|
Един индийски социолог обича да казва, че шансовете на демокрацията в
неговата страна (която той предпочита да нарича континент!) са в
свободата на словото и безпристрастността на съда. Ние наистина нямаме
реална представа за мащабите на Индия, но тези две минимално
необходими условия на всяка демокрация са еднакво задължителни
навсякъде. За независимостта на медиите и свободата на словото или за
тяхното отсъствие ни се налага да говорим все по-често. Но нека сега
потърсим отговор на въпроса, защото в българското обществено мнение
дистанцията между правосъдие и справедливост продължава да се
увеличава. Защото това е и част от отговора на въпроса
Възможна ли е истинска демокрация у
нас?
В първите седмици на новата година
все по-често ни се налага да си задаваме неприятни въпроси. През
тази година, която има огромно значение за краткосрочните
перспективи на страната ни, все по-често ще ни се налага да търсим
реалните измерения на кризата на доверие към демократичните
институции в България.
В края на 2002 година одобрение за
дейността на съда са изразявали 15,0% от изследваните лица в
национално представително изследване на общественото мнение,
проведено от Националния център за изучаване на общественото
мнение при Народното събрание, от декември 2002 година.
Преобладаващата част от отговорите изразяват неодобрение - 59,0%.
От дейността на съда не са се интересували 26,0% от отговорилите
на този въпрос. Основната тенденция през отминалата 2003 година се
запази, но делът на онези, които бяха безразлични към дейността на
съда, намаля за сметка на нарасналия брой на онези, които споделят
неодобрението си.
Резултатите изглеждат достатъчно
показателни. С изключение на Народното събрание, което в края на
2003 година отбеляза още по-ниски стойности на обществено
одобрение, съдебната власт изглежда най-ниско одобряваната част на
българската демократична система.
Управляващите определиха съда като
един от основните си противници. За това допринесоха и болните
амбиции на юристи, които потърсиха възможности за реванш спрямо
колегите си с благосклонната подкрепа на министър-председателя.
Безогледната битка за контрол върху
съда
достигна до това, че така
необходимата съдебна реформа се превърна в благовидно прикритие за
разчистване на лични сметки. Различните професионални общности в
българската съдебна система бяха насъскани и противопоставени една
на друга. За управляващите бе ясно, че при липсата на силна
опозиция единствената преграда пред своеволията им остава съдът.
Последиците от тази война са видими, болезнени и дълготрайни.
Амбициите на управляващите за преодоляване на тази последна
бариера засилиха общественото подозрение в независимостта и
безпристрастността на българския съд. Политиците не пожалиха сили
и средства да убедят всички в “правдивостта” на чалгаджийския
текст, според който “за милиони - няма закони; за кокошка - няма
прошка”.
Но тук както и при всяко изследване
на общественото мнение, определящи са отговорите на въпроса какво
всъщност разбират под “съд” българските граждани? Какво в
дейността на съда остава все така ниско оценявано? Как българските
граждани разбират спазването на закона и какво място отреждат на
независимия съд?
Отговори на тези въпроси търсят
серия от изследвания на НЦИОМ за правното съзнание на съвременното
българско общество. Резултатите от тях показват колко неясна
остава представата за спазването на закона и основанията за
авторитета на съда в българското обществено мнение.
Независимо от масово споделяното
разбиране за това, че законите в нашата страна не се спазват,
огромното мнозинство от изследваните лица - 93,5%, декларират, че
хора като тях обикновено спазват закона.
Представата за масово беззаконие
намира различни обяснения в
общественото мнение. По-важното е, че с течение на времето тя все
повече започва да се възприема като морално осъдително, но
“нормално състояние” на българското общество. Точно затова у нас е
така лесно да бъде оневинено дори откровеното нарушение на закона.
Сред тази масова нагласа съдът се възприема или като част от
беззаконието, или като прикритие за действието на интересите на
онези, които управляват. Остава да се разбере кой според
българското обществено мнение нарушава законите. Достатъчно ясен,
макар и отново неприятен отговор на този въпрос може да бъде
намерен в друга част от резултатите от изследването на НЦИОМ.
Тези резултати достатъчно ясно
илюстрират дълбоката криза, в която се намира българското правно
съзнание. Властта се възприема като фактор за нарушаване на
законите в най-голяма степен. Ако с известни уговорки обединим
представите за властимащите, големците и политиците, ще се окаже,
че според 46% от изследваните лица именно те нарушават най-често
законите в страната ни. На подобно мнение за самите престъпници и
мафията са едва 6% от отговорилите на този въпрос.
Но може би най-отчетливият и краен
образ на дълбока морална дезинтерия, в която се намира българското
масово съзнание, е очертан в разбирането на онези 20% от
изследваните лица, които са готови да заявят, че всички нарушават
законите. Оказва се, че
Между морала и законите се разтваря
все по-голяма пропаст
арушаването на закона не се
възприема като престъпление, тъй като онези, които “правят
законите”, са сред онези, които най-често ги нарушават. В тази
представа демокрацията е някакво междинно състояние на обществото,
в което единствено силата и достъпът до властта гарантират
защитата на личните интереси.
Своеволието на управляващите не бива
съдено. Напротив - отказът от злоупотреба с властта би предизвикал
подозрение за още по-големи престъпления. Как е възможен тогава
авторитетът на независимия и безпристрастен български съд в тези
условия? Колко време ще ни бъде необходимо, преди да приемем, че
онези, които са призвани да съблюдават спазването на закона, не са
само част от престъпната система, в която всички сме принудени да
нарушаваме законите, за да постигнем целите си? Засега българското
общество не е готово да потърси отговор на този въпрос. Когато
това се случи, съдебната реформа вече няма да бъде само изискване
на Европейския съюз или залог във войната на управляващите, а ще
се е превърнала в част от реалността на демократичното българско
общество.
Либертариум>> |
