31-08-2004

С новия политически сезон партиите в България, искат или не искат, ще трябва да кажат сбогом на илюзиите и да посрещнат лице в лице реалността. До Нова година въпросът "кой с кого" трябва да бъде изчерпан, а старателно размиваната политическа идентификация - да придобие конкретни очертания, както и да се премине към насъщния отговор на по-съществените въпроси: как и от името на кого. Ако в началото на прехода импровизациите и резките завои бяха допустими до месец-два преди изборите, то сега, в неговия финал, подобни опити са обречени - избирателят се нуждае от по-дълъг срок, за да се ангажира с каквито и да било екстравагантни идeи. Ако оставащата една година до изборите е все още достатъчна, за да се решат вътрешнопартийните проблеми, да се мобилизира електоралният потенциал и да се преодолеят резервите към една или друга нестандартна коалиция, то всяко по-нататъшно забавяне ще носи само негативи. Преначертаването на българската политическа карта е непосредствено предстоящо и от тази гледна точка бъдещето е поне с една степен по-предвидимо. Например вече е безпощадно ясно какво няма да се случи до юли 2005 - няма да има предсрочни избори, колкото и някои партии да го декларират като необходимост и цел. Не само защото повечето избиратели не ги искат, но и защото партиите, които могат да ги предизвикат, се нуждаят от времето до края на мандата, за да реализират своите шансове в следващия такъв.

В лявата част от политическия спектър ситуацията е на пръв поглед най-изчистена: БСП е първата политическа сила в страната, на огромна дистанция от всички останали, и естествено се готви да управлява. Нещо повече: не може да си позволи да пропусне този шанс, защото трети мандат в опозиция би бил непоносимо унижение за столетницата и би предизвикал електорално разпадане и непоправими вътрешнопартийни колизии. Оттам нататък обаче започват проблемите, които традиционно не се показват на повърхността, но чието съзряване в партийните дълбочини е все по-очевидно.

Най-болезненият от тях е свързан с факта, че бленуваното абсолютно мнозинство е все по-трудно достижима цел: дългото застиване на рейтинга около 20-те процента е ясен индикатор, че червените са достигнали своя електорален максимум и пред тях с пълна сила стои въпросът с кого да управляват. Отговорът бе даден от Станишев: с някоя от двете управляващи партии - или и с двете едновременно. Нищо ново - социалистите отдавна бяха изчислили негативите от управление само с един стратегически партньор, и то в лицето на ДПС. Несъмнено най-изгодна за партийния елит е тъкмо тройната коалиция с управляващите: този вариант възпроизвежда пропагандираното още в началото на прехода "правителство на националното съгласие" и дава възможност за ефективно прехвърляне на отговорности и балансиране на апетитите на партньорите. Проблемът е, че точно с такава тройна коалиция започна настоящият мандат, определян от БСП като вреден и опасен за България. Търсенето на това именно стратегическо партньорство идентифицира социалистите като пазители на статуквото, а техния лидер като огледално копие на Симеон Сакскобургготски, опитващ се да набута всички във властта (без СДС и нейните производни). Поради което претенциите на БСП да бъде опозиционна сила стават най-малкото съмнителни, както впрочем и политическата й идентификация като лява партия.

Наистина това не е проблем за червения елит, който много добре знае, че вземането на властта в следващия мандат означава да се провежда дясна политика, защото друга не е възможна при наличието на валутен борд и във финалния етап на прехода, поради което центристко-либералният параван е обективна необходимост, а всичко останало са приказки за наивните избиратели. Истинският проблем е, че избирателите вече не са толкова наивни - и след мимикрията на БСП от антинатовска в пронатовска партия идеята за общо управление с настоящите политически противници може да им дойде в повече. Впрочем тя идва в повече и на низовия партиен апарат, за който презумпцията, че след осем години опозиция трябва да споделя властови ресурси с коалиционни партньори, действа като червено на бик. Това е и причината, поради която БСП рискува да стартира предизборната си кампания с тържествено честване на 60-годишнината от 9-и септември: това е насъщно намигане към твърдия електорат, казването - ние пак сме тук и пак сме си същите. Този риск обаче може да изиграе лоша шега на червените, тъй като минира претенциите им да бъдат реформирана партия, а с това стеснява не само шансовете за международно признание на едно бъдещо тяхно управление, но и тези за мобилизиране на "меката" електорална периферия на БСП.

