25-02-2003

В наистина грандиозния мащаб на скандала по делото “Гном” и експлозивно разширяващия се обсег на подслушваните се прави подмолен опит да се подмени същността на проблема: не кой и на какво основание е послушвал министри, политици и журналисти – а как и чрез кого тази компрометираща страната ни информация е “изтекла” от НСС. Последното не може да се определи по друг начин освен като сценарий за замитане на следите, протичащ с масирана медийна подкрепа и под вещото ръководство на основните виновници за същия този скандал: Министърът на МВР и Върховна касационна прокуратура. Вероятно малцина вече си спомнят, че нишката на скандала за подслушване започна да се разплита вследствие  на абсолютно незаконните действия на ВКП и по-специално на Главния прокурор и неговите приближени - докато министър Петканов от самото начало играеше подчинена и обслужваща, но далеч не маловажна роля. С оглед на обективността би било полезно да бъде припомнена предисторията на скандала. Ако разгледаме хронологически сагата с подслушванията, вероятно доста неща ще станат ясни. 

На 5-ти ноември 2002 г. аз оповестявам Откритото си писмо до Министър Станков и го разнасям да съответните адресати. Копия са внесени до всички членове на ВСС, включително и до самия Главен прокурор. 

На 6-ти ноември Министър Станков внася писмото на заседание на ВСС, който решава то да бъде разглеждано на следващото заседание – въпреки отчаяния блъф на г-н Филчев, който по стар навик се опитва да го скрие под чадъра на следствената тайна, обявявайки, че Софийската прокуратура е сколасала да се самосезира и да образува следствие за набедяване срещу неизвестен извършител. Оттогава това следствено дело изчезва от полезрението и никой не знае каква е съдбата му, прекратено ли е и на какво основание. 

Още на другия ден, на 7-ми ноеври, Върховната касационна прокуратура изисква от НСС с едно писмо цели три секретни разработки, при които са използвани Специални разузнавателни средства (СРС): “Двойник” – при която се подслушва полицаят от ДОИ Живко Георгиев, “Моряк” – с обект Пламен Симов и “Гном” – с обект бившия шеф на НСС ген. Атанас Атанасов. Връзката между трите не е случайна. Стенограмите от подслушванията в две от тях са използвани в т.н. “отговор” на ВКП до ВСС по повод на моето открито писмо. Третата очевидно е поискана със същата цел, но по непроверени данни МВР е отказало да я предаде. (Сигурно някой се е досетил какъв скандал ще стане.) Тъй или иначе няма отговор на въпроса защо с едно писмо са поискани едновременно три разработки, защо получените такива са получените такива са предоставени на подполковник Георги Камбуров от Софийската военноокръжна прокуратура (след като примерно в “Моряк” няма обвинени военизирани лица), както и откъде изобщо прокуратурата е знаела за тези разработки, след като те са образувани не по нейна инициатива и след като примерно случаят “Гном” е изобщо извън нейните компетенции. Възможни са два отговора: че прокуратурата разполага с могъщи “къртици” в НСС или че тя е реалният поръчител на разработките. Ако следваме логиката на последвалите събития и на това кой има интерес, второто е по-вероятно. И се оказва, че то изобщо не изключва първото. 

И трите разработки са започнати в един и същи период – през пролетта и ранното лято на 2002 г. Тоест по времето, в което министър Станков е припознат като враг от Главния прокурор, и в което опитът да бъде шантажиран чрез започване на предварителни провeрки срещу двамата му заместници, е пропаднал безславно както впрочем и опитът да бъде физически ликвидиран чрез разхлабване на болтовете на колелата на джипа му). Става безпощадно ясно, че той ще внесе своя закон и че този закон, пряко накърняващ недосегаемостта на Главния прокурор, ще бъде гласуван; че САЩ и ЕС одобряват закона и вносителя му, докато г-н Филчев се очертава като консенсусно неприемлива фигура: поради което компрометирането на министъра на правосъдието се оказва първостепенна задача за Филчев и неговото обкръжение. Това се прави публично – чрез нечистоплътно ровене на в. “Труд” в негови стари дела като съдия, но и чрез преглед на възможностите за целта да бъде използван неограничения арсенал на специалните служби. За целта се използва подходяща “къртица” в НСС – подполковник Николай Начев, чиито функции са да следи за СРС-та, които могат да бъдат от полза за Главния прокурор, както и за възможности да бъдат образувани разработки от НСС по явна или скрита поръчка от ВКП.  

