Вероятно и в политиката повторението е майка на знанието, но когато едно повторение се изчерпва най-вече с политическо говорене, негова рожба най-често е досадата. Всички дебати - дори и най-смислените - могат да бъдат похабени и спекулативно маргинализирани, стига една от страните в тях да откаже да се съобразява с реалността, подменяйки я с предразсъдъци и идеологеми.

Има потенциална опасност нещо подобно да се случи и с дебатите за обединението на дясното. Не защото са безсмислени: напротив - това е сред малкото смислени дебати в десния спектър от 2001 насам. По-скоро - защото нервните и гръмогласни акценти по темата трябва ли да се обединява десницата, кой с кого може или не може да се обедини и кой има водеща роля в това обединение, произвеждат вреден шум, който заглушава реалните политически послания: в името на какво се търси обединение, какъв е десният проект за бъдещето и с какво качеството на предлаганите от него политически услуги превъзхожда тези на конкурентите. Резултатът прочее е налице: електоралните нагласи конституират БСП и НДСВ като основни опоненти в изборите и отреждат на десницата място на резервната скамейка.

Този резултат е парадоксален, тъй като самите спорове за дясното обединение са продукт на това, че една малка част от десните партии отказва да приеме налични политически реалности, достатъчно очевидни, за да бъдат разбирани априори. Това би било просто комично, ако залогът пред България не беше тъй голям; в същото време е добре понякога тези реалности да бъдат напомняни, за да се види абсурдността от тяхното оспорване. И така, нека припомним:

1. Към момента тенденциите във всички социологически проучвания сочат, че са възможни два модела за управление след парламентарните избори: лявоцентристко или дясноцентристко правителство. Ще управлява или БСП заедно с НДСВ и/или ДПС, или десницата заедно с всички центристки партии. Трета възможност няма - и няма да има, защото времето на електоралните чудеса отмина безвъзвратно. Който твърди обратното, просто лъже. И себе си, и своите избиратели.

2. Разединената десница има нулеви шансове да постигне убедителен резултат и да представи реално осъществим проект за бъдещето на страната ни. Първо, защото не десните избиратели са разединени, а техните политически представители, при което мотивациите за тази разединеност могат да се разчетат най-вече като политическа безотговорност пред опасността от ляво управление. Тъкмо затова е много възможно част от тези избиратели да се превърнат в негласуващи или да предпочетат центъра като единствената некомунистическа алтернатива, имаща някакви шансове за успех. И второ, защото вече и в България се гласува не за облечените в бяло, а за този, който може да реши проблемите на конкретните хора. Дори и най-прекрасната програма не може да застави никого да гласува за партия, която предварително се е примирила с мисълта, че ще бъде в опозиция в следващия парламент.

3. Десницата може да се обединява и предизборно, и следизборно - но с различни шансове за успех. При следизборно обединение става дума за хипотеза, за обещание - при никакви гаранции, че то ще бъде спазено, докато предизборното конституира политическа реалност, валидна за самия вот на избирателя. Едно е да се гласува за възможността да бъде спряна БСП и да бъде формирано дясноцентристко правителство с водещото участие на вече обединената десница, съвсем друго е за тази или онази партия, която търси политическо оцеляване и едва след това ще е готова да разговаря за реалните проблеми на страната.

4. Формално десницата може да се яви с една, две или повече листи, но не може да си позволи да се самозалъгва, че става дума само за тактическа целесъобразност. Защото степента на консолидация е пряко пропорционална на степента на активизиране на потенциалния електорат (което впрочем също се доказва от социологическите изследвания) - и защото съществува реална възможност част от десните гласове да бъдат хвърлени нахалост. Историческата цена за подобни амбиции е известна - достатъчно е да си спомним, че през 1991 пропилените по СДС-център и СДС-либерали гласове попречиха на дясното да има пълно мнозинство, благодарение на което и България пропусна шанса си да бъде редом с Чехия, Полша и Унгария.

5. Да се съди по една предизборна политическа конфигурация за това какви са допустимите следизборни опции е, меко казано, доста недалновидно. Ако днес десницата е в опозиция на управляващия център, то от това съвсем не следва, че след изборите не е възможно да се говори за общо дясноцентристко правителство; още повече че друга управленска възможност за защита на десния проект за България просто не съществува. В противен случай защитниците на тезата за това, че политическата автентичност се гради по оста управляващи-опозиция, ще трябва да признаят, че БСП е автентичният партньор на дясното - тъй като в момента е в опозиция. Да не говорим, че подобен предразсъдък не може да бъде оправдан дори исторически: ДПС беше в първия вариант на ОДС въпреки факта, че бе мандатоносител на правителството на Беров.

6. Тезата, че БСП е на власт и сега, просто не издържа обективна критика. Замисълът за царското пришествие наистина се роди от средите на генералското движение и неговите корпоративни партньори, но оттогава изтече много вода и се случиха не малко събития, които показаха една значителна степен на еманципация от първоначалния конспиративен генезис. Едва ли една чисто декоративна структура, прикриваща реалната власт на БСП, би действала тъй адекватно при присъединяването към НАТО, например. Ако това би било вярно, просто няма как да си обясним например факта, че БСП не само определя НДСВ като свой основен противник, но и предприема съответните активни действия в тази насока; нито пък на какво се дължи приемствеността на настоящото правителство от правителството на ОДС по отношение примерно на външната политика. Да не говорим за дребната подробност, че левицата нито би одобрила, нито пък би имала сили да провежда сродна икономическа политика, която в някои показатели - примерно ръст на БВП, външни инвестиции и спад на безработицата, доста чувствително надхвърля постигнатото от предишното правителство. Пред изборите твърдата опозиционност на дясното е поне обяснима - 2001 г. бе достатъчно силен политически шок. След изборите реалностите ще бъдат други и партнирането между дясното и центъра ще бъде не само възможно, но и неизбежно. Съвсем отделен факт е, че подобно партниране няма да е лесно, нито пък удобно за дясното - поради драстичното разминаване на разбиранията му за политически морал, философия на управлението и демократични принципи с тези на НДСВ.

7. Десницата не може да си позволи лукса да включи в своите планове повторение на сегашния управленски режим: правителство с премиер Симеон Сакскобурготски и непрозрачни, чисто корпоративни механизми при вземане на управленски решения. Подобно решение би било малодушно, недостойно и следователно - непечелившо. Единственият шанс да се стигне до друг модел обаче е тъкмо пълното обединение и консолидация на целия политически потенциал, за да се постигне по-добър електорален резултат от този на центристките партии. Неуспехът би поставил дясното пред избора: дясноцентристко правителство начело със сегашния премиер или лявоцентристко начело със Сергей Станишев. И извън всички оптимистични шансове дясното трябва да бъде готово и за този избор.

От изложените дотук политически реалности следва един неизбежен извод: дясното обединение няма алтернатива. Или ако я има, тя включва чисто пораженското предварително приемане на БСП като победител на предстоящите избори. Колкото по-цялостно и неконфликтно е това обединение, толкова повече шансове има - защото ще му е нужна и сила, и устойчивост за участие в една твърде комплицирана политическа коалиция. В този смисъл и дебатите трябва ли да го има или не, е най-добре да бъдат прекратени, за да започнат същностните предизборни дебати: какво предлагаме и как смятаме да го осъществим. С това вредният шум няма да престане, но нека поне го оставим на тези, които смятат, че имат интерес, тъй като могат да просъществуват само във и чрез него. И да не забравяме да оставим вратата отворена. Който дойде, е добре дошъл, а който не дойде, няма да ни попречи да бъдем заедно.