Партийните програми биват възприемани както от политиците, така и от избирателите, като големи списъци от обещания, които никой няма намерение да изпълни. За съжаление последните три години още повече затвърдиха обществения негативизъм към този задължителен процес на политическо изграждане. Причините за това могат да бъдат търсени в няколко посоки. На повърхността изглежда, че една година преди редовните парламентарни избори и три години след началото на сегашното управление преобладаващата част от политическите сили предпочитат да започнат предизборната си подготовка, отколкото директно да атакуват правителството и отсъстващото управляващо мнозинство.

Жанровото многообразие в създаващите се нови политически документи е впечатляващо. Но извън декларациите за решителност тази активност продължава да бъде хаотична. Политиците предпочитат да говорят за програми за управление, смесвайки ги със стратегически програмни насоки и предизборните си програми. Подобно смесване обезсмисля самото усилие, тъй като не позволява нито да бъдат дефинирани стратегически намерения, нито да се разбере връзката им с плановете за коалиционни споразумения. Всичко това позволява на управляващите да пропагандират намеренията си чрез противопоставяне на критиката и по този начин да отклонят отговорността за качеството на собственото си присъствие във властта.

НДСВ продължава да функционира като "фабрика за Абсолют", разчитайки на парализата на масовото съзнание, предизвикана от повтаряната до втръсване фраза за липсата на алтернатива. НДСВ не е програмна партия, а обединение на клубове по интереси, което ще търси възможности за оцеляването си в зависимост от конкретната политическа ситуация. Бариерите пред потенциала за гражданска критика на сегашното управление продължават да се основават на политическото табу върху образа на министър-председателя. В тези условия критиката се насочва към отделни фигури и изпълнители, без да си позволява да подложи на съмнение мита за прагматичния и позитивно мислещ премиер. При липсата на стратегическа ориентация и ясна политическа идентичност НДСВ се опитва да сглоби програма, която по възможност да разсрочи поетите в началото на този мандат обещания. Управляващите не могат да си позволят да изключат нито една от възможните коалиционни схеми, които биха им осигурили участие в следващото управление. Липсата на ясен политически профил на сегашното управление позволява то да бъде произволно определяно като дясно или най-малкото - като различно от социалистическото. Този механизъм проработи по отношение на управлението на ДПС с министър-председател Любен Беров. Това и днес е основният двигател, който засилва представата за възможното и дори неизбежно следващо управление на БСП.

По-голямата част от останалите политически партии се опитват да кроят новите си партийни програми според надеждите за печелившо коалиционно обединение. Програмните усилия в този случай са насочени към изграждането на специфично алиби, което поне отчасти да прикрие откровената политическа аритметика, определила коалиционните им намерения. Напълно очевидно е, че реанимирането на проекта "Нова левица" има точно такава цел. Обединеният блок на труда, който денонсира участието си в проекта и изгради коалиция с БЗНС на Яне Янев и НДПС на Гюнер Тахир, повиши стойността си като потенциален "блуден син" на "Новата левица". Завръщането му в рамките на Солунската четворка заедно с новите му партньори ще позволи на БСП да декларира разширяване на социалната си база, а на по-малките коалиционни партньори - шанс за формално парламентарно представителство.

БСП винаги е разчитала на двусмислеността. Официално проектът "Нова левица" предполагаше разширяване на влиянието на социалдемократическите идеи. Но избирателите на БСП знаят добре, че каквото и да говорят техните лидери, те винаги ще останат свързани с носталгията по централизираната и безотговорна държава, която би позволила оцеляването им. Освен напрежение в лидерските позиции на сегашното ръководство подобна двусмисленост никога не е предизвиквала разочарование или оттегляне на електорална подкрепа. Съвсем друг въпрос е, че реанимирането на сценария "Нова левица" наистина открива пространство за конструирането на автентична комунистическа левица, която би могла да намери свое място в следващия парламент.

