Още през 1999 година беше пределно ясно, че основите, на които се гради българското политическо поведение, са разклатени.  

В продължение на едно десетилетие големият спор в обществото се въртеше около това дали да се прави някакъв вид по-цивилизован социализъм, или да се скочи веднага към западния тип обществени и стопански отношения. Този спор - впрочем изцяло избегнат в напредналите бивши соц страни, които от самото начало спореха не по въпроса „Дали?“ (да стават западен тип страни), а „Как?“ - структурира цялото общество. От сблъсъка произлезе и българското политическо устройство на 90-те години, близко до англосаксонските модели, доминирано от две партии: голяма червена лява и голяма синя дясна.  

В България през 1999 година спорът бе окончателно спечелен за прозападната алтернатива. И очевидно за всеки мислещ наблюдател беше, че политическото мислене, поведение и спорене ще се преформулират просто поради изчерпване на днешния дневен ред. Стана ясно, че ще се спори по други теми, че няма да има две партии като в Англия, а половин дузина, като в средиземноморските страни.  

В първите години на новото хилядолетие очаквахме българското общество да започне да спори по въпроса „Как?“ (да станем западна страна), а в политиката да се появят по още една-две дясноцентристки и лявоцентристки партии с достатъчно влияние, за да влизат в парламента.  

Онова, което никой не очакваше бе, че изгоненият цар Симеон Втори, усетил брожението и преподреждането в българското политическо мислене, действие и структуриране, ще се намеси и ще отвлече тази енергия на промяната към себе си. Изчерпването на двупартийния модел доведе не до нова партийна структура на обществото, а до масово популистко движение, начело с цар, което пое управлението на страната.  

В началото на 2001 г. дебатът в България не беше, както очакваха оптимистите, на тема „Как да станем западна страна?“. Усилието тръгна в друга посока, обсъждаше се едно друго „Как?“ - как да избегнем споровете относно собственото си озападняване, като оставим цялата работа в ръцете на един (свърх)човек, коронован половин век по-рано за цар на българите.  

Дебатът на 2001 година беше - какво ще даде Симеон, ако му се даде властта. Той пое ангажименти за „незабавно и несимволично увеличаване на благосъстоянието“, за вдигане нивото на живот до европейските стандарти в рамките на 800 дни, за 5000 лева нисколихвени кредити за „всички инициативни българи“, за „нулева данъчна ставка“, за нов морал в политиката, за ликвидиране на заварената политическа система и за скок в развитието на икономиката. Народната мълва добави към тези ангажименти слухове за идващи арабски милиарди, за договорени руски пари и за формиране на инвестиционен резерв за България от европейските „роднини на царя“. За това, че Симеон, бидейки европеец, еднолично ще успее да вкара България в Европа.  

Изборните резултати бяха наречени „свлачище“. Българите внезапно обърнаха гръб не само на предишния си дебат - социализъм или Запад - но и на повечето възможни оттук нататък дебати. Политическото мислене, неговите основни ориентири и емоционалното му съдържание се преобърнаха буквално за няколко седмици. Обещаните от симеоновите хора избори тип „мексиканска вълна“ наистина овършаха страната и я оставиха променена.  

Спорът между заварените политически партии бе внезапно видян като остарял, нерелевантен и ненужен. Самите партии бяха лишени от доверие и натикани в политическия ъгъл.  

Нещо голямо и внезапно се случи през 2001 година. Мащабът, скоростта и дълбочината на промените в политическото действие поставиха на дневен ред маса въпроси. Каква е промяната на по-дълбоките нива на общественото съзнание - дали е в политическата мотивация, в схващанията за света и за своето място в него, в природата и в перспективите на българското общество? Дали внезапността на промяната е индикатор, че и преди това общественият консенсус около проекта „България - западна страна“ е бил много по-крехък, отколкото е изглеждало? Дали устремът към Симеон като едноличен разрешител на всички проблеми не е начало на остра носталгия по предишни еднолични владетели на страната като Тодор Живков например?  

Дали българското общество има в себе си потенциала, ресурсите и волята да стане „западно“ - отворено и пазарно общество? Или балканските черти на българския манталитет - чувството за неуютност в настоящето, липсата на увереност, липсата на енергия, затвореността и недоверието, липсата на организираност и целеустременост - могат, мобилизирани от харизматични лидери, да торпилират програмата за „поевропейчване“ на страната.  

Тези въпроси не са плод на самоцелно изследователско любопитство. От отговорите им зависи дали е изпълним един цял национален дневен ред.  

Как обаче да търсим, за да намерим отговорите?  

Самият размер на промяната в общественото съзнание ни навежда на мисълта, че можем да кажем като звездата на българския блус Васко Кръпката: „Народът иска, ако може, от небето да почнат да валят пържоли.“ Можем да повторим известния режисьор Теди Москов: „Българският народ иска да мързелува, но да получава. Ако това му е идеалът, да си го взема на гръб и да си го носи.“  

Или - да подходим по-малко поетично. Разбирайки, че подобни премествания на масовото съзнание отварят вратата за психоанализ на обществото, можем да се вгледаме в Ейбрахам Маслоу например: „В страните, в които достъпът до новините, информацията и фактите са били прекъснати.... поне някои хора реагират с тотален цинизъм, недоверие към всички ценности, подозрение дори към очевидното... с безнадеждност, деморализация и т.н. Други сякаш реагират в по-пасивна посока със затъпяване, покорство, липса на способности, ограниченост и отсъствие на инициатива.“  

Не можехме да стоим безучастно пред свлачището на 2001 година.  

Подготвихме проект, представихме го на Фондация „Отворено общество“ - София, получихме финансиране и започнахме работа на един много широк фронт, с привличането на водещите специалисти и капацитети в интересуващите ни области.  

Предлаганият сборник отразява крачка по крачка нашата работа. Стигнахме до заключението, че на този етап българското общество не разполага с достатъчна вътрешна енергия, стегнатост на волята и целеустременост, за да може, оставено само на себе си, да се преобразува в западно в близките няколко години. Яростната вяра, че „Царят“ ще „ни оправи“, довела Симеон на власт, заменена няколко месеца по-късно с усещането за безперспективност и за просто „оцеляване“, доведе до резултат, сравним с онзи описван от Маслоу: „Просто оцеляващата личност няма да се тревожи особено за по-висшите неща в живота, за изучаването на геометрията, правото на глас, гражданската гордост, уважението...“ Нито - бихме добавили ние - за изпълнението на национален модернизационен проект от типа „България - западна страна“.  

Но ние не сме оставени сами. Под въздействието на императивните указания на Европейския съюз и НАТО, всички постепенно променяме начина, по който правим нещата.  

И тук е умереният оптимизъм, който се съдържа в нашите изводи. Не можем да гарантираме, че ние българите имаме капацитета само със собствени сили да станем съвременно западно общество, да се изтеглим за косите към състоянието на модерност и постмодерност. Но като страни се оказваме способни да поемаме външни насоки и препоръки и - поне донякъде - да ги прилагаме. Да променяме начина, по който правим нещата. С което постепенно се „озападняваме“.  

Царският епизод в нашата история не затваря перспективите за постигането на проекта, условно наричена от нас, за целите на това изследване, „отворен тип западно общество в България“. Този епизод разкрива крехките основания на проекта, както и лабилната воля на обществото за неговото осъществяване. Но докато страната е в процес на присъединяване към ЕС и НАТО, българската дълго очаквана модернизация продължава.  

Има и по-тежки случаи.  

.............