Вероятно по тази логика са започнати разработките за Живко Георгиев и Пламен Симов, докато при “Гном” мотивите са комплексни. Ген. Атанасов е потенциално опасен за Главния прокурор – поради случая с украинския самолет и поради известната му информация за връзките между Филчев и близки до мафията икономически структури – като тези с Алексей Петров например. В същото време е откровено ненавиждан и от Министъра на МВР, поради изразените при оставката му позиции. Свръх всичко позицията му на консултиращ СДС по въпросите на националната сигурност го превръща във важен източник на политическа информация за намеренията на опозицията. Поради което личните опасения и неприязън се съчетават с политическата целесъобразност и го превръщат в подходящ обект за разработки и СРС-та. Има една дребна подробност – законът за СРС изисква той да бъде уличен като пряк или потенциален извършител на престъпление, но за тандема Филчев – Петканов тя е незначителна – когато престъплението не е налице, помага въображението. 

В хода на скандала и МВР, и прокуратурата ще проверяват сами себе си и ще констатират, че няма нарушения на закона и подслушванията са ставали по всички правила на играта. Именно тук се прави ловка манипулация, като се визира единствено процедурната, а не съществената страна на въпроса. Под “законност” при използването на СРС се има предвид даденото от съда разрешение за такова използване. В шумните потвърждения на наличието на такива разрешения се цели да се внуши на обществеността, че всичко е наред, като се заобиколи основното и императивно изискване, формулирано в чл. 3 ал.1: “Специалните разузнавателни средства се ползват в случаите, когато това се налага за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления по реда на НПК, когато необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин”. Точно това изискване е неприложимо и в трите случая, за които става дума. При Живко Георгиев предварителното производство е образувано за престъпления по служба, за престъпления против държавната тайна, за незаконно придобиване и държане на боеприпаси, за принуда и за изнудване. Да оставим настрана колко основателни са тези обвинения – това е предмет на друг разговор. Проблемът е, че всички формулировки на обвинението са изградени на базата на факти, установени от самото подслушване и обиска при арестуването му – или на обстоятелства, настъпили след постановлението за прилагане на СРС – като тъй нареченото му саморазконспириране през септември т.г. Пита се тогава на базата на какво извършено престъпление той е бил подслушван още от април? Дали пък няма да се докаже, че единствено контактите му с Министър Станков са били реалния мотив? 

Министър Петканов, Филчев и пишещия за “Монитор” бивш психолог на ДС Илия Илиев хвърлиха доста усилия, за да покажат лидера на Моряшкия синдикат като последен престъпник. Споменатата личност очевидно не е ангел небесен и има лошия навик да преувеличава и доукрасява истината – ала тежко престъпление, което да изисква прилагането на СРС, и в този случай няма. Обвинението срещу него е една от най-абсурдните юридически формулировки, които могат да се намерят дори в България – и това е потвърдено дори от Бургаския окръжен съд, който отхвърля исканата от ВКП мярка за неотклонение “задържане под стража” и го пуска срещу 1000 лв. гаранция, като изрично подчертава, че “събраните до момента доказателства не позволяват да се направи обосновано предположение, че Симов е извършител на деянието, за което е обвинен”. Най-абсурден е случаят с ген. Атанасов: мотивът за прилагане на СРС е шпионаж в полза на Великобритания и САЩ – и дори само този факт издава изкривено мислене от времената на студената война. Горе-долу по същия начин би прозвучало някой шеф на управление на ДС по време на Тодор Живковия режим да бъде обвинен, че шпионира в полза на СССР.  

На 13 ноември ВСС разглежда моето открито писмо и с 19 на 1 гласа решава да изиска от Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура и Нацианалната следствена служба всички дела, данни и доказателства, свързани с изложените в писмото факти. Министър Станков е натоварен да внесе аналогично искане до президента, министър председателя и председателя на НС – и респективно до подчинените им специални служби.  

На това искане официално отговаря в посочените от ВСС срокове единствено НСлС. Отговорът е кратък и показателен: че делото срещу брата на Главния прокурор Ангел Филчев Борисов е иззето преди повече от две години от ВКП и оттогава съдбата му е неизвестна. Едва на 2-ри декември зам. главния прокурор Христо Манчев заявява в предаването на БТВ “В десетката”, че ВКП е изпратила отговор, но не до ВСС, а до президента и премиера. Изявлението предизвиква скандал. “Не мога да повярвам, че Върховната касационна прокуратура не знае какво е поискал ВСС от всички институции в държавата” – коментира Нели Куцкова. В крайна сметка на 5 декември – един месец след връчването на откритото писмо, отговорът е раздаден и на членовете на ВСС. (Бавенето на топката впрочем не е случайно. Търси се вариант, при който решението за съдбата на Филчев да бъде взето след заседанието на Конституционния съд, за което има предварителни гаранции, че ще паднат повечето текстове от закона на Станков – включително възможността искането за снемане на имунитета на Главния прокурор да бъде инициирано от петима членове на съвета.) Съдържанието на този отговор – справка с подслушвани телефонни разговори от разработките “Двойник” и “Моряк”, е анонсирано по БНР, а на другия ден излиза във в. “Труд”. Пак на 5 декември Христо Манчев заявява пред журналисти, че материалите от секретната справка, която включва подслушвани разговори и с Министър Станков, представлявала “пълен отговор на твърденията на Сугарев срещу Филчев”.

