Ние сме българи и граждани преди всичко.

Ние сме тези, които не искат и не могат повече да мълчат. Които не приемат тази държава, това управление и този обществен договор.

Ние сме тези, които отказват да се съобразят с лъжата, която прикрива политическата и нравстена криза, в която затъва днешна България.

Ние сме хората, които искат да започнат отначало, от онази автентична гражданска енергия, на която станахме свидетели на 14 декември 1989.

Ние виждаме единственият шанс за спасението си и за спасението на страната ни в създаването на ефективно гражданско общество, способно да упражнява контрол върху институциите на властта и да коригира тяхната дейност, когато това се наложи.

Ние смятаме, че властта трябва да бъде върната на българските граждани, които трябва да добият самочувствието, че са способни сами да решават своите проблеми, и ако избраните от тях са измамили тяхното доверие да им покажат вратата и да им дадат пътя. Та ако ще този път да е до Мадрид.

Това искаме ние, за това разчитаме на вашата подкрепа.

Вероятно има някаква символика в това, че тази дискусия съвпада с годишнина от гибелта на Левски. Дякона мечтаеше за чиста и свята република. Днес наистина сме република – втората в българската история. 

Чиста и свята република ли сме обаче? Сме ли едно цяло с общи правила, отговорности и идеали или сме разделени на държава и народ, разделени от пропастта на несправедливости и недоверие. Е ли свободата ни онази, за която даде живота си Апостола, или е свобода само на книга, свобода без морално и ценностно покритие? И с какво е обезпечен общественият договор, сиреч конституцията на страната ни, нашето общо споразумение за начина, по който сме избрали да подредим нашия общ дом България? За правилата, при които никой никому няма да пречи, а всеки всекиму ще помага според силите си.

Договор, по който страна са не тази или онази партия и правителство, а всеки българин.

Има ли валидност този договор или вече сме го зачеркнали поради непокритите задължения на управляващите?

Това са въпроси, чиито отговори трябва да намерим. Днес. Защото днес държавността се разпада. Днес политиците са изчерпали своя кредит на доверие. Защото от днес зависи по кой път ще поеме България.

Утре ще е късно.

Затова искам

да стигнем до дъното на нещата,

до самата основа, върху която се гради българското общество и която определя отношенията между всички нас.

След провала на българския преход да предположим, че не само в градежа, но и в самата основа има нещо сбъркано.

Аз съм един от участвалите в първата голяма политическа битка в нова България. Битката за или против тази конституция. Хората тогава, които бяхме против, се оказахме твърде малко – само 39 на брой. Вероятно си спомняте гладната стачка на 39-те от ВНС в дните, когато върху фасадата на Софийския университет стачкуващите в него студенти бяха опънали огромен транспарант с надпис “Нова конституция – нова проституция”. Вероятно си спомняте, че докато в Народното събрание звъняха чаши с шампанско по повод гласуването за тази конституция, полицията отвън биеше с палки гладуващите депутати от същото това ВНС.

Нашият протест не можа да спре гласуването на този обществен договор. Но в същото време той изигра своята роля. Защото тъкмо гладната стачка на 39-те беше погребението на българската перестройка.

Чрез него опозицията в България получи бойното си кръщение и престана да бъде само демократично украшение, легитимиращо новите лица и идеи на старата БКП. Чрез него се разбра кой кой е и за какво се бори в СДС и от политическата сцена отпаднаха уважавани съвсем доскоро тогава лидери, отпаднаха и партиите-гръбнаци, и седесетата с тирета, които избраха колаборацията с БСП пред политическото си достойнство и волята на своите избиратели.

Този протест беше и основният фактор, който пречупи страховите комплекси на българите, наслоени през десетилетията преживян комунизъм. Фактът, че една група хора се осмели да застане срещу цялата държавна машина, без да разполага с нищо освен с истината, до голяма степен излекува този страх и спомогна за създаването на гражданско самочувствие у хората.

