|
|
Атаката срещу базата на българския контингент в Ирак се превърна в
поредния пример за дефицита на доверие в отношенията между държава,
армия и гражданско общество. Държавните институции предпочетоха да
ограничат до минимум информацията за случилото се. Часове наред нямаше
официално потвърждение нито за броя на убитите, нито за реалните
мащаби на пораженията върху българската база в Карбала. Информацията
за имената и за състоянието на българските войници, пострадали след
терористичната атака, бе отложена с повече от едно денонощие. Дори в
деня на поклонението пред загиналите по време на атаката на медиите и
на обществеността бе предложена една-единствена гледна точка,
осигурена чрез екипа на БНТ.
Аргументите за всичко това бяха основани
на разбирането за необходимостта от ограничаване на "психологическия
стрес" за масовото съзнание. Хората, представляващи официалните
български институции, си позволиха за пореден път да преценят какво и
колко трябва да знаят българските граждани. Очевидно представата за
секретност продължава да доминира разбирането за сигурност в България.
Някак на доверие приемаме тезата, че хората са толкова по-спокойни и
сигурни, колкото по-малко знаят. Универсалната формула на "военната
тайна" постепенно се превръща в модел за цялостното отношение към
информацията и правото на гражданите да формират собствените си
разбирания за случващото се.
Държавата ни за пореден път си позволи
да застане в ролята на майка или мащеха, предпочитаща да предпази
своите деца от шока на реалността. Резултатите от всичко това са ясни
- децата поданици предпочитат да не знаят, да не питат, да не търсят
отговори на въпросите си. Достатъчно е да вярват, че някой там, горе,
мисли вместо тях и определя кое е правилно и кое не. А какво всъщност
се е случило дори няма толкова голямо значение. Инфантилизмът,
превърнат в политика, в крайна сметка поставя под съмнение сигурността
в съвременния свят. Информационният дефицит придава нова сила на
страха. Защото, когато липсва знание за риска, представата за
заплахата напуска реалните си граници и се превръща в мотив за нов
отказ от лична гражданска позиция. Тогава тероризмът наистина е в
състояние да победи.
Аргументите на свободата не могат да
бъдат подменени от добронамереността на държавата, която предпочита да
преценява вместо нас онова, което би трябвало да знаем. Свободният
човек е готов да отстоява правото си на информация и позиция по нея.
Защото без тях той също може да се озове в ролята на наплашеното дете,
което е готово да се доверява на държавата, но и да повярва във всеки
нов слух. Колкото по-дълго българската държава продължава да подценява
изграждането на информираното обществено мнение, толкова по-често ще
бъдем свидетели на разрастващ се страх и съзнание за несигурност.
Време е най-после да достигнем до своето българско гражданско
пълнолетие.
Либертариум>> |