Това отново не е отговор по същество. ВКП високомерно отказва да изпълни решението на органа, който уж ръководи цялата съдебна система, и не предоставя никакви документи по следственото дело срещу Ангел Филчев, за предварителните проверки срещу Васил Миков, за прокурорските провокации срещу Николай Колев, за убийството на Надежда Георгиева, за делата срещу следователя по това дело Илия Илиев, срещу Пламен Симов, за скандалния случай с Георги Цветанов и прочее. Само по делото за самоубийството на Николай Джамбов е предоставено единствено постановлението, с което то се прекратява – един безкрайно позорен и манипулативен документ. За сметка на това е предоставена справка от подп. Георги Камбуров от Софийска военноокръжна прокуратура, изх №ХІІ-0022/2002 г., която чрез компилирани откъси от подслушани телефонни разговори целенасочено внушава, че става дума за заговор, целящ да принуди министър Станков да внесе моето открито писмо във ВСС – в който заговор освен моята скромна личност участвуват още Пламен Симов и Живко Георгиев (за чието съществуване в този момент аз изобщо не подозирам). Безкрайно интересен е един извод, който според справката пренадлежи не на прокуратурата, а на МВР, и който гласи следното: “Според органите на МВР, установено е, че П. Симов целенасочено придобива данни за миналото на министъра на правосъдието на Р България Антон Станков и по-специално за неговите връзки със специалните служби на страната ни.” Това изречение, което недвусмислено приписва на Станков сътрудничество с ДС, е може би най-яркия пример за тандема Филчев-Петканов в действие. Двамата висши компроматаджии дори не са се сетили, че Станков е прекалено млад за подобни обвинения.  

Раздаването на тази “справка” от ВКП на членовете на ВСС е първото пряко и драстично нарушение на Закона в хода на аферата с подслушванията, извършено от Филчев и приближените му. ВСС е административен, а не правораздавателен орган – и следователно раздаването на СРС-та на неговите членове директно потъпква чл. 32 от Закона за СРС: “Резултатите, получени чрез специални разузнавателни средства, не могат да бъдат използвани за друго освен за предотвратяване, разкриване и доказване на престъпления при условията и реда, посочени в закона.” Както впрочем и чл. 33, съгласно който “Лицата, на които са станали известнн факти и сведения за специални разузнавателни средства, използвани при условията на този закон, са длъжни да не ги разгласяват." Само че ВКП не само ги разгласява, но и ги предава на в. “Труд”, като пътьом прегазва и още един закон – Законът за защита на класифицираната информация. Справката носи гриф “Строго секретно” и въпреки това не само е раздадена на лица, които не са сред ползвателите на такава информация, но и дори не са номерирани раздадените екземпляри, което при строго секретна информация е задължително. 

Разбира се, би могло да се предположи, че източникът на в. “Труд” е различен, че справката е “изтекла” от някой член на ВСС – на това всъщност и разчита ВКП. Само че тази версия рухва поради липса на съобразителност от страна на журналистите, работили по публикацията (според непроверена информация справката е предадена на Ана Заркова). Още при първата публикация се оказва, че на страниците на вестника фигурират подробности, които липсват в раздадената на ВСС справка. Нещата се усложнавят след повторната публикация в броя от 12 декември (денят, в който ВСС изслушва част от посочените в моето открито писмо източници на допълнителна информация), в който стенограмите са публикувани под показателното заглавие “Тя става интересна...” Тя наистина става интересна, тъй като при съпоставка с раздадената на ВСС справка стенограмите, с които разполага “Труд”, са далеч по-пълни – при тях текста е с към една трета в повече. Особено фрапиращо е, че някои от публикуваните в “Труд” разговори въобще липсват в доста редактирания (с доста размествания на текстове) вариант, представен пред ВСС. И при това липсват съвсем не случайно. Като например разговорът на Пламен Симов с покойния прокурор от ВАП Николай Колев, в който на 11 ноември моряшкият синдикалист пита: “Ти на Еди имаш ли му телефона, аз искам да се чуя с него.” Това е и денят, в който Пламен Симов ми се обади за пръв път – шест дни след като моето открито писмо беше вече публичен факт и беше внесено във ВСС. Тогава за какъв заговор с мое участие, за какво изнудване на министър Станков може изобщо да става дума? Дори само този факт показва ясно очевидната нелепост на акцентираната на цели вестникарски страници теза на “Труд” и респективно на Филчев и неговите приближени. Може обаче да става дума за нещо друго – за съзнателна и избирателна редакция на текстовете от СРС, представени пред Висшия съдебен съвет – с цел неговите членове да бъдат подведени и да се постигнат определени внушения. 

