито повтаря традиционните геостратегически измерения на студената война.

Границите на войната срещу тероризма са границите на свободата. Отказът от свободата в полза на привидната сигурност на тоталитарните режими увеличава силата на нашия общ враг. Както и всевъзможните вариации на антиамериканизма или на посттоталитарния национализъм, опитващи се да подменят представата за заплахата на глобалния тероризъм с илюзорната картина на съпротива срещу глобализма и американския хегемонизъм.

Съпротивата срещу волята за установяване на свободата и демокрацията не е породена от неприемането на демократичните ценности, а от отвращението към двуличието. Огромната част от съпротивата и протестите срещу съвременната външна политика на САЩ е аргументирана чрез примерите на двоен стандарт, на подмяна на принципи чрез конюнктурни икономически интереси. И все пак тази политика дава своите резултати в Близкия и Средния изток и това не може да бъде отречено дори от най-яростните противници на САЩ. Но такъв дебат в българското общество няма. Онова, което го подменя систематично, е фалшивият опит за присламчване към доминиращия в европейските страни антиамерикански политически дискурс, както и всички вариации на призиви за мир на всяка цена, дори и с онези, които воюват срещу правото ни на свобода и независимост.

Търси ли свое място и формира ли своя позиция в този дебат българското общество? Къде на картата на глобалния конфликт се намира страната ни? И възможно ли е декларациите за лоялност, с които заливаме своите партньори, да отговарят на действителността, след като страната ни не е в състояние да превъзмогне ролята си на обикновен консуматор на сигурност? Всеки конкретен повод се превръща в тема на деня или седмицата, но кой днес си спомня за жертвите, които страната ни даде във войната срещу тероризма? Съществува ли реална обществена потребност и гражданска воля за прозрачност и отчетност в действията на управляващите, или ще продължаваме да се залъгваме с декларации за позитивно мислене? Ако сме готови винаги да отстъпим от границите на собствената си свобода в името на някаква непозната и достъпна само за властимащите истина за сигурността,

къде са гаранциите за собствената ни сигурност

Ако винаги управляващите са готови да ограничат правата ни, позовавайки се на сигурността и на своята представа за нейната секретност, какви са гаранциите за нашата свобода.

Наш дълг е да отстояваме ценностите на свободата не само в личния си живот, а и навсякъде, където тяхното съхраняване зависи и от нас.

Но собствената ни свобода и гражданските ни права губят силата си, ако по някакви причини сме готови да се откажем от правото си на контрол върху поведението на онези, които взимат решения от наше име. Още повече, ако сме готови да се откажем от гражданското си достойнство в абсурдния избор между свобода и сигурност.