Движението за права и свободи не е само част от историята на прехода в България. Специфичната политическа култура на този период не би могла да бъде разбрана, оценена и променена без анализ на феномена ДПС. Петнадесет години след официалното си създаване тази “партия на прехода” е изправена пред драматичната необходимост от промяна и нова легитимност. Но в отговор на очакванията за ясна политическа позиция лидерът на ДПС предпочете да впечатли гостите си с политическа лекция, посветена на правата на човека и на сигурността в съвременния свят. Натруфеният стил на лекцията, разбира се, е предназначен за онези, които не могат достатъчно добре да се ориентират в посланията й. За тях остава само да се възхищават на теоретичната подготовка и познанията на своя лидер. Но опитът за създаване на нова философия на историята на ДПС ясно очертава границата, отвъд която политическият цинизъм се превръща в единственото средство за оцеляване във властта.

Движението в защита на правата на турците и мюсюлманите в България се превърна в политическа организация в началото на 1990. Демократичната общност в България подкрепи правото на политическо представителство на българските турци, а в началото на прехода това изглеждаше възможно единствено чрез създаването на самостоятелен политически субект, който да представлява и отстоява техните права. Именно затова изглеждаше, че естественото място на една подобна политическа организация е сред партиите, които се опитваха да изградят нова демократична основа за развитието на България. Общността на българските турци прие за свой изразител ДПС и поне за известен период от време изглеждаше, че това е най-добрият възможен изход от етническият конфликт, който предопредели характера на политическото противопоставяне в началото на прехода.

Първото съмнение относно истинската същност на ДПС бе свързано с приемането на конституцията през 1991. То се засили след първата директна разправа с вътрешнопартийната опозиция в движението. След нея стана ясно че ръководството на ДПС няма да позволи нито вътрешна критика, нито естествена промяна и развитие на собствената си организация. Тогава приключи и политическата мимикрия на ДПС като представител на всички етнически и религиозни общности в страната. Действителният разрив настъпи една година по-късно, когато с подкрепата на ДПС бе свалено от власт първото демократично избрано правителство на България. Правителството, оглавено от проф. Л. Беров, бе съставено с мандата и прякото участие на ДПС. В периода 1992-1994 “депесарският шут” на предишния коалиционен партньор на СДС стартира обратното броене в демократичното развитие на България. Изгубеното време до началото на 1997 предопредели днешната позиция на страната. България можеше вече да бъде действителен член на европейската демократична общност, ако ДПС не си бе присвоило ролята на арбитър и “балансьор”, който да определя развитието на демократичния процес в полза на собственото си оцеляване.

Политическото поведение и стилът на ДПС не биха могли да бъдат разбрани извън характера и практиката на тоталитарния режим. Възникнало като реакция на асимилационната политика на комунистическия режим след 1956, движението на свой ред се превърна в подобие на онова, срещу което поне на думи се съпротивляваше. Политическият ресурс, чрез който ДПС определяше собствената си позиция на “балансьор”, винаги се е основавал на страха и неприязънта на мнозинството към малцинствата в България. Именно затова през годините на прехода ДПС посвети усилията си на съхранението на дистанцията между мнозинство и малцинство. Представата за “български етнически модел” винаги се е основавала на контрола върху процеса на социална интеграция на етническата общност. Превръщането на ДПС в единствено средство и гарант за социална реализация подмени самия смисъл на политическото представителство. Някогашната етническа партийна номенклатура, която комунистическият режим създаде като пропагандна маска, днес продължава да определя степента, в която етническите общности могат да отстояват правата си и да следват собствените си отговорности. Петнадесет години след началото на политическите трансформации в България социалният статус на преобладаващата част от българските турци и на ромите продължава да бъде значително по-нисък. ДПС винаги се е нуждаело от съхранението на това неравенство и свързаните с него негативни етнически стереотипи като основание за съществуването си.

“Челният опит” на ДПС бе мултиплициран в новите “ромски” партии, които на свой ред се опитват да заемат ролята на “балансьор” по отношение на пълноценната социална интеграция на ромската група. ДПС винаги се е възползвало от подкрепата на ромите, но никога не е допускало техни представители до позиции, които биха могли да ги направят независими от волята на ръководството. Съществена част от ресурсите на тази политическа мимикрия бяха отнети от управлението на ОДС от 1997 до 2001. След възстановяването на отношенията между България и Турция, след ратификацията на Конвенцията за защита на националните малцинства и законодателните гаранции за правото на свободна изява на културното многообразие ДПС бе лишено от пропагандните средства за своето съществуване, както и от доверието на част от българските турци, живеещи в Турция. В този смисъл ДПС винаги е възприемало като основна заплаха за собственото си съществуване политиката, която реализира управлението на ОДС. След всичко това единственото средство за оцеляване на ДПС бе прякото участие във властта и блокирането на възможността за втори мандат на СДС.

