Публикувано от седесар:

ОДС не трябва да се подкрепя, 07/06/2005 21:05. Член съм на СДС, но няма да гласувам за ОДС, нито за ДСБ, нито за БНС. Просто няма да отида да гласувам. Макар че много ясно знам, че това може да докара БСП на власт. Но и тази перспектива не може да ме накара да преглътна простотиите на Надежда, високомерието и мизантропията на Костов и сие, както и крадливостта на Стефчо Софиянски. Просто няма за кого да се гласува, разбира се, ако човек мисли, а не робува на догми. За пръв път от 16 одини няма да гласувам - тежко ми е, но така трябва. За да съм в мир със съвестта си.

Сигурно има стотици такива постинги, разпръснати в интернет-пространството. Те коментират всяка статия, свързана с дясното, обговарят или обругават всеки жест на десните лидери, призовават в полза на един или друг от тях, отправят за кой ли път въпросите, останали без отговор, дават израз на съмнения и разочарвания, декларират своето отчаяние от ставащото и своята невъзможност да го разберат. Това е гласът на онези, които се чувстват излъгани и предадени; които не искат и не могат повече да търпят обидния провал на демократичните сили, странната и срамна амнезия спрямо каузата на демокрацията, разпадането, помътняването и избледняването на синьото, невъзможността да бъде съхранено нужното повече от всякога единство. Този глас не може да бъде заглушен, загърбен и забравен – защото забравата би означавала, че и избраниците на дясното не помнят кои са, откъде са дошли, какво искат и кого представляват.

И в същото време въпросът, около който кръжи този хор от горчиви гласове – дали да гласувам и за кого да гласувам – не може да получи еднозначен и универсален отговор, защото такъв няма. Не могат да го дадат нито Надежда Михайлова, нито Иван Костов, нито който и да било друг – това не е техен прерогатив, нито пък тяхно право; това е въпрос, на който всеки сам трябва да даде своя отговор – съизмервайки себе си спрямо каузата, представяна добре, по-малко добре или направо лъжливо и изродено от този или онзи лидер. От подобен тип отговори наистина зависи това да бъдеш в мир със съвестта си – защото чрез тях даваш израз на своята позиция, на своята собствена отговорност – което е много различно от това да следваш някого, да слушаш повелите на нечий авторитет, който определя какво е правилно и неправилно.

Напоследък мнозина – познати и непознати – идват при мен и ме питат: по-рядко дали да гласуват, по-често за кого да гласуват. Единственото, което мога да направя, е да споделя своите собствени аргументи за своите собствени отговори – и нищо повече: те трябва да решат сами как трябва да постъпят. Така ще направя и в случая – моят личен отговор е диаметрално противоположният: за да бъда в мир със съвестта си, ще гласувам – и ще гласувам за ОДС.

Не казвам, че това е лесен отговор. И на мен ми е писнало от простотии; и аз не смятам, че сините са в идеална форма, с идеален лидер и в най-подходящата предизборна компания. Само че за разлика от цитирания незнаен седесар има неща, които не мога да преглътна независимо от настоящото състояние на десницата. Първо – самият акт на негласуване. Отказът от избор е на практика отказ от отговорност, абдикация от твоята позиция на участващ в съграждането на нашата обща съдба, връщане назад към времената, когато някой друг вместо нас определяше как и защо да живеем. Ако не гласуваш днес – утре просто няма да имаш моралното право да негодуваш, ако не живееш добре или ако твоята страна бъде управлявана от нравствени уроди: точно твоето негласуване и твоето равнодушие са тяхната родилна среда.

Няма лесен, нито пък идеален избор в политиката – както няма и безукорни политически сили, но поне според мен човек трябва винаги да съизмерва изборът с политическата кауза, с мисълта за това какво ще се случи в страната при една или друга опция, подкрепени или неподкрепени с неговия собствен глас, а не с оглед на това доколко този или онзи лидер ни е симпатичен или несимпатичен. Често се налага – и в случая може би е точно така – да се избира между по-голямото или по-малкото зло; но дори и разликата да е в незначителни нюанси, аз все пак ще предпочета правото си на избор, отколкото отказа си от такъв.

Второ – лесното приемане на последствията от моя личен отказ. Десните избиратели наистина се допитват до съвестта си по-често от левите – и ако техните избреници се разминават с личната им нравствена и политическа мяра, то отказът от гласуване им се вижда едвинствено възможната достойна реакция. Това е сериозен електорален резерв за левицата и тя много добре го съзнава. Лично за мен обаче съзнанието, че моя отказ е точно това, което може да докара БСП на власт, е нещото, което не мога да преглътна. Поради много причини – първата от които е, че това не са обикновени избори. Това е финалът на прехода, неговият резултат. Ако преходът завърши под управлението на същата партия, срещу която започна, това би било унижение, което до голяма степен обезмисля всички досегашни усилия и надежди на цялата демократична общоност през последните 15 години. Това би означавало, че не помним историята си, че плюем на хилядите избити без съд и присъда и на хилядите смачкани човешки съдби през полувековното комунистическо господство, че нищо не сме научили и от гладната Луканова зима, и от националната катастрофа при Виденов, че нехаем дали ще бъдем част от цивилизована Европа или малко по малко ще пропъплим отново към орбитата на Русия.

Казвам това, защото за повечето българи процесите на евроинтеграция са нещо като манна небесна, а самата Европа – добродетелна дружина, която раздава пари на калпак. Това налага да си отговорим на един наистина съществен въпрос: коя е същност причината, поради която ЕС заделя за нас мащабни присъединителни фондове? Единственият реален отговор е: защото сме изостанали, защото икономиката ни е сбъркана и ценностите ни преобърнати от управлението на комунистическия режим. Дават ни пари, за да се оправим, да си поправим държавата – нормално ли е тогава да ги дадат на тези, които са направили белята? Лично аз мисля, че не. Тъй че проблемът не е само с идването на БСП на власт, проблемът е какво ще се случи с България вследствие на това. И това е отговорността, пред която стоим, решавайки дали и за кого да гласуваме.

И накрая трето – ще гласувам за ОДС – и в този си избор съвсем не съм воден от каквито и да било носталгии и сантименти. Ще го направя не защото предпочитам Надежда Михайлова пред Иван Костов – а защото предпочитам каузата пред сляпото преклонение пред лидерския авторитет. И още по една причина: защото много добре си спомням 1991. Тогава СДС също бе разделен на три: три СДС-та с тирета. Тогава също най-маститите лидери предадоха своите привърженици, опитвайки се да приватизират синьото електорално наследство; тогава пак се кичеха с непомерни претенции и се обявяваха за “гръбнаците” на СДС. В резултат: от трите СДС-та влезе само едно, над седем процента от десните гласове бяха хвърлени на вятъра – благодарение на което нямахме мнозинство и се наложи коалиция с ДПС. Последваха леви завои и депесарски шутове, последва правителството на Беров и стопирането на реформите за цели пет години; без това разпиляване на дясното щяхме да бъдем редом с Чехия, Полша и Унгария и отдавна вече щахме да сме членове на ЕС. Сега е същото – от разпиляването на десните гласове зависи дали БСП ще има абсолютно мнозинство с всички произтичащи от това последствия. Пак от същото зависят и шансовете да се формира дясноцентристко правителство: защото тази идея отдавна е приета на нож от една от партиите, претендиращи да са десни – тази на Иван Костов. И всичко това не е абстрактна отговорност, не е и отговорност само на политическите лидери. Е отговорност, която стои пред всеки от нас. И която всеки трябва да поеме пред себе си, за да бъде наистина чист пред съвестта си.