25-02-2003

И така – чия е България – на гражданите или на мафията? Вероятно и сами знаете отговора, тъй като се сблъсквате с него в своето ежедневие. Не е и не може да бъде на гражданите една страна, в която държавността се разпада, институциите се блокират взаимно, няма доверие между управляващи и управлявани, няма валиден обществен договор и за сметка на това има дефицит на истинност, автентичност и морал. Не може да бъде гражданска една страна, в която гражданите имат думата само на избори, а те завършват все с констатацията: пак ни излъгаха. И не могат да бъдат граждани обитателите не на държавата, а на територията България, след като те не се чувстват господари на своята съдба, не се чувстват субекти на властта, а само нейни жертви, имат скъсен хоризонт на очакване и на практика живеят ден за ден, само с мисълта за оцеляване, без мечти и без надежди. И поради това, а не поради нещо друго, България катастрофира в своя преход към демокрация и се превърна в плячка за мафиотски и корпоративни интереси.

Нека все пак прецизираме понятията. Обикновеният престъпник още не е мафиот, една банда магистрални бандити сама по себе си може да е организирана престъпност, но още не е мафия. Мафията се появява тогава, когато престъпността и институциите си подадат ръка, когато престъпникът знае, че има покровители сред раздващите правосъдие и определящите обществения ред, които ще му намерят вратичката в закона, през която може да избяга от отговорност; когато вместо прозрачен и регламентиран институционален ред има мрежа от продажни държавни чиновници и корпоративни интереси. И обратното – там, където липсва справедливост, няма как да не се появи мафията. Там, където институциите имат непрозрачно битие, там, където правителството заседава, за да обсъжда как да заобиколи закона, там, където народните избраници мислят за своя собствен джоб, а не за интересите на своите избиратели, мафията намира своята жизнена среда. Дефицитът на демократичност, прозрачност и свобода, липсата на регламент и подреденост във всички сфери на живота раждат паралелна криминална власт, която на всички езици се нарича мафия.

За съжаление точно такава е ситуацията днес и тук. В България практически няма ефективно правосъдие. Не искам да обиждам седящите тук магистрати, нито пък почтения труд на хиляди като тях, но съдебната система е изцяло блокирана, а прецедентите, в които вместо да въздава справедливост, тя се превръща в чадър за престъпността, са просто безбройни. Ще дам само няколко примера. По време на правителствата на Беров и Виденов не един и двама, а милиони граждани бяха ограбени, техните спестявания изчезнаха. Банките раздаваха кредити без покритие и на свой ред щедро смучеха рефинансиране от БНБ. Стигна се до трицифрена инфлация, пълен колапс на икономиката, истинска национална катастрофа. Седем милиарда днешни лева преминаха от вашите джобове в джобовете на мафиотите. Седем милиарда! Главният прокурор на България г-н Филчев стана такъв с обещанието за възмездие над виновните. В резултат – нито едно от взетите на специален отчет при него банкови дела не е завършило с осъдителна присъда. Втори пример – вече частен – вземам един от десетките такива – този с дупнишкия гангстер Златистия. Само в България изглежда е възможно някой демонстративно да застреля друг пред десетки свидетели, да няма абсолютно никакви съмнения кой е убиецът, да няма нищо за разследване и доказване – и той да се разхожда спокойно на свобода повече от пет години. Как и защо тогава другите гангстери трябва да се страхуват? И те не се и страхуват – и доказват липсата на страх всеки ден, превръщайки столицата в нещо като Бейрут. Трети случай – за мен най-драстичния – този с поканеният тук главен прокурор г-н Филчев. От четири години той управлява прокуратурата по чисто сталински образец, използвайки нейните властови ресурси за разправа със своите противници, за спечелване на периметри на политическо влияние и гарантиране на ненаказуемастта на своите приятели. Един преследван и притискан от него висш прокурор – Николай Джамбов, се самоуби и остави предсмъртна бележка: “Ако главният прокурор има достойнство, трябва да си подаде оставката.” Оказа се, че главният прокурор няма достойнство. Срещу друг прокурор – тук седящия Васил Миков, бяха заведени цяла дузина следствени дела и проверки въз основа на доноси или по напълно измислени поводи – като единственият му грях е, че е бил конкурентната на Филчев кандидатура при неговия избор. Трети висш прокурор – Николай Колев, бе застрелян показно насред София. Същият бе известен като основният враг на Филчев сред висшите магистрати – и бе единственият, който си позволи да оспори легитимността на неговия избор и да говори публично за проблемите с неговото психическо здраве. В резултат срещу него бяха заведени цяла серия от дела с измислени обвинения, беше му организирана провокация, при която приближени на Филчев прокурори собственоръчно му подхвърлиха наркотици и оръжие сред намерените при ареста му предмети – провокация, за която той лично бе предупредил предварително в официални писма до президента и министъра на МВР и в изказвания по медиите. Четирима прокурори наблюдаваха това дело, което безславно пропадна в съда и при което бяха извършени безброй процесуални нарушения – и всичките след това бяха повишени от Филчев. В крайна сметка Николай Колев бе убит – при такъв прецедент в една нормална страна половината гангстери още на другия ден щяха да бъдат зад решетките, а на погребението му щяха да бъдат всички висши магестрати начело с главния прокурор. Вместо това Филчев се скри в Евксиноград, министърът на МВР заяви, че изключва версията той да има нещо общо с убийството, а бившият шеф на 6-ти отдел на 6-то управление на ДС Димитър Иванов окръгли гузното мълчание на политици и магистрати с мнението, че Колев сам си си бил виновен, понеже бил дърпал дявола за опашката.