Как се държи по това време партньорът на Филчев – министър Петканов? Ето как: след един санитарен период на премълчаване той охотно разказва на журналистите за какво всъщност става дума – че не е подслушван точно министър Станков, но че същият е “попаднал в полезрението, когато е водил разговори с Живко Георгиев”. Нищо, че тези разговори  нямат абсолютно нищо общо с с формулираните до този момент обвинения срещу полицая от ДОИ – и че по този начин се нарушава директно чл. 31, ал.3 от Закона за СРС, която гласи: “Материалният носител, съдържащ информация, която не се използва за изготвяне на веществени доказателствени средства, се унищожава от оперативно-техническата служба в 10-дневен срок с протокол.” В случая информацията не само че не е унищожена, но даже е попаднала на страниците на в. “Труд” – и в това министъра на вижда нещо нередно. Както и в това да заяви по адрес на своя колега от Министерския съвет: “Не е мое задължение да изчиствам името му. Ако има нещо, което се нуждае от почистване, да го направи самият той.”

Другото, което се твърди, е че е подслушван “единствено Живко Георгиев – в периода от 8 април до 7 ноември”, което означава седем месеца – докато според закона са допустими максимум шест – и то по специална процедура. (После ще се окаже, че той бил подслушван в този период, но на порции – не през цялото време: очевидно министърът се е сетил все пак да прочете закона, който регламентира неговата дейност в тази област.) Само че не е подслушван “само Живко Георгиев" – най-малкото защото в раздадената на ВСС справка има записани разговори между мен и Пламен Симов. Това става повод за моето открито писмо до министър Петканов от 8 декември, в което посочвам нарушените членове от Закона за СРС, нарушаването на моите регламентирани в Конституцията граждански права – като изисквам публичен отговор. Министър Петканов моментално загубва словоохотливостта си и се позовава тъкмо на Закона за СРС, който му забранявал да разгласява подробности. Странно – как ли тогава щедро е разгласил подробности за подслушването на колегата си Антон Станков? Поради това внезапно онемяване се налага да говоря с ген. Бойко Борисов, който чистосърдечно ми обяснява, че и подслушването на Пламен Симов било минало по каналния ред и имало разрешение от съда, само че не можели да го обявят, тъй като разработката не била приключила.

Пита се обаче – след като не е приключила и не е за разгласяване, що щат извадки от нея в раздадения на ВСС “отговор” и по страниците на вестниците; как става така, че без да е приключила, тя попада при военния прокурор подп. Георги Камбуров, който уж се занимава само със случая Живко Георгиев? Отговор, разбира се, няма. Но пък има повече от основателни предположения за манипулативната цел на материала, раздаден на ВСС. 

Тази цел обаче не е постигната докрай. Въпреки “отговора” на ВКП, ВСС насрочва изслушване на част от посочените от мен източници на допълнителна информация в списъка с предадената на ВСС документация. Набеденият чрез стенограмите министър Станков заявява директно:”Манипулация има и жертвата съм аз.” “Аз съм жертва на комбинация, която само ченгета могат да скалъпят” – добавя той, като посочва, че прави разлика между “полицай” и “ченге”. Интересно към коя от двете катигории в този случай могат да се причислят основните режисьори на този гейт – Главният прокурор и министърът на МВР. Техните мотиви също са посочени от министъра на правосъдието, който визира като автори на атаката срещу него “хора, нежелаещи реформи в съдебната система”. Вследствие на развихрилия се скандал се създава временна парламентарна комисия, чиято цел е да провери дали подслушването на министър Станков е “законно”. ВКП превантивно назначава своя проверка, която стахановски приключва своята работа за няколко дни – и, разбира се, излиза със становище, че няма нарушения на закона. Което, разбира се, не е вярно. Освен цяла серия нарушения на Закона за СРС, извършените действия са и престъпление по смисъла на чл. 145а от НК, за което наказанието е лишаване от свобода от една до пет години. Отговорност носи основнията източник за изтичане на информация – ВКП (както и персонално Филчев като основният заинтересован), но и министър Петканов, тъй като по чл. 34, ал.1 “Контролът върху използването на специалните разузнавателни средства се осъществява от министъра на вътрешните работи.” 

