01-12-2004

Прокуратурата винаги ме е изненадвала със способността да надскача себе си. Всеки път когато съм си помислял, че върхът на пределно възможното безобразие вече е постигнат и че по-голям резил вече не е възможен, съм се оказвал излъган. Така беше и сега - при поредния скеч, разигран от българските обвинители през последните няколко дни. Разликата бе само в по-ясно изразената систематичност на моралната и интелектуалната деградация, която от години наблюдаваме сред прокурорския елит, както и в институционалните измерения на случващото се (може би някой все пак е забелязал, че става дума не за единичен Франкенщайн, случайно породен от грешки в системата, а за цяла прокурорска асоциация, мислеща и реагираща като колективен клонинг на своя бос). Което ни позволява и да направим съответните изводи. Например:

Българската прокуратура се бори не срещу корумпираните, а срещу техните противници. Доказателствата са очевидни: завежда дело не срещу уличените в корупция в един секретен доклад, а срещу неговия автор; не срещу пословичните корупционни практики на българските митничари, а срещу журналиста, който ги изобличава; не срещу Иван Славков, а срещу тези, които са извадили неговата корупционна готовност на показ. Това е знаков жест: той показва на всички правоохранителни институции в държавата какво трябва и какво не трябва да се прави - можем само да гадаем след прецедентите с ген. Атанасов дали някой ще се осмели да задържа оръжейни контрабандисти или да пише доклади за корупцията. С което впрочем прокуратурата директно загърбва своите конституционни задължения и придава болезнена двусмисленост на въпроса от коя страна на бариерата стои в борбата срещу престъпността.

Българската прокуратура мисли себе си като свещена крава, спрямо която критичните мнения са недопустими - все едно от кого са изказани и на какви основания. Реакцията спрямо тях се изразява или в масирано завеждане на дела срещу изказалите ги, когато те са достъпни за нейните репресивни възможности, или с вербална прокурорска анатема, недопустима и немислима за всяка цивилизована страна, чийто речник включва епитети като “международен шарлатанин”, “миризлив мушморок” и “вонящо влечуго”, спрямо които определянето им като “гангстерски език” звучи напълно оправдано и автентично.

Основно и обществено най-забележимо занимание на прокуратурата е политическият рекет. Когато една прокурорска асоциация публично определя бивш министър-председател като свой клиент, без срещу него да има заведени съдебни дела, и му дава недвусмислен съвет да си трае, за да си няма неприятности, а главният прокурор на свой ред потвърждава същото, това означава само едно: че вместо да изпълнява конституционните си задължения и да подвежда под отговорност виновните, прокуратурата трупа данни за публични фигури и ги използва като политическа застраховка, за да си гарантира тяхното мълчание или послушание. Когато няколко часа след декларацията на политически лидер, че започва политически консултации за изваждане на прокуратурата от съдебната власт, оттам последва проверка срещу този политик, това е злоупотреба с огромната прокурорска власт за отмъщение и назидание - да внимават другите политици в картинката, както обичат да се изразяват във ведомството на главния прокурор. Точно това направи прокуратурата в понеделник, когато обяви чрез медиите, че ще проверява и разпитва Костов по някакви оперативни данни на Богомил Бонев, към които досега странно защо не е проявила интерес, ако въобще ги е имало. Което е чист, стопроцентов рекет. А, че НПК не позволява да се обявяват проверките, е само дребна подробност - Върховната касационна прокуратура отдавна е показала, че законът не я интересува.

Вероятно не е било особено трудно Иван Костов наистина да стане клиент на прокуратурата по публично известните и многократно разнищвани случаи като приватизацията на БГА “Балкан”, договора с “Газпром” или опрощаването на задължения на “Кремиковци” към държавни фирми. Но, пита се, какво е правила прокуратурата досега и защо жаждата да го превърне в свой клиент възниква едва след като са накърнени нейните интереси?