Необходимостта от партньори за едно бъдещо ляво управление означава и съгласието на същите, а то съвсем не е толкова безспорно, колкото изглеждаше само преди месеци. Идеята за тройна коалиция разруши идилията в отношенията на БСП с Доган, защото означава рязко редуциране на възможностите му като политически балансьор, а за него това е чиста загуба на позиции. Запазвайки традиционната си отвореност както вляво, така и вдясно, лидерът на ДПС се постара да направи достатъчно индиректни намеци, че с по-голям ищах би участвал в дясна, отколкото в лява коалиция. Това може и да се окаже нещо повече от традиционното предизборно вдигане на цената: вдясно той би бил равностоен партньор, докато вляво би бил принуден да дели властови трохи в сянката на "големия брат", поемайки с пълна мяра неговите политически отговорности.

Симеон Сакскобургготски пък направи точно обратното: даде да се разбере, че либералният статус на НДСВ не означава невъзможност за участие в лявоцентристко правителство. Фактът, че тази възможност бе изразена точно от Милен Велчев, провиждан и от ляво, и от дясно като бъдещия жълт фаворит, поставя доста специфичен акцент върху тази опция. Още повече че в публичното пространство отдавна битува възможността за политическа сделка: оттегляне на Симеон срещу подкрепа за бъдещ президентски пост и разтваряне на политически чадър над неговите имотни придобивки. Като цяло обаче, колкото и парадоксално да е, поведението на управляващите през следващата година е най-лесно предвидимо - те ще поддържат своята амбивалентност и готовност да играят както вляво, така и вдясно - в зависимост от това кой би им предложил повече и по-сериозно гарантирани властови ресурси.

Ситуацията вдясно е най-комплицирана и то не само защото дясното е разпокъсано и разяждано от вътрешни конфликти до степен, при която изграждането на широка дясна коалиция изглежда непосилна задача. Проблемът е, че от целия политически спектър само вдясно не е направено възможното и не е осъзната отговорността пред единствената значима дилема за страната ни: дали във финала на прехода, т.е. в най-отговорния за бъдещето ни момент, България ще навлезе с дясно или с трайно ляво управление: трайно, защото има всички изгледи да продължи повече от един мандат. Всички десни лидери много добре знаят, но някак си не им стиска да признаят публично единствената реалистична перспектива - формиране на десноцентристко правителство, което на практика включва всички извън БСП. Включително НДСВ. Включително ДПС. Включително Софиянски или която и да било от многобройните лидерски партии, избуяли от и за сметка на СДС. Друга възможност просто няма.

Това звучи еретично и нещо по-лошо: не звучи особено реалистично. Най-малкото защото конкурентната борба за десните избиратели не винаги се води със съзнанието за отговорността пред бъдещето на България. За ДСБ например дали ще станем част от ЕС под дясно или ляво управление, изглежда, не е приоритетен проблем; по-важни са опозиционните шансове именно при бъдещо управление на БСП, поради което коалирането е мръсна дума (освен ако не става дума за преминаване на 4%-ата бариера, което е и основната причина за настоящото ухажване на ДП и БЗНС), а самата идея за широка дясноцентристка коалиция се осъжда като ренегатска и предателска.

Уви, тя е само тежка, неприятна и почти невъзможна за постигане. Но в това "почти" се крие и потенциалът на дясното, единствената възможност да се отмести стрелката на политическия барометър от това, към което сочи в момента: ляво управление. С всички възможни последици, добре познати от правителствата на Луканов и Виденов. Само че тази възможност няма как да се реализира с чакане нещата да се случат сами, нито пък огромният брой пропилени и разочаровани десни избиратели ще отидат до урните, без да се убедят, че дават гласа си за една реално съществуваща управленска перспектива. В този смисъл идеята на СДС за широк политически форум на 10-и ноември, на който десните да се видят, чуят и определят кой кой е, за какво се борят и с кого биха могли да партнират, е добра, но не е достатъчна. Нужни са преговори и съответният кураж за водене на такива не само с наличните "естествени" съюзници, но и с настоящите политически опоненти. Нужно е договаряне на най-широката възможна рамка от принципи и програмни намерения, която да позволи участието в едно общо дясноцентристко правителство след парламентарните избори. И тези необходимости стоят не пред друг, а именно пред СДС като втора политическа сила и лидер на дясното. Всичко останало е демагогия - включително радикалните жестове и пъченето кой е по-хард. Защото тези, които са склонни да пропуснат все още съществуващите минимални възможности да бъде съхранен десният модел на прехода, изобщо не могат да бъдат определяни като десни.