|
Главният прокурор отново успя да ни
изненада: този път с предложението за амнистия на
незаконно придобитите и изнесени зад граница капитали.
Офертата не е нова: от десетина години насам за нея са се
застъпвали червеният икономически съветник Иван Ангелов,
царският такъв Владимир Квинт, правосъдният министър на
Виденов Младен Червеняков, бившият председател на НС Огнян
Герджиков и още някои мъченици на българската демокрация –
като Емил Хърсев например. Попадането на Филчев в тази
добродетелна дружина едва ли е изненадващо – особено като
се имат предвид някои екзотични идеи на прокуртурата –
като тази за персонална договореност между престъпниците и
държавното обвинение, лансирана от Цеко Йорданов и
подкрепена от Филчев – при което срещу връщане на
заграбеното се гарантирали по-меки присъди. Изненадващ е
моментът – в самия разгар на предизборната кампания и
точно тогава, когато присъединяването ни към ЕС виси на
косъм и отвсякъде валят предупреждения за това какво ще ни
се случи, ако не изпълним поетите ангажименти – свързани
преди всичко със съдебната реформа. И изненадващ – поне за
външния свят – е фактът, че е възможно подобна идея да се
роди в главата на главния прокурор на страната ни.
Впрочем точно този факт доказва, че съдебна
реформа просто няма. Едва ли може да се измисли
по-красноречиво доказателство за абдикацията на държавата
от борбата с престъпността, от това обвинител №1 да се
застъпва за легализация на престъпните капитали. В
конкретния случай този абсурд означава:
Първо – че
главният прокурор не познава конституционните си
задължения, които му повеляват да наказва престъпниците, а
не да ги опрощава и амнистира.
Второ – че в
рамките на почти изтеклия си мандат Филчев все още не е
разбрал, има такова нещо като разделение на властите, и че
неговите прерогативи предполагат да изпълнява законите, а
не да предлага законодателни инициативи. Дори бегъл поглед
върху неговата дейност показва, че законодателните амбиции
са основния му приоритет: като се почне от кампаниите за
извънредни правомощия, закони и съдилища, като се мине
през антиконституционните предложения за ограничение на
гражданските права и се стигне до бламирането на всякакви
промени в законодателството, които засягат неговия
интерес. Нека само си спомним, че съдебната реформа
попадна в патова ситуация след негово питане в
Конституционния съд относно това какви промени могат да се
правят от обикновенно и какви – от Велико народно
събрание.
Трето – защото
основните причини за резервите спрямо по-нататъшното
разширяване на ЕС са свързани именно с безнаказаността на
престъпния свят и липсата на контрол върху неговите
капитали в страни като нашата – които съответно са причина
за престъпна инвазия: а една евентуална амнистия би
превърнала България в прекрасна перачница за пари, годна
за употреба и в европейски мащаб. В този смисъл самото
предложение на Филчев може да бъде тълкувано като саботаж
към основния външополитически приоритет на страната ни –
присъединяването към ЕС.
Четвърто –
защото идеята излъчва аморално послание и във вътрешен
план – спрямо редовните данъкоплатци, които сериозно ще се
замислят дали да продължат да бъдат такива и да плащат
данъци в една държава, която нагледно им показва как това
може и да не се прави без никакви последствия.
Пето – защото,
както в прав текст заяви американският посланик Пардю –
никаква амнистия не е нужна; тя и сега е в сила, тъй като
от години нито един сериозен мафиот не е обличал раиран
костюм.
И шесто: защото идеята на главния
прокурор много ясно показва къде стои самият той в борбата
с престъпността – рамо до рамо с мафията, която единствено
би имала интерес от подобен акт.
Между впрочем интерес представлява самата
дефиниция на незаконни капитали, която се има предвид –
тези, които са свързани с приватизацията. То е логично от
гледна точка на нейния автор: приватизацията е основната
мръсна дума в неговия политически речник. Едва ли трябва
да припомняме идеите за “съдебна деприватизация” и
гигантската по мащаби прокурорска проверка на над двеста
приватизационни сделки, стартирала преди четири годни и
безславно приключила с практически нулев резултат – за
тези дела днес никой не говори. Само че по тази причина
някак не върви тъкмо Филчев да иска амнистия – най-малкото
защото по този начин признава пълната си капитулация пред
незаконните приватизтори, отнесли толкова страховити
закани от негова страна.
Самата дефиниция е стеснена и поради това –
неефективна: при приватизационните сделки кандидати за
подсъдимата скамейка са най-вече държавните чиновници, а
самите приватизтори се оказват изрядни платци – и техните
капитали най-често са тук, понякога препрани чрез
продажбата на приватизираните предприятия; доста по-рядко
са навън и никога няма да се върнат – като парите на Гад
Зееви например. По разни офшорки вероятно са пръснати
подкупите и комисионните от сделките – но те едва ли са в
толкова голям обем, че да оправдаят рисковете от подобна
амнистия. Съвсем различно е положението с друга една група
незаконни капитали, изнесени покрай банковия фалит на
България през 1996 г., чийто размер по изчисленията на
самия Филчев е някъде към седем милиарда. Те наистина се
нуждаят от легализация – тъй като техните политически
попечители са на крачка от властта. Както впрочем и поне
част от милиардите от външния дълг на България, които
изтекоха чрез тъй наречените неявни външнотърговски фирми.
Точно това са капиталите, които се нуждаят
от амнистия, за да довършат предварително формулирната цел
на прехода – трансформацията на старата политическа
олигархия в икономическа такава – и които главният
прокурор тактично заобикаля както в своята оферта, така и
в своята дейност: в рамките на неговия мандат не само че
няма осъден банкер, но и за делата на екстрадираните
такива (като Миронов и Китов например ( нито се говори,
нито се знае нещо.
Едва ли е трудно да се досетим какви са
персоналните дивиденти, на които Филчев разчита със своето
предложение. Неговият мандат изтича – и собстевената му
недосегаемост и сигурност може да бъде гарантирана само от
бъдещите управляващи, които той вижда в лицето на БСП.
Идеята му бе приета с разтворени обятия не от друг, а от
Младен Червеняков – основният юридически авторитет на
левицата, спряган между впрочем и като евентуален негов
приемник. Извън комичната перспектива циганите да извадят
скритото си злато, за което призова Евророма, амнистията
на незаконните капитали бе възприета като нещо нормално
единствено от ДПС – политическата сила, която бе най-тясно
свързана в своя генезис с Държавна сигурност, и която в
течение на годините имаше твърде тесни контакти с хората,
натрупали незаконни капитали.
От тази гледна точка идеята на Филчев
придобива определен политически смисъл: тя е опипване на
почвата, допитване до общественото мнение, репетиция за
момента, в който реализацията й ще стане възможна. В
крайна сметка бившите комунисти твърде дълго са чакали
този именно момент: когато разграбването на България вече
е приключило, миналото е посипано с пепел, а настоящето е
в техните ръце. Дали ще го дочакат, зависи от изборите –
единствено от всички нас зависи това да не се случи. |