Въпреки конституционно закрепения си статус като част от независимата съдебна власт прокуратурата от години се е вживяла в ролята на политически играч на сцената на днешна България. Би трябвало да се допълни: на конюнктурен политически играч, който винаги се присламчва към по-силния. Ако преди Иван Костов водеше Филчев със себе си, за да размахва пръст от трибуната на Народното събрание и да сочи в коя част на залата са корумпираните, то сега е точно обратното - и прокуратурата наистина функционира като присъдружна организация на БСП. Защото действа подчертано избирателно - няма обяснение например защо през ден образува дела срещу столичния кмет, а делата срещу Румен Петков в битността му на плевенски кмет бяха скрити в чекмеджето и забравени; нито пък защо делото срещу ген. Аспарухов бе прекратено въпреки наличието на доказано престъпление, а ген. Атанас Атанасов се оказа подсъдим по абсурдни дела с повече от абсурдни обвинения (едно от тях е това за спрения украински самолет с контрабандна оръжейна пратка - като в случая престъпление по служба е извършено от самата прокуратура). И защото самото мислене и аргументации на прокуратурата са откровено левичарски: да си спомним само идеите на Филчев за “съдебна деприватизация” или намеците за изчезналите при приватизацията милиарди в декларацията на прокурорската асоциация.

Българската прокуратура вече е дотолкова убедена в своята недосегаемост, институционална мощ и тайна власт, съдържаща се в грижливо скътани из прокурорските тайници папки и поставени “на трупчета” дела, че вече не е способна да се съобразява с нищо и с никого. Арогантността, на която ставаме свидетели днес, е само единият от болестните симптоми за това състояние на пълна самозабрава. Другият е страхът на политическата класа от прокуратурата, нейната неспособност да реагира адекватно на ставащото. Фактът, че и БСП, и управляващите отказаха да подкрепят дори искането ВСС да отстрани един лумпен прокурор, ругаещ като хамалин фигура от мащаба на Брус Джаксън, маркира ясно кои имат достатъчно основания да се видят като бъдещи клиенти на прокуратурата. Същият мотив, изглежда, е движел и Симеон Сакскобургготски при знаменитата му формулировка “Властите в България са разградени”. Това съвсем не е езикова грешка, а гениално обобщение на ставащото в страната ни. Властите наистина са разградени, като един от аспектите на тази им разграденост е страхът - в случая страхът на бившия цар, който много добре съзнава, че подобно на Иван Костов лесно би се превърнал в клиент на прокуратурата, ако тя се вгледа примерно в неговите твърде спорни имотни придобивки.

Мисленето, стилът, езикът, действията и бездействията на прокуратурата засягат пряко националните интереси на България и представляват вече национален проблем. Не друг, а докладчикът за страната ни в ЕС Джефри ван Орден маркира достойната за съжаление ситуация с прокуратурата като проблем, който трябва да бъде решен бързо. Тук вече става дума за предупреждение, спрямо което ослушването няма да помогне - несвършената работа в областта на съдебната реформа може спокойно да задейства защитната клауза в договореностите ни с ЕС и в началото на 2007 да гледаме Европа през крив макарон. Тези, които отказват да приемат този ребром поставен въпрос, изглежда, следват принципа “след мен и потоп”, или просто си представят друго бъдеще за страната ни.

В заключение искам да отбележа, че проблемът с прокуратурата не е само институционален. Филип Димитров съвсем справедливо отбеляза, че акцентирането единствено върху неговата институционалност представлява всъщност прекрасно извинение за липсата на кураж и достойнство от страна на тези, които би трябвало да обуздаят извадените сякаш от страниците на Достоевски прокурорски бесове. Проблемът не е само в невъзможността да бъде свикано Вeлико народно събрание, за да се промени нещо в тази сфера, проблемът е в гузното премълчаване и притаяване, в жалкото приклякане в очакване бурята да отмине.