От самото си създаване до днес Движението за права и свободи винаги се е възползвало умело от страха на мнозинството от малцинството. По парадоксален начин комунистическата пропаганда за рисковете пред териториалната цялост и националния суверенитет на страната ни, свързани с наличието на компактна група от български турци, осигури подходящо и трайно алиби на днешната етническа номенклатура. На свой ред елитът на ДПС, който присъстваше неизменно в структурите на властта през изминалите петнадесет години, бе жизнено заинтересуван от съхранението на негативните етнически стереотипи. Към тях през годините бе добавено и разбирането за “твърдия електорат на ДПС”, който е готов по всяко време да гласува за всеки кандидат, предложен от партията. Лавирайки успешно между образите на страха и силата, движението успя да си осигури ролята на “незаменим партньор” във всеки властови проект. Върху тази проста, но надеждна политическа конструкция до днес се изграждаше представата за силата и значението на ДПС в българския политически живот. Към тях ДПС прибави и гордо декларираната си роля на “конструктор” на българския етнически модел и гарант за етническия мир в страната.

Отсъствието на реална етническа толерантност в българското общество и подмяната й с търпимостта на поданика позволи за дълъг период от време ДПС да възприема себе си като “балансьор” в едно пространство, което традиционно биваше определяно като двуполюсно. Движението отстояваше собствените си интереси и постигаше целите си чрез реалната власт, която му осигуряваше страхът и некомпетентността на политическия елит. Първата криза в този модел бе свързана с усилието на правителството на ОДС да реализира своя етническа политика. След приемането на Конвенцията за правата на националните малцинства, Програмата за равноправна интеграция на ромите в българското общество и политическата инициатива за реално партньорство с Турция през периода 1998 - 1999 година ДПС за първи път се оказа в изолация. Макар и за кратък период от време, стана ясно, че държавата може да поеме своите отговорности и без задължителното участие на ДПС. Създаването на НДПС показа на свой ред, че е възможна партийна алтернатива, която би могла да разчита на определена подкрепа.

Политическият монопол на една партия върху гласовете на българските турци блокира възможностите за реално политическо представителство и участие. Истинският смисъл и съдържание на процеса, който сме свикнали да определяме като български етнически модел, бе подменен чрез гарантираното от ДПС партийно политическо представителство. Практически през изминалите години това остана единствената форма на активно участие на общността на българските турци в обществения живот. Партийният монопол на ДПС и интересите на неговия елит зависеха изцяло от съхранението на съществуващото социално неравенство, а чрез него и на страха на мнозинството от малцинството.

Цялата тази удобна и ефективна за политическия елит на ДПС конструкция претърпя радикална промяна след парламентарните избори през 2001 година. Интересите на политическия елит на ДПС преминаваха през провала на политиката на ОДС, която отново можеше да постави движението в изолация и дори да обезсмисли неговото съществуване чрез реализирането на ефективна и отговорна държавна политика. Претенцията на ОДС за управление, което във все по-малка степен ще се подчинява на рефлексите на задължителното участие на ДПС, представляваше пряка заплаха за интересите на “балансьора”. Именно затова въпреки традиционното си нежелание да поеме пряко отговорности, свързани с управлението на страната, ДПС бе принудено да стане част от управляващата коалиция. Интересът на НДСВ през 2001 г. бе да постигне поне някаква приемлива демократична политическа легитимност, уверявайки света, че е готово да управлява в сътрудничество с партията на българските турци. Но прякото участие във властта на ДПС наруши равновесието на “балансьора”, ангажирайки го все повече с усвояването на властта, която НДСВ притежаваше, но не бе в състояние да реализира.