СДС не е преодолял недоверието към усилието си за изграждане и следване на линия на поведение, съответстваща на основните му политически документи. Разгорещените дискусии върху отделни елементи от стратегическата му програма само подчертават липсата на цялостна представа за мястото и отговорността на партията в следващите години. СДС продължава да разчита много повече на възстановяване на доверието на предишните си избиратели, отколкото на стратегически решения, насочени към привличането на нови групи от интереси.

Системни усилия за изработването на цялостен пакет от политически документи, включващи както стратегически насоки, така и управленска и предизборна програма, като че ли засега са налице само при ДСБ. Предимството на ДСБ не се изчерпва само с това, че е нов политически субект. Ритъмът на публичен дебат, който започва да налага ДСБ, очертава ясно капацитета на политическите субекти в дясното пространство не толкова за обединение, колкото за позициониране и автентично определяне на стратегическите приоритети в дейността им.

Фрагментирането на дясното политическо пространство най-вероятно ще определи възможността за постигане на определен тип съгласие чрез каскада от коалиции или като коалиция от коалиции. Поканата към всички десни партии за постигане на съгласие по приоритети на едно бъдещо дясно управление, отправена от СДС, е ясен сигнал в това отношение. Тя носи в себе си стремеж за преодоляване на кризата в лидерството и за конструиране на нов тип обединение с доминиране на центристките идеи.

Предварителните разговори за възможно коалиране на БЗНС-"Народен съюз" със ССД и ВМРО генерират напрежение в един от най-устойчивите съюзи на дясното пространство през последните години - БЗНС-НС - Демократическа партия. Логиката и програмният политически смисъл на подобна потенциална коалиция остават неясни, както и при коалирането на БЗНС-НС и ДП с движението "Гергьовден" преди местните избори през 2003 г. Ролята на коалиционен посредник в дясното пространство, към която очевидно се стреми и БЗНС-НС, трудно се вмества в традициите на демократичното земеделско движение, а това е символният капитал, чрез който БЗНС-НС има шанс да се превърне в един от устойчивите елементи на новия десен център.

Най-същественият пласт от причини, определящи активизирането на усилията за програмно партийно изграждане, е определен от споделеното разбиране за необходимостта от формулирането на нови политически цели. Преходът завърши и това определя необходимостта от формулирането на нов дневен ред на българското общество. В края на този период можем да твърдим, че само две политически формации - СДС и БСП, успяха да реализират стратегическите си цели. Но именно този факт е част от най-сериозния проблем пред сегашното състояние на страната ни. Стратегическите цели на СДС от началото на 90-те години се превърнаха в отправна точка за формулирането на национални приоритети и бяха постигнати. Поне формално. Онова, което предстои, е свързано както с гарантиране на качеството на извършените и продължаващи реформи, така и с изграждането на по-цялостна представа за това как бихме искали да изглежда страната ни в следващите десет - петнадесет години.

Стратегическата цел на БКП/БСП в началото на 90-те години бе да запази потенциала и влиянието си върху важни властови позиции, които да осигурят възможност за "демократичното прераждане" на част от нейния бивш елит. Проектът на перестройката успя да се реализира, независимо от привидното противоречие между неговите сценарии и политическите цели на СДС. Именно затова формално България вече е член на НАТО и приключи преговорите с Европейския съюз, но все още се намира твърде далеч от онова състояние на устойчиво демократично развитие, което би ни позволило да приемем, че постигнатото ни дава достатъчни гаранции за бъдещето.

Огромният проблем в българската политическа система обаче продължава да бъде свързан с дефицита на политическа легитимност. Произвежданите в момента партийни програми продължават да бъдат най-често резултат и отражение на актуалния експертен капацитет на днешните политически формации. Диалогът между избирателите и политиците не е възстановен. Българската политическа система продължава да изглежда като сграда без стълбища и асансьори, в която придвижването се извършва единствено чрез неясните механизми на партийната протекция и лоялност. Българският политически елит все още не е в състояние да се освободи от дървения език на партийните лозунги и да мобилизира гражданска активност чрез аргументация на връзката между прокламираните политически ценности и собственото си поведение. Именно затова пропагандното клише за "едните и другите" продължава да определя политическата апатия в масовото съзнание.