Погнусата,
да – с това може да се запомни превалящата година. Край
на илюзиите, край на копнежа – както пееше Ангел
Джендема през Лето Господне 1989-то, когато всички
повярвахме в невъзможното. И ето ни днес: взрени в
България като прокълната територия, обетована земя за
плъзгавата, лепкава простащина, родина единствено за бай Ганя и многобройната му, многолика челяд. Ето ни сред
погнусата, изкривили лица, сякаш всеки миг ще повърнем и
илюзиите си, и копнежите, и онова неописуемо кърмилно
вещество, което наричахме българско.
Тъй
наречената демокрация се оказа куха дрънкулка в ръцете
на луд, преходът направи пълен кръг и свърши там, където
бе започнал: с комунист президент, комунист премиер,
комунист парламентарен бос; но на кой ли вече му пука от
всичко това, кой ли помни какво е било и каквото и да
било, кой ли
възбучава против или просто се чувства чужд
на абсурда, който политическото всеки миг ни навира под
носовете с усърдието на шишкав амбулантен търговец?
Никой – защото всичко е позволено: всякаква лъжа,
всякакво лицемерие, всякаква подлост – всичко е в реда
на нещата, безчестието е станало норма, станало е
нормално, честта е извън закона.
Какво
видяхме прочее там – в пределите на жежката 2005,
пошла като припомняне за отговорност пред нацията, на
фона на софийските боклуци и задника на Азис, в
промеждутъците между тътена на политзаклинанията и
поредните безнаказани изстрели по поредния безнаказуем
бандюга? Ето какво:
Един цар,
който се самообяви за алтернатива на комунистите, за да
понаскубе малко гласове на извеяни избиратели; после се
оказа не алтернатива, а патерица на същите – къкво пък
толкоз, царска дума дупка не прави.
Един
Дмитриевич, провидял се като българин преди десетина
години, който без свян се яви на поправителен изпит с
цел да управлява България, без преди това да е
управлявал и бутка за вестници – и ето че вече я
управлява, бога ми.
Един
доносник на ДС с предълъг стаж (предимно платен и чак до
1992), който в кулоарите на парламента наричаше
“гяури” онези противни типове, дръзнали да не гласуват
за правителството на БСП и ДПС; впрочем въпросните
противни типове в крайна сметка го гласуваха това
същото, само му пришиха една корона отгоре – навярно за
фасаден блясък.
Един
френетичен белокос субект със синдром на спотаена
сексуална недостатъчност, който превзе с атака
парламента и вкара там армията на Бранкалеоне.
Един
дезертирал кмет, който национално отговорно се опита да
се намести на комунистическо-турско-монархическата
софра; само че го натириха поради признаци на необуздан
апетит и той достойно и национално отговорно си подви
опашката.
Един втори
Стамболов, който – след като разсипа дясното и го обяви
за труп, чийто дух се бил преселил в новата му партия,
взе да чертае пътни карти за експертно правителство с
комунистите, а в последствие дори влезе в парлмента и
оттогава на всеки въпрос отговаря с “Есть такая партия!”
Една
безнадеждна Надежда, която приключи предизборната си
кампания с два пъти по-малко гласове от тези, с които я
започна – и след това от свое име и от името на разните
коалиционни димкаджии обяви този подвиг за политически
успех.
Един Доган
с лешоядни наклонности, който за пореден път направи ляв
завой и раздаде депесарски шутове, призна си най-откровено за
обраслите партията му приятелски фирми – и като
заслужена награда за тази си доблест, получи най-високия
си изборен резултат, а в добавка за втори път яхна и
крантата на мандатоносителя, която скучаеше в яхърите му
още от знаменитото Берово време.
Един
парламент, заприличал на нещо средно между хоремаг и
бърдак, който шушна, гъгна, гъна се и се сговаря по
кръчми, кабинети и кулоари близо два месеца, за да
измъти същия политически запъртък, над който бе
приклекнал в първия си още ден.
И накрая
един народ, който след опита с Луканов и Виденов за
трети път доказа, че паметта му е дълбоко и непоправимо
чужда.
Пита се:
какво да се мисли, говори, пише и прави след всичко
това? Отговорът е: нищо. Може да се прави театро – или
по-точно: позорище, но не и да се вдъхне живот на този
уродлив, безнадежден обществен организъм, в който се
превърна България. И вероятно родината ни не е това,
защото това не може да бъде родина. Прочее открит
ни е път: към изгнанието, било то физическо или духовно.
Поне аз нямам коментар към преживяното в годината на
погнусата. Освен може би двете прости и искрени
български думици: майната ви! |