|
Първият и най-значим в момента въпрос е свързан със
структурирането на публичния дебат за Конституцията. Постигнатото
до момента, близо една година след лансирането на инициатива "24
идеи, които ще променят България", дава основание отново да бъде
поставен въпросът за структурирането на публичния дебат, така че
той да не може да бъде представен от опонентите му като поредната
"тема", а като "рамка", контекст, в който би трябвало да
придобиват нови измерения темите на всекидневното политическо
битие.
Като
"тема" той бе поставян и снеман няколко пъти от дневния ред на
медийното внимание. Дебатът за Конституцията все още се възприема
като поредна партийна инициатива, насочена към постигането на
конкретни политически цели, които в рамките на съществуващата
политическа култура се определят в масовото съзнание като средство
за индиректна атака на властта чрез предизвикване на Велико
народно събрание.
Гражданското качество предшества политическите ориентации.
Задължителното условие, което трябва да е налице, за да имаме
основание да говорим за "ляво" и "дясно", е качеството
"гражданин". Именно затова, ако наистина имаме волята да
пренаредим основните политически отношения в българското общество,
поне в началото трябва да приемем, че разделителните линии не са
партийни. Основната линия на разграничаване е онази, която разделя
свободния гражданин от поданика. Поданикът не може да бъде нито
"ляв", нито "десен" в своето политическо самоопределение. Той
просто е и остава зависим от неподвластни на волята му сили и
институции.
Българската Конституция бе подготвена и приета от Великото народно
събрание в началото на фундаменталните социални трансформации на
българското общество, като рамка и гаранция за демократичността на
"прехода". В същото време конкретните конюнктурни цели на
управляващото тогава мнозинство от БКП я превърнаха в заложник на
отчетливо изразения страх от наказателно преследване за
престъпленията на тоталитарния режим.
Параметрите на онова състояние на несигурност и неяснота, което
мнозина определяха просто като "преход", до голяма степен вече са
изчерпани. Тук не става дума за това, че "преходът е завършил".
Онова, което може би е завършило, е реализирането на т. нар.
"испански сценарий" на "пътя към Европа", който бе очертан от
"перестройчиците" в БКП още в края на 1989 година. Настъпилите
промени и кризи са ясен индикатор за това, че подмяната на
демокрацията с "демократизация на тоталитарното общество" не може
да продължава повече.
Постигнатото равнище на демокрация може да бъде единствената
надеждна база за оценка на това къде се намираме и от какви
промени се нуждае българският обществен живот. Онова, което
постигнахме след 1990 година, е номинална демокрация, която
формално притежава всички необходими институции и механизми, но
реално не функционира.
Нейното съществуване трайно корумпира масовото съзнание и е една
от основните бариери пред изграждането на демократична гражданска
култура в България. Номиналната демокрация прикрива липсата на
същностна промяна в отношенията между гражданите и държавата - те
остават в рамките на трансформиращата се псевдосолидарност на
поданиците срещу тоталитарната държавност. От тази гледна точка
разделението на властите и гражданското представителство остават
формално прогласени, но практически невъзможни.
Само
по себе си това състояние на българската демокрация не е продукт
на приетата през 1991 година Конституция на Република България.
Точно обратното - действащата в момента Конституция е резултат на
последователно реализираното усилие да бъде симулирана
демокрация, която да позволи съхранението на властовите елити
и трансфера на тяхното влияние.
Диагнозата за състоянието на българската държавност и политическа
система показва, че възможностите за институционално укрепване и
развитие са изчерпани. Процесът на гражданско представителство е
блокиран. Гражданските интереси се структурират на много ниско
равнище на солидарност, а отстояването им продължава да има
ситуативен характер. След изборите от 2001 година в България все
по-категорично се установява олигархично управление под маската
на "мек" авторитарен режим.
Частен
случай на всичко това е т. нар. "български етнически модел".
Редуцирането на представата за него единствено и само до
формалното политическо представителство на българските турци го
обезсмисли и в известен смисъл го превърна в бариера пред
развитието на демократичната гражданска култура.
В тези
условия едно от най-видимите измерения на бягството от
свободата, което характеризира във все по-голяма степен
поведението на значими групи от населението на страната, става
отказът от справедливост. Готовността на общественото мнение
да разпознае реалните предпоставки на конституционния дебат може
да бъде определено чрез състоянието на "правното съзнание" на
българското общество, отношението към закона и законността, към
институциите, призвани да съблюдават спазването на закона и
представите за равенството на всички граждани пред него.
Две
теми, поне засега, имат водещо място в процеса на изграждане на
пространството на конституционния дебат. Първата е свързана с
необходимостта от преосмисляне на гаранциите за независимост и
ефективност на съдебната власт. Втората е определена от
разбирането за необходимостта от разширяване на местното
самоуправление. Европейският формат и мащаб на тези две теми не
подлежи на съмнение. Към тях би трябвало да се добави и фактът на
нарастваща и устойчива подкрепа за засилване на мажоритарния
елемент в една нова избирателна система.
Акт на
политически провинциализъм би било в началото на дебата за
Конституцията да се смята, че той би могъл да бъде резултат на
наложени на България изисквания в процеса на нейното
присъединяване към Европейския съюз и НАТО. Предизвикателството е
в необходимостта да бъде изградена нова основа на процеси, които
имат значение преди всичко за българската действителност. Не
оценките за ефективността на съдебната власт от страна на външни
наблюдатели или международните документи за местното
самоуправление и степента на съгласуваност на българското
законодателство с тях, а проблемите в самото функциониране на тези
власти определят необходимостта от промяна.
Конституционният дебат все още се намира в началото си. Много
важно е да бъдат разграничени "процедурните" аргументи от
становищата и позициите, които имат съдържателен характер.
Най-значима в тази ранна фаза на дебата би била опасността от
противопоставяне на "процедурата" на истинската същност.
Конкретната политическа конюнктура не може нито да предложи
отговори, нито - още по-малко, да формулира адекватните въпроси,
които би трябвало да структурират публичния дебат за промяна в
българската Конституция.
Този
дебат е и тест за зрелостта на българската политика, за
способността на легитимните политически представители на
българското общество да изграждат подкрепа, да консолидират
доверие и да аргументират позиции. Ако наистина сме в състояние на
граждански дебат за Конституцията, това означава всеки конкретен
повод, всеки възникнал проблем, всеки видим или латентен конфликт
да бъде интерпретиран в мащаба на необходимостта от нов обществен
договор за отношенията между гражданите и тяхната държава.
Конституционният дебат всъщност е структурната част от процеса на
изграждане на демократична гражданска култура, основаваща се на
свободата и отговорността.
Заб.
Текстът е написан специално за единствения брой на "14
декември". |