Оттук нататък те щяха да бъдат лъгани, щяха да правят грешни избори или щяха да се оставят на апатията и отчаянието. Но нямаше да бъдат плашени. Намаше вече как. Те бяха вече не просто набюдатели, а участници.

Не идеализирам, разбира се, 39-те, някои от които изиграха после повече от мрачна политическа роля. Но тогава, в този кратък миг на този протест, това беше тяхната страстна седмица в новата ни българска история. Това наистина промени българското статукво. За съжаление, не за дълго.

Бих искал да се спра на сбърканата философия на конституцията, тясно свързана с целите, които си бяха поставили т. нар. нейни бащи. Тя чисто и просто не беше създадена, за да обслужва българския преход към демокрация. Тя бе създадена, за да обслужва перестройката, мимикрията на тоталитарната власт, прехвърлянето на активите и властовите ресурси на комунистическата партия от политическа на икономическа основа.

Затова общественият договор не бе свободно договаряне между всички български граждани, а

скрита политическа сделка между политическата номенклатура

и нейните уж демократични креатури от СДС. Точно това корумпира и изроди самия конституционен проект, натовари го с декларативност, но не и с ефективност, постулира разделение между властите по един механичен и дисбалансиран начин, постави акцент не върху гражданското общество, а върху държавата и нейния централизиран държавен апарат. Поради тази сбъркана и по същество обслужваща бившата комунистическа партия философия катастрофира българският преход. Защото когато нещата са на грешна основа, не е възможно и градежът да бъде стабилен.

Българснката конституция от 1991 има един основен недостатък: тя декларира права без гаранции за тяхното спазване, изгражда наистина само демократична фасада, зад която наистина не е ясно кой плаща сметката за изпитото при приемането й шампанско.

Ще се спра само на няколко примера.

В член 1, алинея 2 цялата държавна власт произтича от народа. Произтича от него непосредствено, забележете това “непосредствено” и чрез органите, предвидени в тази конституция.

Питам ви, чувствате ли се наистина суверени, във ваши ръце ли е цялата държавна власт или в нечии други? Имате ли възможност да коригирате нечие управление, ако то не работи във ваш интерес? Има ли въобще  механизъм, който да предполага непосредственото упражняване на вашата власт, след  като самите бащи на конституцията и автори на този текст отхвърлиха с огромно мнозинство предложението самата конституция да бъде утвърдена с референдум? Къде и как тук и в следващите текстове се регламентира каквото и да било въздействие на гражданската воля върху властовите институции? Имате ли въобще думата относно вашето бъдеще?

Имате ли въобще думата

по какъвто и да било начин освен на избори, когато пускате бюлетина за една или друга партийна листа? Според чл. 11 политическият живот  в България се осъществява върху политическия плурализъм. Само дето от този политически живот са изключени гражданите и техните организации. Това е прерогатив единствено на политическите партии. Гражданите и техните сдружения са на по-ниско ниво, формулирани в чл. 12, ал.1 и 2 – “сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси”.  И забележете: сдруженията на гражданите, включително и синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъща само на политическите партии.

Тук следва резонният въпрос:  самата политика дело на гражданите ли е или само на политиците? Ако е само на партиите и политиците дали е уместно да наричаме обитателите на тази страна граждани или по-добре да ги определим като поданици?

Текстовете в конституцията обаче не само декларират кухи права без гаранции, имитирайки демократичен статус. Някои от тях имат определено само превантивна функция и предпазват управлявалите по престъпен начин в продължение на половин век от заслуженото възмездие.

Пример: чл. 5, ал .3 гласи, че “Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено за престъпление към момента на извършването”. Подобен текст фигурира в конституцията на всяка цивилизована страна - законът, разбира се, не може да има обратно действие. Само че не във всяка цивилизована национална история има прецеденти като “народния съд”, като комунистическите концлагери и репресии над инакомислещите, които съвсем не са престъпления към момента на извършването. Концлагерът в Ловеч например се е водел като “център за трудово превъзпитание”. Това е и причината в конституцията на страните от бившия източен блок да са вписани специални текстове за престъпленията по време на комунистическия режим, при уговорката, че при тях не тече давност. Поради простия факт, че десетилетия наред е липсвало реално и справедливо правосъдие. Утоворка, която бащите на българската конституция са пропуснали да направят.