ДПС пълноценно се възползва от възможностите си на малък, но ключов коалиционен партньор в “жълтото” управление. Още след първия вот на недоверие към правителството на С. Сакскобургготски през 2002 стана ясно, че НДСВ не би могло да удържи властта без подкрепата на движението. През следващите месеци и години ДПС многократно се възползва от “безсилието на силата”, за да гарантира собствените си интереси. Новата политическа трансформация на ДПС започна преди изборите за местни органи на властта през 2003. Ръководството на движението разбра добре, че времето за подобен тип политическа кариера изтича. “Отварянето” на ДПС към всички, които биха пожелали да се възползват от актуалната му властова позиция, гарантира успеха на движението на местните избори. ДПС се оказа единствената политическа партия, която чувствително разшири присъствието си в местната власт, залагайки на контрола си върху управлението на мнозинството. Ръководството на ДПС се нуждае от нова легитимност, чрез която да съхрани влиянието си и да разшири възможностите си за контрол върху властта. Ролята на “балансьор” вече отдавна не удовлетворява нарасналите потребности на клиентите му.

Подмененото разбиране за либерална политика се оказа най-удобната форма на мимикрия както за НДСВ, така и за ДПС. Но в навечерието на парламентарните избори движението отново ще предпочете да изчака и да се присъедини само към максимално широка коалиция, която да гарантира запазването на придобитото по време на “жълтото” управление. ДПС не може да разчита само на коалиция с НДСВ най-малкото защото прекаленото сходство в мотивите и интересите на двете партии ще изложи на риск дългосрочните им планове. Освен всичко друго самостоятелното участие на двете управляващи партии на изборите ще мобилизира протестния вот, който така сериозно ангажира вниманието на “жълтата” пропаганда и агитация. Паническото търсене на привидно легитимно укритие се превърна в основен фактор за политическото напрежение през последните месеци. НДСВ и ДПС са жизнено заинтересувани от изграждането на прекалено широка дясноцентристка коалиция, която би могла да ги разпознае като необходим партньор. В същото време ДПС никога не е подлагало на съмнение готовността си да заложи на поредно споразумение с БСП. По ирония на съдбата в България това се определя като центристко политическо поведение.

Политическата “иновация”, която лидерът на ДПС определя в лекцията си като част от стратегията за европейска интеграция, е преход от “разделяй и владей” към “обединявай и управлявай”. Общото между тези две формули, разбира се, е запазването на контрола върху властта, независимо дали разделяш и противопоставяш предишните си партньори, или предпочиташ да им налагаш нови формули на обединение. А запазването на контрола върху властта предполага съхранение на напрежението и взаимното подозрение сред представителите на мнозинството и малцинството. Ако пътят на България в обединена Европа трябва да бъде разглеждан като аналог на интеграцията на ДПС в българското политическо пространство, както предлага Доган, ни предстои нов период на безвремие, в което самозвани политически елити ще паразитират върху правото ни на самоопределение и пълноценна социална изява, но вече в мащаба на европейското политическо пространство. Сегашното управление като че ли прави подобна перспектива тревожно реалистична.

Основният залог както за оцеляването на ДПС, така и на всяка друга стратегия, основана на подобна политическа “иновация”, е подмяната на разбирането за свобода. Замяната на гаранциите за индивидуална свобода като политически дълг на всяка либерална политическа практика с някакви “колективни свободи” води до изграждането на фалшиво представителство. Само по този начин е възможно оцеляването на един политически елит, който да говори от “името на всички” и систематично да се противопоставя на всеки опит за отмяна на диктата на групата върху свободата на личността. Всяка подмяна на индивидуални с колективни права застрашава условията на свободата на личността и гарантира ресурсите за политически шантаж.

Понятията за живот, смърт, любов и свобода не предполагат множествено число в българския език. Те са цялостни и монолитни. Множествеността и раздробяването им винаги означават отдалечаване от тяхната същност. Именно затова либералната демокрация няма нищо общо с разбирането за отделни “свободи”, а още по-малко - за колективни “свободи”. Истинският смисъл на либерализма е в индивидуалната свобода, в правото на свободен избор на отделната личност. Представата за колективни “свободи” предполага наличието на властови център, който определя границите между свободата и зависимостта. Претенциите на НДСВ и ДПС да бъдат възприемани като либерални политически партии са само част от абсурдното отклонение, което превърна българския политически живот в заложник на миналото.