Това е въпрос, който поне в България е способен да раздели всяка дясна аудитория. Все още обаче относително малко са тези, които са способни да заявят: не, не ни е нужен, защото е отживял времето си.

Всеки седесар е по условие антикомунист (тези, които по една или друга причина напуснаха СДС и основаха нови партии, може и вече да не са, но старателно избягват тази тема). Нещо повече - всеки нормален човек е антикомунист. Защото не е нормално да харесваш една политическа практика, която винаги е била упражнявана с терор и лицемерие и която е причинила най-мащабния геноцид в историята на човечеството.

В по-широк смисъл комунизмът е антитеза на свободата, а тя е върховното човешко благо. Тези към 50% от българите, които днес въздишат по времената на Тодор Живков, просто не са дорасли до съзнанието за собствената си свобода - не са станали граждани, а са си останали поданици, чакащи малодушно някой друг (и най-вече държавата) да им реши проблемите.

Във всички дебати противниците на антикомунизма вместват железния на пръв поглед аргумент: комунизмът е минало, което няма да се върне.

Българският преход към демокрация е приключил, прочее трябва да гледаме към бъдещето (и ако е възможно, да решим това бъдеще всички заедно, без конфронтация помежду си). Тази теза е стопроцентова лъжа, която обаче трябва да бъде внимателно осмислена и осъзната. Първо, преходът не е приключил, защото той означава не само промяна на политическите реалии, но и промяна в общественото съзнание. Точно тази промяна липсва и точно тази липса пречи на България повече от всичко друго. Доказателство: споменатите 50%, които бленуват по Тодор Живков. Също: крехкото гражданско общество и самочувствие. Също: липсата на средна класа, която вече съществува като имотно обособен слой, но не се е осъзнала като такава и продължава да мисли бъдещето си в катастрофични измерения. Преходът ще приключи тогава, когато болшинството българи осъзнаят, че пътят, по който върви страната им, е смислен и перспективен; и когато разберат, че общественото битие пряко зависи от тяхната лична инициативност и отговорност.

Второ, ако комунизмът си е отишъл завинаги като годна за възкресение политическа система, то неговият манталитет е още жив и непрекъснато доказва себе си чрез рецидиви, вместени в самата плът на политическото. В някаква степен това важи за всички страни в преход, но особено за България, в която най-ярката характеристика на комунизма беше простащината на неговите носители.

Тази простащина още е налице - и няма как да не е, при положение че само у нас комунистическата партия успя да просъществува базисно нереформирана - и въпреки тази й нереформираност днес е първата политическа сила. Рецидивите са безброй: лидерът на БСП смята 9 септември за нормална дата; нейният президент бие всички рекорди по коленопреклонни посещения при Путин; възстановяват се паметници на Георги Димитров и се строят нови такива на Тодор Живков; говори се за спиране на приватизацията, за ограничаване на частния сектор, за държавен контрол над икономиката и прочее.

Трето, ако комунизмът е минало, то страниците от това минало още не са прочетени. Ние не знаем например как и защо бе натрупан външният дълг, как и с какви пари се създадоха икономическите групировки в зората на прехода, какво стана с външнотърговските дружества и още много неща. Не знаем дори това, което вече навсякъде се знае: кой е участвал в репресивния апарат на комунистическата държава. Това минало не е превърнато в институционализирана истина, не е минало през признанието и покаянието - което е и единственият път, по който натрупаното зло може да се превърне в история. И именно поради това е не само нужен, но и насъщен антикомунизмът - като памет и нравствена мяра, като очертаване на граница, която не трябва да се прекрачва, като присъда над рецидиви от непрочетеното минало и обществена нетърпимост към тях.

Без него ние просто не бихме разпознавали тези рецидиви, не бихме могли да ги идентифицираме зад многообразните им маски.

И накрая: не е вярно, че раковите образования на комунизма нямат виталност, че сме имунизирани спрямо тази напаст. Национализмът например е точно това. Упованието в силната ръка - също. И когато някой ни съветва да се откажем от част от гражданските си права, за да можела държавата да се пребори с престъпността; когато някой твърди, че програма на неговата партия можели да бъдат само възванията на лидера й; когато се акцентира прекалено силно върху идеята за "силна България" и върху думичките ред и сигурност, би трябвало да бъдем нащрек.

Тази песен вече сме я чували през миналия век, и то пята на два гласа: и от фашисти, и от комунисти.

Най-проблематичният въпрос за антикомунизма обаче е свързан с неговия потенциал като обединяваща идея, която може да бъде актуална и продуктивна в днешното политическо битие.

Винаги трябва да се помни, че от началото на прехода чак до 1997 именно това бе спойката, която сплотяваше демократично мислещите българи и правеше възможно съществуването на СДС. Дотогава това бе достатъчно, но днес вече не е. Поради една много проста причина: с приватизацията и интеграцията ни в НАТО отпаднаха и последните шансове за реална комунистическа реставрация. Поради което хората вече избират не между

комунизъм и антикомунизъм, а между лявото и дясното, между предлаганите от тях модели - съобразно собствения си интерес и житейска философия.

Честа заблуда е, че между тези алтернативни двойки има покритие. Всъщност има такова поради специфичната историческа ситуация у нас, но в глобален аспект не е така. Лявото не е непременно комунистическо - и не е задължително дясното да се интересува прекалено много от антикомунизма. Това, което го превръща в необходимост у нас, е уродливостта на българския преход, неспособността ни да направим искрен и окончателен прочит на миналото, както и фактът, че нереформираната левица използва рецидивите на комунизма, за да гарантира своето единство и своите електорални опори. Поради което антикомунизмът няма как да бъде пратен в музея - и това важи за всяка дясна партия. В същото време вече е отминал моментът, в който той е самодостатъчен - вече няма как да бъде използван като пълноценна политическа идентификация, а някогашните призиви от рода на "Долу БКП!" просто не работят.

И така: какво да правим с антикомунизма? Най-мъдро би било да го съхраним като памет и нравствена мяра, но в същото време да го преактуализираме, да го преосмислим като работещо политическо понятие. Да спрем да го съотнасяме

само и единствено към миналото, а да провидим неговата актуалност именно в днешния ден. Да го разширим и задълбочим, търсейки неговите мирогледни и народопсихологически проекции.

Да му дадем нова дефиниция - като еквивалент на свободата, като характеристика на този, който не се оставя да бъде командван и направляван, не чака друг да му решава проблемите, и иска да бъде не поданик, а гражданин. Антикомунистът просто знае, че обществото е не машина, а организъм, че този организъм се развива по свои вътрешни закони и хармонии, чиято мярка е личността, а не масата - и че спрямо този организъм всяка външна намеса е недопустима.

И още: че е субект, а не обект на властта. Че без неговата лична инициатива и отговорност нормалната държава е невъзможна; че без тях е възможна само една държава - комунистическата. И затова е необходим антикомунизмът - и като визия, и като философия, и като реален фактор в мисленето на политически активния българин.