Пред перспективата на “политическия борд”, в който страната ни навлиза чрез членството си в НАТО и предстоящата ни интеграция в Европейския съюз, ДПС трябваше да напусне удобната си роля на “движение”, борещо се за права и свободи, които вече никой не подлага на съмнение, и да се превърне по възможност в нормална политическа партия. Форматът, в който европейското политическо пространство възприема за допустима подобна еволюция, е зададен чрез либералните политически формации. При тях липсата на ясна идеологическа рамка успешно бива заменена с абстрактните призиви за свобода и равни шансове за пълноценно социално участие на представителите на различните малцинства. Към спасителната неопределеност на либералната политическа идентичност се ориентира и НДСВ в търсене на успешна формула за политическа мимикрия.

Процесът на преориентиране на ДПС започна дълго преди изборите за местни органи на властта през 2003 г. Целта на движението бе да се освободи постепенно от своя “етнически” характер и да разшири влиянието си чрез привличането на избиратели и кандидати за политиката, които биха били готови на всякакви компромиси, за да си осигурят достъп до властта. Тази стратегия даде своите резултати на местните избори независимо от това, че претенциите на НДСВ провалиха част от плановете на ДПС и по този начин намалиха мащаба на предвиждания успех. ДПС излезе от местните избори като победител и за пореден път успя да застане в ролята на гарант за оцеляването на сегашното мнозинство. Но свръхупотребата на властта го изправи пред нов парадокс, който ще определи поведението на партията в започналите пазарлъци за бъдещи коалиционни споразумения.

От една страна, привлекателността на ДПС като незаменим партньор и за левите, и за десните политически коалиции се основава на неговия “твърд електорат”, чиято стойност нараства с всяко поредно “преструктуриране на политическото пространство”. От друга страна, необходимостта от постигането на приемлив политически образ на партията налага тя да напусне ролята си на представител на една етническа общност. Колкото повече ДПС остава единствен представител на българските турци, толкова по-желан партньор за властта ще бъде. И обратното - колкото по-ефективна е политическата трансформация към либерална партия от европейски тип, толкова по-малка ще става вероятността традиционните избиратели на движението да продължат да гласуват за елита на ДПС. Колкото повече ДПС се превръща в нормална либерална партия, толкова по-често интересите и решенията, които ще трябва да отстоява, ще се различават от интересите на нейните избиратели. Ако това се случи, БСП ще се опита да се възползва ефективно от “традиционно доброто си сътрудничество с ДПС” и ще потърси подкрепа сред досегашните избиратели на движението, които винаги са споделяли по-скоро леви идеи и убеждения. В същото време вероятността ДПС да получи толкова сигурна и лоялна подкрепа от някакви нови “либерално мислещи” избиратели остава пряко зависима от властовия ресурс, с който разполага ДПС в момента. Освен всичко друго към този тип вот предявяват все по-категорични претенции както бъдещите лидери на лидерската партия на "Новото време", така и досегашните сподвижници на НДСВ и ССД.

Парадоксът на властта, пред който е изправено ДПС, е резултат от процеса на политическа нормализация, определящ активните процеси на преструктуриране на дясното политическо пространство. ДПС имаше шанс да продължи успешната си кариера на лидерска партия, докато успяваше да “балансира” между собствените си интереси, СДС и БСП. Днес, когато на мястото на разнородния по състав и характер Съюз на демократичните сили, се появяват много по-отчетливи и ясни политически субекти, ДПС губи ореола си на изключителност. Пред перспективата на две или дори три парламентарни групи с приблизително равна численост на групата на ДПС в бъдещия парламент движението за първи път е принудено да конструира своя коалиционна политика. Винаги досега ДПС е избирало своите ходове според размера на офертите, получавани от останалите политически сили. Днес все повече ще му се налага да изостави позицията си на желан от всички партньор и на свой ред да търси подкрепа, която би могла да гарантира оцеляването на сегашния му политически елит.