Висшият съдебен съвет – органът, който избра Филчев и който ръководи съдебната система, поиска с легитимно гласуване оставката на главния прокурор. И получи отговор от неговия заместник – че доцент Филчев няма да се предаде – като че ли става дума за обсадена крепост. И какво стана след това? На следващото заседание след убийството на Николай Колев Филчев се появи в съвета – за пръв път от два месеца – и висшите магистрати забравиха дори да го попитат дали смята да се съобрази с тяхната декларация. Нещо повече – те забравиха и своя дневен ред, който включваше обсъждане на прецедента с убийството на техен колега и скандала с подслушванията – за който също носи отговорност ВКП и лично Филчев – тъй като тези стенограми от подслушани разговори бяха изискани и разпространени чрез “Труд” като отговор на моето открито писмо. Съжалявам, че трябва да го кажа, но такава реакция издава страх. А когато органът, управляващ цялата съдебна система, се страхува от един от висшите магистрати, които сам е избрал, за никакво функциониращо правосъдие не може да става и дума. Това означава, че мафията се е настанила там, където трябва да се борят с нея. Това е и мотивът за странното мълчание на политиците по този срамен за националното ни достойнство прецедент. Защото Филчев успява да просъществува единствено благодарение на тяхната гузност и на техния страх.

Разбира се, проблемът не е само персонален. Проблемът е преди всичко институционален и неговите корени са в конституцията. Прекалената власт и липсата на каквато и да е институция, пред която да носиш отговорност, развращават – и няма как да е иначе. Прокуратурата е превърната от орган, който се бори с престъпността, в орган, който генерира престъпност, именно поради нейната абсолютна йерархичност от сталински тип и благодарение на факта, че над главния прокурор е само господ бог – той просто няма как да бъде привлечен под отговорност, дори и да извърши тежко престъпление, освен ако сам не пожелае това. Не е предвидена възможност за коректив на това абсурдно положение, нито пък за граждански контрол. Ние, българските граждани, можем да избираме своите народни представители, но изобщо нямаме думата по отношение на хората, които въздават справедливост и наказват престъпниците. Това позволява топката на отговорността да бъде прехвърляна между следствието, прокуратурата и съда – тези институции не работят в екип, а взаимно се обвиняват за несвършената работа. Това предполага и нещо по-лошо – поемането на тайни, скрити от обществеността ангажименти към корпоративни и направо престъпни интереси. Такива впрочем има не от вчера – ако при Татарчев недосегаеми бяха колоритни гангстери като Барона и Иво Карамански, то днес свещенните крави са далеч по-гъвкави структури от типа на свързаните с Алексей Петров например.

Но ако това е валидно за съдебната система, не е ли валидно същото за самото българско общество? Каква е причината за моралния и политически банкрут на българския преход и за уродливостта на това общество, в което живеем? Не беше ли заченат той именно с престъпното намерение да бъде ограбено бъдещето на нацията за поколения напред чрез пряко присвояване на огромната част от скоростно натупания външен дълг на България? За какво всъщност бяха предназначени тези пари – ако не за да гарантират прехвърлянето на политическата власт на икономическа основа чрез оформяне на мощни корпоративни групировки, чията власт изпитваме днес на гърба си и наричаме мафия? Не беше ли всичко това договорено на кръгли маси и потайни сборища и не беше ли материализирано чрез гласуваната от бившите комунисти конституция, чиито недъзи изстрадваме днес? Не структурира ли тя една централизирана държава, която преразпределя блага без реалното участие и съгласие на гражданите, не предполага ли тя израждането или изобщо предотвратяването на самото гражданско общество, след като обитаващите страната ни не могат да се почувстват като суверен, на когото държавата и всички институции са призвани да служат – и който определя правилата на играта във всяка сфера на обществените отношения? Чувстваме ли се свободни и живеем ли живота си с достойноство тук – в България?

Повече от 700 хиляди вече отговориха на този въпрос, като загърбиха родината. Въпросът е какво да очакваме и какво да правим всички ние, които останахме тук? Да вярваме в чудеса, както направихме в 2001? Да се надяваме на моралния ренесанс на провалилите се политици? Отговорът е – не. Всички те пазят статуквото, всички са вече част от мрежата на паралелната власт. Трябва може би да се върнем назад, много назад – към 14 декември, когато гражданите сами, без ничий сценарий, принудиха комунистическия парламент да трепери от страх, да иска танковете да дойдат и в крайна сметка да промени чл. 1, постановляващ абсолютната власт на БКП. Срещу мрежата на криминалната власт трябва да създадем своя собствена мрежа от граждански клубове и движения, които да накарат хората да осъзнаят, че никой няма да реши техните проблеми – от личните до националните, ако не си ги решим сами. Трябва да възстановим автентичността и истинността на словото и действието, затънали днес в политическата лъжа. Трябва да си извоюваме нов обществен договор – ала не между управляващите и техните поданици, а между свободните и равноправни граждани на България. Трябва да подредим живота си и да разчистим територия за истинската справедливост – обща и валидна за всички, както са валидни за всички свободата и отговорността. И всичко това трябва да го направим сами, със собствените си сили. Можем ли?

Аз лично мисля, че можем.