Аферата “Гном” изпълзява в парламентарната комисия тъкмо благодарение на общото писмо, с което ВКП е поискала трите разработки. Само че в този случай скандалът е по-шумен, тъй като в кръга на подслушването попадат и разговори с политически лидери, бивш президент, журналисти. За капак се оказва, че са подслушвани и два телефона на съпругата на ген. Атанасов, единият от което служебен и принадлежащ на влиятелна американски фондация. Най-скандалното в този случай обаче не е в широкият кръг на подслушваните лица, а в мотивите, използвани от НСС, за да започне тази разработка. Твърденията са, че ген. Атанасов се бил срещал с представител на британската SIS, а след това бил имал “нерегламентирани контакти” със служители на спецслужбите на САЩ. Впоследствие се оказва, че срещата с представителя на SIS в България е чисто протоколна прощална среща при неговата оставка като шеф на НСС, а нерегламентираните контакти са просто обяд с двама американски дипломати. Идеята, че подобен тип контакти застрашават националната сигурност на България в момент, в който тя се стреми към интеграция в ЕС и НАТО, може да хрумне само в главата на човек с дългогодишен стаж в структурите на ДС, какъвто впрочем и е сегашния шеф на НСС ген. Чобанов, който според някои източници е поискал започването на разработката. Дори само демонстрацията на подобен тип мислене е достатъчен, за да бъде поискана неговата оставка. 

За съжарление неговият министър отива дори още по-далеч. При избухването на скандала с “Гном” той не само отказва всякакъв коментар, но и се опитва да внуши, че твърденията на Йордан Бакалов не отговарят на истината. Усилия в същата посока хвърлят и председателя на временната комисия Владимир Дончев, както и нейния член Наско Рафайлов. Далеч по-конфузна обаче е друга една афера, в която Петканов се забърква покрай “Гном” и покрай усилията си да подпомага логистично оцеляването на Филчев с възможностите на подопечното му министерство. В търсенето на възможности да бъде похлупен възелът от скандали около Главния прокурор се скалъпва една безкрайно смехотворна версия, според която на Веселин Данов, син на председателя на КС Христо Данов, са били предложени 150 000 щ.д., ако неговият баща се произнесе в Конституционния съд за свалянето на Главния прокурор Никола Филчев. Според Веселин Данов това е предложено от човек с висок държавен пост, който е предложил среща с голяма група дисидентски настроени прокурори, на която среща е трябвало да присъствува представителка на чуждо разузнаване – като Данов директно намеква, че има предвид американското такова. Не друг, а министърът на вътрешните работи се доверява на неговите думи, забравяйки, че става дума за човек, многократно уличаван в престъпна дейност – и заявява пред кореспондент на в.”Сега” в с. Руен, че въпросната шпионка е идентифицирана и нещо повече: че случаят е възложен на варненската структура на НСС. С което трилърът за лошите американци, които искат да свалят, вероятно защитавайки интересите на престъпния свят и най-мразените политици в България, безукорно честния главен прокурор, добива завършен и цялостен вид. Като добавим към това титаничните усилия да се внуши, че подслушването не е от вчера и че СДС е и майката, и бащата на политическата полиция (теза, внушавана от Цвятко Цветков и подобни нему колеги от ДС); или че ген. Атанасов сам си бил организирал “гнома” (теза, поддържана както от гузното в случая НСС, така и от лидера на уж реформиралата се БСП), то може би би било редно да се запитаме дали наистина днешните управници на България се стремят към членство в НАТО и ЕС или гузно се озъртат и дебнат първата крива пътечка, по която биха могли да побягнат към своето минало. Това вече се отнася към една по-широка картина, от която сагата с подслушванията е само детайл. Но която включва и президента, номиниран от Мултигруп като виден деятел на православието и с това нареден до Лукашенко; и царя-премиер, който, за да не строши хатъра на своя приятел, агентът на ДС и КГБ Атанас Тилев, до последно се опъваше и въпреки категоричното “не” от самите лидери на НАТО искаше да направи неговия скъп съученик Бригадир Аспарухов шеф на НРС; и най-високият държавен орден на гърдите на Манджуков и Тошо Тошев; и нововъздигащите се паметници на Георги Димитров и Тодор Живков, и какво ли още не...

Битката на Едвин