Едно демократично общество се гради върху баланса

между свободата и отговорността. Без този баланс то се изражда. Това израждане е осезаемо навред в днешна България, но може би най-ясно в институциите, въздаващи справедливост. На книга и в чл. 118 правосъдието се осъществява в името на народа. Обаче как същото това правосъдие носи отговорност пред същия този народ, след като той няма думата при определяне на дейността и персоналния избор в правосъдната система, няма възможност за контрол, няма прозрачност при вземането на решения и относно  реалните мотиви, които движат българските съдии, прокурори и следователи. Те се подчиняват само пред закона, но не е ясно пред кого и как носят отговорност ако сами престъпят този закон и откажат правосъдие в полза на личните си интереси.

Съдебната система е независима, но в най-голяма степен на независимост тя е  спрямо българските граждани, от чието име и в чиято полза се въздава справедливост. Тази псевдонезависимост ражда непрозрачност. А там, където има дефицит на прозрачност и контрол, няма как да не се появят корупция, злоупотреба с власт и произвол.

Точно това се случва у нас и не само че няма ефективно правосъдие, но и самата съдебна власт се е конституирала като една затворена система, разполагаща с огромен властов ресурс, репресивни механизми и политически лобисти от всички цветове на политическия спектър. Тази система се оказа толкова мощна, че на момента суспендира и самата българска конституция. Тука другият основен конституционен недостатът - липсата на регламентирани гаранции за изпълнение на конституционните норми, създава възможност самите те да бъдат заобикаляни въпреки наличието на Конституционен съд.

Най-драстичният пример в това отношение е Законът за съдебната власт,

чиито текстове, отнасящи се до прокуратурата, влизат в драстично противоречие с конституцията. Този проблем беше анализиран в една скорошна дискусия от г-н Иван Иванов, председател на Сдружението за българо-европейско сътрудничество, и един от най-сериозните критици на конституционния проект  още по времето на неговото обсъждане. Според чл. 126, ал. 1 от конституцията структурата на прокуратурата е в съответствиес с тази на съдилищата. Структурата на съдилщата е регламентирана пък е регламентирана в чл. 119, 124 и 125. От тях се вижда, че съдилищата не са единни и се делят на първични, апелативни и върховни. Единственият прерогатив на върховните съдии е да осъществяват надзор за точното и еднакво прилагане на законите във всички съдилища. Те обаче нямат правата да нареждат каквото и да е на съдии от първичните и апелативни съдилища, тъй като според чл. 117 се подчиняват единствено на законите.

Ето как обаче в драстично противоречие с конституцията е регламентирана структурата на прокуратурата в Закона за съдебната власт в чл. 112: “Прокуратурата е единна и централизирана. Всеки прокурор е подчинен на всеки по-горестоящ по длъжност, а всички – на главния прокурор.”

Само с този текст, който не е направил впечатление никому в течение на години прокуратурата се превръща в самостоятелна заградена територия между уж демократичните институции, за която важат принципите от времето на Вишински. Че тази конституция не само блокира цялостното действие на българското правораздаване, но и със своите произволни и налудни действия поставя под въпрос основните външнополитически приоритети на страната.

Проблемът с обществения договор не е проблем на институциите и партиите, тъй като те произтичат от неговите регламенти, те са негово следствие, а не първопричина. Но е проблем на българските граждани, тъй като те и само те са страна по него. Конституцията е договор между свободните и равноправни граждани на една страна, които се разбират помежду си как да живеят така, че да не си пречат, за да направят живота си по-богат и по-спокоен. Силната държава, родена от тази конституция, не ни гарантира това. Затова е време да скъсаме този обществен договор и да напишем нов.

Предлагам този път да се водим от един основен принцип: по-малко лъжа в държавата и по-малко държава в живота на хората.