Именно затова поне засега ДПС предпочита да спре процеса на своята “либерализация” и докато завършат консултациите за бъдещото участие във властта, да продължи да играе ролята си на “изключителен собственик” на гласовете на българските турци. За движението е ясно, че каквато и да е архитектурата на бъдещото управляващо мнозинство, то няма да има шанс да се добере отново до сегашните си властови позиции. Съпротивата срещу нормализацията, която ще определя бъдещите ходове на ДПС, най-вероятно ще успее да гарантира политическото бъдеще на елита на движението. Но зад демонстрираното самочувствие политиците на ДПС разбират добре, че парадоксът на властта, в който се намират, ще остави в миналото образа на движението като незаменим и единствен партньор за всеки, който желае да управлява.

Засега ДПС предпочита да излъчва на равни интервали - като сирена за мъгла - посланието си за взаимозависимостта. Казано по-просто, това е посланието, в което се съдържа цялата философия на прехода и досегашното оцеляване на движението. Заплахата към всеки коалиционен партньор или бъдещ съюзник на ДПС, съдържаща се в това послание, е очевидна. Гласовете, с които движението твърди, че разполага, сами по себе си са недостатъчни за ефективно управление, но в същото време, прибавени към опозицията, могат да доведат до бламирането му. Този сценарий бе изпробван вече три пъти - при бламирането на управлението на СДС през 1992 г., на БСП през 1997 и на ОДС през 2001 г.

Онова, което буди тревога сред стратезите на ДПС, е възможността да се появят политически субекти, които вече не желаят да играят тази игра. В лявото политическо пространство нормализацията продължава да бъде отложена и умишлено забавяна, така че там все още правилата на играта на ДПС са напълно валидни. Но новите десни политически субекти, и особено бъдещата формация около народните представители от ОДС все по-категорично изгражда своя политически образ като противник на коалиционните традиции, наложени от ДПС. Правилата на ДПС са в сила по отношение на проектите на ССД, остатъците от НДСВ и “Новото време”, което винаги е било пряк изразител на интересите на движението. “Гергьовден” и ВМРО обаче поне засега изглеждат скептично настроени към подобен тип споразумения, а за останалите претенции вдясно офертите на движението все още не са подготвени.

Част от нормализацията на дясното политическо пространство засяга и новата роля, която започват да играят “традиционните партии” като Демократическата партия и БЗНС-Народен съюз. Тяхната роля нараства успоредно със загубата на влияние на “партиите на прехода”. Те имат своя политическа традиция и ценности, формирани много преди периода на комунистическия режим, и много по-лесно и бързо излизат от кризата, която разруши представата за единството и монолитността на дясното политическо представителство. За тях ДПС е неприемлив компромис с “прехода” и временните конструкции, които определиха неговия политически облик. Независимо от нарастващия натиск върху коалицията между Демократическата партия и БЗНС-Народен съюз поне засега те изглеждат много по-готови да ориентират своето поведение спрямо дългосрочни политически приоритети, които могат да им осигурят не само гаранции за политическо дълголетие, но и сериозни позиции в едно нормализиращо се дясно политическо пространство.

ДПС като една от партиите на прехода е изправена пред необходимостта от промяна, която вече не може да бъде отлагана или преформулирана чрез “философията на взаимозависимостта”. Опитите за организирано прегрупиране и съвместно оцеляване на НДСВ, СДС и ССД предлагат в тази ситуация по-малки гаранции за съхранението на ДПС, отколкото възможното сътрудничество с БСП и нейните сателити. Призивите на ДПС за продължаване на дясното управление парадоксално изглеждат съвместими с възможно партньорство със социалистите. Но независимо от формата и характера на временните споразумения, в които все по-често ще се налага да влиза ДПС, неговата перспектива е определена от процеса на политическа нормализация. Както и останалите партии, осигурили временно убежище и кариера на десетки политици по време на прехода, така и ДПС ще трябва да се раздели както с претенциите си за изключителност, така и с монопола си върху властта. Едва тогава българският етнически модел ще има своя реален шанс за развитие, а българската политическа система ще постигне своята истинска демократична консолидация.